Поканих Кирил Василев и Тодор П. Тодоров да разговаряме за войната, за начина, по който я наблюдаваме, за начина, по който я изговаряме, и за пораженията, които всичко това оставя върху възприятията на хората, пребиваващи на безопасно разстояние от военните действия. Предложението ми беше да разсъждаваме върху това дали ние – интерпретаторите на случващото се – сме способни да правим разлика между човешката оценка на събитията и тяхната политическа трактовка, между съчувствието към онези, които на 7 октомври бяха изтръгнати от леглата им, влачени и убити, и аналитичната реконструкция на историческата верига преди този ден.

От 7 октомври минаха почти четири месеца. Четири месеца между контекстуализацията и релативизацията на неизмеримото страдание на хиляди невинни хора.

Светът научи за ужасяващите преживявания на отвлечените от „Хамас“ жени и деца. Последва оглушително мълчание от международните правозащитни организации. Мълчанието продължава и до днес въпреки хипотезата, че терористите и в момента изнасилват държаните в плен момичета. Светът наблюдава безсилен трагедията на палестинците, превърнати в жив щит от терористите на „Хамас“, и докато дипломацията буксува, се предполага, че броят на загиналите палестинци е вече 25 000. 

Кой какво вижда в кървавото огледало на този конфликт – това е едно възможно продължение на разговор, започнал преди няколко месеца. 


Отвъд ужасите от стореното на 7 октомври, шокиращ е фактът, че всичко беше тенденциозно заснето и публично разгласено. Терористите искаха извършените от тях престъпления да станат достояние на света. Те разпространиха тези картини с особена гордост. Тиражирането на зверствата беше една от целите на терористичната група. Какво е мястото на снимките от войните във възприятието ни за света?

Тодор П. Тодоров: Изображенията стават много важни в един момент от културната история, като произвеждат масово споделяното убеждение, че фотографското изображение дава по-достоверна картина, информация по-обективна, отколкото всяка друга медия, тъй като там отсъства интерпретацията.

Това, разбира се, не е вярно. Фотографията също интерпретира, започвайки от избора на обекта, различните техники на фотографиране и т.н. По-интересното за мен в случая е, че може би стигаме до онзи момент, когато изображенията започват да ни пречат да разбираме какво всъщност се случва зад това, което виждаме. Има и банализация на насилието – привикнали сме да виждаме конфликти и убийства и те вече не ни шокират.

Както казва Сюзан Зонтаг, изображенията са някакъв вид замърсяване на нашата културна среда. Цялата европейска култура от Платон насам се опитва да отиде оттатък образите, оттатък сетивното. През XIX–XX век има връщане през това, което наричам просвещение на сетивата. Откриваме отново насладата от собствените сетива през грамофона, радиото, телевизора, киното. За да стигнем до момента, в който трябва да се опитаме да разберем, че светът е по-сложен, по-труден. Зад образите стои нещо повече, което вече не умеем да разбираме.

Авторите на терористичната атака на „Хамас“ използваха снимките като оръжие. Това ли беше целта?

Кирил Василев: Целта на тези изображения беше да поразят въображението. Това е и смисълът на терористичните актове – да поразяват въображението. Терористите разбират, че това има много по-голям ефект, отколкото смъртта на конкретните жертви. Същевременно същите терористи много добре познават естеството на културата, в която живеем. Това, че тя се върна към прости визуални кодове и че разчита на мобилизация на масите посредством образи с директни емоционални ангажименти.

На практика видяхме как Израел загуби информационната война, защото броят и силата на изображенията, които потекоха от Газа, беше несравним със снимките от терористичната атака на 7 октомври. Това съперничество на образите се оказа по-продуктивно за терористите от „Хамас“, което не е свързано непременно с някакви специални умения, а с много добро разчитане на глобалната медиатизация и на културата, в която живеем.

Израелските власти по етически съображения отказаха да бъдат снимани осакатените трупове на жертвите от терористичната атака. Те излъчиха подбрани кадри на една минипресконференция пред специално подбрани журналисти. Както разбрахме, някои от тях не са издържали и са напуснали залата. Оказва се, че това разбираемо етическо усилие от тяхна страна е контрапродуктивно в информационната война.

Хората, които управляват образите в ивицата Газа, нямат абсолютно никакви задръжки да показват трупове на току-що убити деца. Всяко усилие да се спазват елементарни етически норми се оказва контрапродуктивно, когато става въпрос за един свят, управляван чрез образи. 

Кирил Василев

Водят ли се войните вече с образи, освен с реални оръжия?

Тодор П. Тодоров: В книгата си „Терор от въздуха“ немският философ Петер Слотердайк пише, че тероризмът, за разлика от войната, в която се сблъскват две армии с цел да се порази тялото на врага, има друга задача. Той цели да порази средата на противника, условията на живот, включително и въображението. Това може да стане чрез всякакви оръжия, но и чрез медийни средства. Да, води се война с образи. И тя е част от пропагандата.

