Седмицата (6

Започвам този бюлетин с едно признание: не се интересувам от футбол. Но световното първенство по този спорт не е само футбол, както и „Евровизия“ не е само музика. И двете са и политика. Затова искрено се зарадвах на символната победа на Брюксел над Тръмп. Съвсем по диктаторски президентът на САЩ отмени наказание на футболист, като се обади по телефона на шефа на ФИФА (същата организация впрочем, която му беше връчила измислена награда за мир). Белгийците обаче въздадоха справедливост с честна игра.

Ала не беше толкова отдавна 2023 година, когато в САЩ етиката не беше празна дума, а Върховният съд прие първия си етичен кодекс. Поводът за него, припомня Емилия Милчева в статията си „Последният етаж на републиката“, е, че върховен съдия на име Кларънс Томас в продължение на 20 години е приемал подаръци от милиардер под формата на луксозни пътувания и почивки. Е, ще си кажете, след 20 години може и Конституционният съд да прозре проблема с евентуалните пътувания на Десислава Атанасова с Делян Пеевски. И че проблемът, както отбелязва Емилия, не започва с полетите. По-скоро полетите повдигат по-важния въпрос – как някой, чийто професионален опит като юрист (без да броим политическата кариера) се свежда до позицията на юрисконсулт в здравни заведения, става конституционен съдия?

Въпреки европейското футболно „натриване на носа“ на САЩ обаче не всичко в ЕС върви по мед и масло. Ясно е например, че разширяването е приоритет на Съюза, но кои страни да включи то? На тази тема е статията на Анахит Хачикян „На трапезата на европейското разширяване – домакини, гости и нежелани посетители“. Интересно е да се видят и разликите между средните стойности за ЕС и България по отношение на това кой е желан гост и кой – натрапник. А зад факта, че по-малко от една трета от българските граждани подкрепят перспективата за членство на Украйна, прозира дългата ръка на Русия.

Като стана дума за Русия, логично стигаме до статията на Александър Малинов „Не, националният ни интерес не сочи към Русия“. Александър привежда редица аргументи, за да докаже тезата си, ясно заявена още в заглавието. Той се позовава на Конституцията, на Стратегията за национална сигурност, на геополитическите стъпки на България през последните няколко десетилетия, най-важните от които са членството в ЕС и НАТО. И задава логичния въпрос: извършва ли Румен Радев държавна измяна, де факто работейки за най-опасния враг на България?

Междувременно Радев подписа декларация, която осъжда действията на Русия срещу Украйна и съдържанието ѝ е идентично с това на друга декларация, която пък неотдавна отхвърли с аргумента, че била „милитаристична“. Препоръчвам статията на „Свободна точка“ по темата. Тъй че премиерът понякога може да извършва държавна измяна (по Александър Малинов), понякога – не. На четни дни може да е европеец, на нечетни – русофил. Или обратното… обърках се вече.

Българската държава обаче си има по-сериозни грижи от геополитическата ориентация на министър-председателя си – например как да наложи на децата възможно повече забрани и наказания. „Прогресивна България“ и ГЕРБ се надпреварват с предложения. ПБ прегръща идеята на предишния образователен министър Красимир Вълчев от ГЕРБ за предмет религия и добродетели в училище, а настоящият образователен министър Георги Вълчев предлага и да се въведат оценки по дисциплина в училище. Така хем учебната програма ще продължи да е безинтересна за учениците и неадекватна на живота им, хем те ще бъдат наказвани за това. И разбира се, забрана на социалните мрежи за деца под 16 години. ГЕРБ не искат да останат по-назад и инициират… вечерен час за интернет за подрастващите.

Чудя се на коя политическа сила първа ще ѝ хрумне да се задължат непълнолетните да спят с ръце над завивката. За да ги предпази от ръкоблудство, което според някои схващания от едни отминали времена водело до ослепяване.

От авторите на „Тоест“ Димитри Захов най-скоро е бил във възрастта, която е обект на въжделенията за забрани на политиците. Той анализира как социалните мрежи измориха Gen Z. Докато чета статията му, си мисля как младите хора току-виж сами са се отказали от това, което политиците така усърдно са се запътили да им забранят. Защото социалните мрежи са загубили основната си функция – свързването на хората. Превърнали са се в място, където, казва Димитри, всеки се опитва да ти продаде нещо. А в ерата на ИИ дори не е нужно да се полагат усилия за това.

Докато някои от авторите ни са от поколението Z, други вече сме прехвърлили половин век на таз земя, та помним някои неща. Ето – аз помня как в началото на 90-те тогавашното правителство на Андрей Луканов ни вкара в измамната дилема между „плавния преход към пазарна икономика“ и „шоковата терапия“. Когато чух настоящата министърка на финансите да говори за „шокова консолидация“ и „плавна стабилизация“, получих дежавю. Та реших да резюмирам спомените си.

Литературните успехи на Ирена Иванова, подвизаваща се под псевдонима Рене Карабаш обаче, не са спомен, а настояще. С този изсмукан от пръстите преход скачам в полето на културата, на което са поникнали останалите статии в „Тоест“ тази седмица. Интервюто на Роси Михова с Рене Карабаш и със специалното участие на Пабло Неруда просто кърти (казано на не много културен език). Ако не вярвате, ето кратък откъс:

– Какво мислят рубините, когато видят сок от нар?
– Че са на брега на Червено море.

– На какво се смее динята, докато я разсичаме до смърт?
– На ножа. И на този, който го държи. Динята знае: и твоето време ще дойде.

– Кое е това, което дървото чува от земята и го казва на небето?
– Нещо, което мисля, че трябва да остане в тайна.

– Какво прошепва пепелта на огъня, който гори наблизо?
– Чакам те.

– Защо дърветата крият великолепието на своите корени?
– Защото всеки трябва да крие и пази това, което му е най-ценно.

Продължаваме на вълната на съвременната българска литература, но се насочваме към поезията. В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни препоръчва три нови стихосбирки. Това са „Винаги умира някой друг“ от Димана Йорданова, „Искам да се обадя на майка по телефона“ от Мария Донева и „Очевидното“ от Владислав Христов. Първите две са издадени от „Жанет 45“, третата – от „Ерго“.

За десерт – и понеже това е последният ми бюлетин преди лятната ваканция на „Тоест“ – си оставих Езиковия наръчник за плажа на Павлина Върбанова. Ако досега не сте знаели, че ултраолинклузив, бийчбар и айслате се пишат слято (аз пък, понеже не пия кафе, дори не знаех, че има такова нещо като фредокапучино), вината не е ваша, а в противоречащите на интуицията правила за слято, полуслято и разделно писане. Повече за плажния правопис и граматика – от Павлина.

Докато се чудя какво да ви препоръчам за финал, почина певицата Бони Тайлър. И както ми домъчня, така се сетих за онзи смешен клип с кучето, което се завърта, когато чуе думите turn around от най-известната ѝ песен. Затова ми хрумна да ви препоръчам да почетем Бони Тайлър с нея. С тъга, но и с усмивка.