Вече не се доверявам на хартията, лъжа я. Тя също се прави, че ме изслушва, но не ми вярва и тя. Свикнах да мълча, да дълбая дупки навътре, където заравям несериозни хрумвания, неизговорени впечатления след глупав филм, неразказани случки, непроведени разговори, незабравени...
Появява се и тази представа за рая: в куче или в лъв да се вселиш, защо не и в тигър като тебе,...
Нека не забравяме тези разкази, подканя ни Стефан Иванов. В тях са първите години на новото хилядолетие, детството на века ни, собственото ни детство на крехки, преходни, уязвими човеци. Пътници, по Иги Поп. Вечни несретници и светли сърца.
Истории, които превръщат психическите разстройства в метафори на човешката ни крехкост и уязвимост, на самотата ни, на вътрешните ни разпади. В рецензията на Антония Апостолова отекват гласът и позицията и на самата авторка Виолета Златарева.