Когато разглеждаме информационната медийна кампания като конфликт, в който има състезание кой ще покаже по-страшни картини, забравяме ефекта от всичко това. А той е не просто че някакви хора ще се шокират, а че тази мобилизация радикализира и двете страни. В Израел хора, които са били доста умерени преди, сега вече говорят по друг начин. Настъпва „втвърдяване“. Разбира се, същото става и от другата страна. 

Наблюдаваме неспособност за удържане на баланса и яростно настройване на групи хора едни срещу други. Защо не успяваме да говорим спокойно за този конфликт, за конфликтите изобщо?

Кирил Василев: Битката за вниманието на зрителя е безогледна. Медията е превърната в сцена на скандал, който е режисиран предварително. В сериозни коментарни политически студиа абсолютно съзнателно се канят хора с диаметрално противоположни възгледи и се задават въпроси, които бавно и полека трябва да превърнат разговора в скандал. Това минава за медиен плурализъм.

Хубаво е човек да направи сравнение между подобен тип политически предавания днес и преди десет години, за да види ескалацията. Кризата не е просто българска, а е глобална медийна криза. Да не говорим за алгоритмите, които увеличават поляризацията. Нашата комуникация минава през алгоритмична обработка, която ни затваря бавно и полека в полярни позиции и неспособност за разбиране на по-сложен контекст.

Тодор П. Тодоров: Тази тенденция е следствие от оплоскостяването на света. Склонни сме да описваме случващото се по доста простичък начин, в черно-бели категории от регистъра на приказното и фолклорното, на доброто срещу злото, при което всичко изглежда ясно. А това е опасно. На Франкфуртския панаир на книгата Славой Жижек започна с това, че осъжда терористичната атака, но има някаква история преди нея, има контекст. След това срещу него заваляха възражения, че той едва ли не подкрепя терористите.

Проблемът е, че когато някой каже „но“, разговорът става невъзможен. И понеже темата с Израел е много чувствителна, лесно стана възможно обвинението в антисемитизъм срещу всеки, който казва „но“. „Аз осъждам „Хамас“ и това, което те извършиха, но...“ се интерпретира като антисемитизъм. Твърдя, че когато убиваш деца, дали си „Хамас“, или си израелското правителство – няма никакво значение. 

Тодор П. Тодоров. Снимка: Камелия Спасова

Не мога да се съглася с еднозначното сравнение между „Хамас“ и Израел. „Хамас“ са шайка терористи, организация, която трябва да бъде разоръжена. Израел е демократична държава. Когато те се сравняват, получаваме реакции като в кампусите на университетите от Бръшляновата лига, където на 7 октомври, още преди Израел да се беше окопитил от случилото се, бяха организирани пропалестински манифестации без нито дума на съчувствие към избитите, с възгласи, че всичко това е заслужено.

Съчувствието е хуманен акт към невинни жертви без значение дали харесваме, или не харесваме политиката на държавата, от която са те. Неспособността да се реагира срещу ужаса на тероризма предизвиква в мен ужас. Светът трябва еднозначно да заяви, че „Хамас“ е терористична организация и че за да има мир, тя трябва да бъде унищожена. Никакви „но“ не могат да оправдаят нейното съществуване.

Кирил Василев: Понякога има опасност контекстуализацията да релативизира престъпленията и много често в дебатите, които се водеха в медиите по света след 7 октомври, се наблюдаваше следната реакция на пропалестински хора: „Да, престъпление е, аз не подкрепям терористите, обаче това е следствие от…“. Когато едно престъпление бива превърнато в резултат от причинно-следствени връзки, статутът му бива трансформиран от престъпление в нещо като природно явление.

Друг начин да бъдат релативизирани престъпленията е, когато едно престъпление се легитимира с друго. Когато се казва: „Ама еди-кой си извърши еди-какво си, защо ние да не може да извършим същото“. Путиновата пропаганда много често се опитва да легитимира руските престъпления по този начин. Трябва да се пазим да не релативизираме моралните разграничения.

Тодор П. Тодоров: Подобна теза подменя истината и всъщност самата тя е от пропаганден характер. Излиза, че всеки, който контекстуализира по някакъв начин, релативизира извършеното престъпление и значи го оправдава. Аз не съм чул нито един от тези хора, които говорят за палестинския проблем, да оправдава извършеното от „Хамас“. Всички винаги осъждат престъпленията.

