Бързат влаковете на вечността, пак ще се напълнят, на миналото кръвоизливът започва да струи през шевовете на пролетните дрехи, излъчва се от саковете, този седефен блясък, начало на прибирането, тръгнали се запознахме, пренасяхме книги, книгите ставаха на прах, който дишахме, искаш ли...
Като тъмен орач из небесните краища. Като люлка, която отдавна е счупена. А детето е паднало нейде в реката. Сама като суша...
Рядко се случва (особено в България) писател да открие сродната си писателска душа и да го заяви публично. Точно на това ставаме свидетели в поредната рецензия на Антония Апостолова, която този път ни се разкрива и в амплоато си на автор.
Вече не се доверявам на хартията, лъжа я. Тя също се прави, че ме изслушва, но не ми вярва и тя. Свикнах...
Появява се и тази представа за рая: в куче или в лъв да се вселиш, защо не и в тигър като тебе,...
Нека не забравяме тези разкази, подканя ни Стефан Иванов. В тях са първите години на новото хилядолетие, детството на века ни, собственото ни детство на крехки, преходни, уязвими човеци. Пътници, по Иги Поп. Вечни несретници и светли сърца.
Истории, които превръщат психическите разстройства в метафори на човешката ни крехкост и уязвимост, на самотата ни, на вътрешните ни разпади. В рецензията на Антония Апостолова отекват гласът и позицията и на самата авторка Виолета Златарева.