Това „но“ не означава, че ги оправдават. Същото правя и аз в някакъв смисъл. Казвам: „Да, това е отвратително, но ние трябва да разберем защо се е стигнало дотук.“ Значи ли, че като осъждам престъплението на „Хамас“, съм морално задължен да оправдая престъпленията на Израел – изличаване на цели селища, убийства на цивилни граждани, на деца. Това е релативизмът. Това е моралният проблем. А истинската човечност изисква, ако ти осъждаш тероризма и убийствата, да ги осъдиш принципно. „Хамас“ нямат право да извършват престъпления, но Израел, бидейки „демократична държава“, както самата ти се изрази, в още по-голяма степен няма нито морално, нито политическо основание да извършва подобни престъпления. 

Кирил Василев: Много е труден този баланс между необходимата за разбирането контекстуализация и релативизацията на престъпленията. Изисква се голямо интелектуално усилие, за да се запази. Директното оправдаване на престъпленията е рядък случай. Много по-често ставаме свидетели на постепенното изместване на фокуса от конкретното престъпление, на разтварянето му в контекста и тръгването назад по историческата верига.

Бих искала да цитирам Шимон Перес, който казваше:

Ние сме направени да вървим напред, не назад. Проблемът е, че имаме силна памет. Много неща, които са все още в съзнанието ни, не могат да бъдат забравени. Способността да мислим и склонността да си спомняме водят до това, че понякога спомените надделяват над мислите. […] 

Живеем в преходна епоха, пренаселена от вчерашни хора, които продължават да се движат напред със своето минало и с единствен багаж – историческата си обремененост. […] Бъдещето е винаги в ръцете на едно днешно малцинство. А миналото винаги е притежание на мнозинството. Именно затова съществува конфликт между малцинството и мнозинството.

Кирил Василев: Историческата аргументация е много хлъзгав и опасен терен.

Ако погледнем назад, в най-драматичните страници от еврейската история, и разгледаме снимките от Аушвиц, бихме ли допуснали, че 70 години по-късно евреите и германците ще са възстановили нормалните отношения помежду си? Отношенията между евреи и германци се случиха. Въпреки Аушвиц… Значи има надежда.

Кирил Василев: Възможно е, но има много условия, едно от които е силно лидерство. Аз смятам, че Бенямин Нетаняху носи ужасяваща отговорност за това, което се случи, защото политиката му доведе до разпад на институциите на израелската държава. Той доведе израелското общество до противопоставяне на ръба на гражданска война. Нетаняху беше човекът, който обърна гръб на Фатах и реши, че ще играе тази двойна игра с „Хамас“.

Има огромен дефицит на лидерство – в САЩ, в Западна Европа, в Израел, в Палестина. Помислете си само, американската нация – тази могъща нация – не може да излъчи други лидери, освен едва крепящия се на краката си Байдън и от другата страна авантюриста и популист Доналд Тръмп. Израел не може да излъчи мощен лидер и сме принудени да наблюдаваме нещата, които Нетаняху върши. Палестинците – с абсолютно лишения от авторитет Махмуд Абас и от друга страна – радикалите. Европа с Герт Вилдерс, Джорджа Мелони, Виктор Орбан, Робърт Фицо… Да не говорим за България.

Тодор П. Тодоров: Освен лидерите, които очевидно са проблем, има пълна ерозия на международния ред и право. След 2003-та, след войната в Ирак, международните организации загубиха смисъла си. Всеки прави каквото иска и както иска. Никой не взема на сериозно ООН. А тези организации биха могли да бъдат легитимни посредници. Например лидерите на „Хамас“ не са в Газа. Те живеят в петзвездни хотели в Катар и Дубай. Защо няма натиск върху тези страни да предадат същите лидери? Няма кой да го направи, защото „домакините“ са стратегически съюзници на САЩ. А в отсъствието на международен ред всичко се решава в полза на великите сили – „империите“ и капиталите. 

Кирил Василев: И отново стигаме до лидерството. Къде е решителността, къде е въображението, къде е активността на лидерите на международните институции да посредничат? Гутериш трябваше да може да предложи различни варианти за търсене на изход от кризата. Да си припомним, че през 1947 г. именно ООН излезе с предложение за решение на израелско-палестинския конфликт чрез създаване на две държави. Къде е тази решимост на ООН днес?

Наскоро четох коментар на Саймън Дженкинс в „Гардиън“, в който той пише, че безкрайният поток на образите на страданието от Газа не води до никакво разбиране на случващото се. В момента единствено си струва да се четат текстове, които могат да ни помогнат да осветлим ставащото и собствените си реакции на него. От емоционалния шантаж на образите няма никакъв смисъл.

Тодор П. Тодоров: Да, образите са като своеобразна завеса, която се спуска, и ние виждаме само лозунги и картини, които ни стряскат, но губим способност да мислим за онова, което става в действителност. Не трябва да забравяме, че живеем в един много богат в медийно отношение свят и голяма част от информацията е пропаганда. Води се, както каза Кирил Василев, борба за световното обществено мнение и в тази борба печели черно-бялата картина.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни