Плавен преход срещу шокова терапия. Римейк

Ако докторът ви предостави две възможности, коя от тях бихте предпочели – спешна операция или консервативно лечение? При равни други условия повечето хора може би ще си спестим хирургическата интервенция. Особено ако тя е свързана с болезнен и изпълнен с неудобства период на възстановяване. Но ако знаем, че консервативният подход няма да ни излекува и дори ще задълбочи настоящите ни проблеми, а след операцията ще можем да се възстановим напълно и да водим нормален живот, вероятно бихме събрали смелост да легнем под ножа.

Същото е и с реформите. Ако държавата се постарае да ни убеди, че те са полезни и необходими, ще сме по-склонни да ги приемем, отколкото ако ни плаши, че не се ли удържа статуквото, докогато може, ще стане страшно.

Правителството на „Прогресивна България“ (ПБ) е наясно с този психологически механизъм.

И го използва, за да оправдае проектобюджета си, който на 7 юли 2026 г. беше приет на първо четене в парламентарната комисия. Всъщност бюджетът, предвиждащ дефицит от 5,7% и теглене на външен дълг, не е по-добър от този на кабинета на Росен Желязков, срещу който имаше протести, довели до зрелищното рухване на управлението на ГЕРБ. А с него и на политическата тежест на партиите на Бойко Борисов и Делян Пеевски. 

В края на юни 2026 г. зам.-министърката на финансите Людмила Петкова очерта два подхода с оглед на повишения бюджетен дефицит (за който кабинетът на ПБ обвинява предишните правителства):

Единият е за шокова консолидация – увеличаване на данъци и рязко намаляване на разходи; въпросът е каква е цената – тежки икономически и социални последици. Вторият – плавна стабилизация със структурни реформи.

Противопоставянето между шоковата консолидация и плавната стабилизация всъщност възпроизвежда един популярен наратив от началото на Прехода. По онова време някои от днешните гласоподаватели не са били родени, други са били твърде малки, за да имат ясни спомени от тогавашните „опорки“, трети отдавна са забравили. Затова нека припомним.

„Плавен преход“ срещу „шокова терапия“

Скоро след Десети ноември 1989 г. възникна въпросът как България „да се оправи“. Формално социализмът беше паднал, но икономиката тепърва трябваше да се пренастрои.

През по-голямата част от 1990 г. на власт са две правителства на Андрей Луканов. Още през март той се обръща към тогавашния главен икономист на Търговската камара на САЩ Ричард Ран с молба да помогне за прехода към пазарна икономика. Няколко месеца по късно Ран представя стратегия, изготвена в сътрудничество със заместника му Роналд Ът, която става известна като „плана Ран–Ът“. Правителството обаче не се и опита да я приложи.

Вместо това именно под управлението на Луканов се лансира тезата, че „плавният преход към пазарна икономика“ е за предпочитане пред „шоковата терапия“. В страна, в която четири десетилетия и половина икономиката е била планова, „плавният преход“ изглеждаше приемлив и щадящ вариант, докато „шоковата терапия“ звучеше страшничко. „Плавният преход“ обаче вървеше в комплект с идеята за „социална пазарна икономика“. Но не в смисъла на икономиката на скандинавските страни например, а нещо по-близо до СССР (който тогава още не се беше разпаднал).

Докато тече т.нар. плавен преход, бившата социалистическа номенклатура запретва ръкави, за да превърне политическия си капитал в икономически (казано с термините на френския социолог Пиер Бурдийо). Според германския разследващ журналист Юрген Рот в периода 1989–1990 г. от България са изнесени, по различни оценки, между 4 и 9 млрд. долара.

Но дори без тези грабежи България беше разорена още от последните години на социализма.

От 1987 г. страната е в дългова криза: външният дълг расте, а държавата се опитва да решава проблема с натрупаните заеми, като тегли нови и нови. Трупа се и вътрешен дълг – икономиката е държавна, а държавата няма пари да плаща на собствените си предприятия да работят. Било защото тези предприятия произвеждат неща, които никой не иска (по време на ученическа бригада участвах в производството на консерви от развалено пилешко със зеленчуци и ви уверявам, че никой не би ял такава гадост, освен по принуда), било защото продават на неплатежоспособни пазари, било и двете.

Така нареченият Възродителен процес води до допълнително влошаване на дълговата криза. България принудително изселва около 360 000 от гражданите си, голяма част от които работещи. Няма кой да се труди вместо тях. Отделно, цялата операция, свързана с подмяната на стотици хиляди документи и фактическата военна окупация на определени региони, е скъпа.

Такава криза не може да се овладее с плавен преход. А и преходът никак не е плавен, каквото и да говори Луканов.

Още по времето на късния социализъм беше обичайно различни стоки да станат дефицитни – тоалетна хартия, дамски превръзки, един или друг хранителен продукт (без да споменаваме смятани за луксозни стоки, които си бяха дефицитни през целия социализъм – от елементарни днес неща, като дезодорант например, до автомобили). По времето на Луканов България престана да плаща външния си дълг, но това не помогна. Дефицитите се задълбочиха – хората се редяха на опашки от 5 часа сутринта, за да си купят например… кисело мляко. Стигна се до купонна система и режим на тока.

След т.нар. Луканова зима на власт идва правителството на Димитър Попов, което вече се вижда принудено да предприеме „шокови“ мерки за овладяване на ситуацията. На първо време то либерализира цените – на 1 февруари 1991 г. Само за месец те скачат повече от 2,2 пъти, а за цялата 1991 година инфлацията е около 300%. Димитър Попов остава в историята с призива „За бога, братя, не купувайте!“. През 2011 г. Попов казва, че всъщност цялата му фраза е била:

„За бога, братя, не купувайте това, което ви харесва, но е много скъпо, защото след 30–40 дни цените ще паднат, а вие ще сте похарчили парите си и няма да можете да купите най-необходимото ви.“

В този период кратко просъществувалата група „Баракуда“ записва песента си „Шокова терапия“. За съжаление, тя не е достъпна онлайн, но може да се чуе песента на групата „Хей, чичо“, която също улавя духа на времето на „За бога, братя, не купувайте“:

Сиви, бледи, анемични,
арогантни, неприлични,
на опашките стоим
и стотинките броим,
че май вече не ни стигат
да си купим даже книга,
от която да научим,
че понякога се случва
от преяждане да пукнеш,
как е вредно за сърцето
и месото, и кафето,
та дори и зеленчукът.

През февруари 1991 г. е първата хиперинфлация в България след 1989 г. Втората, по-голямата и по-ярко запечатала се в колективната памет, е пет години по-късно – т.нар. Виденова зима (1996–1997), по името на тогавашния премиер Жан Виденов. Само за февруари 1997 г. инфлацията е 242,7%. През март, когато на власт вече е служебният кабинет на Стефан Софиянски, инфлацията спада до 12,3%, но все пак потребителските цени са повече от 2000% по-високи, отколкото през същия месец предишната година.

„Виденовата зима“ е еманация на последиците от подхода, практикуван и от правителствата на Луканов – необходимите реформи се отлагат, а междувременно бившата номенклатура открадва всичко, което успее. Второ действие на извлечените куфарчета с милиарди бяха банките, които раздаваха кредити на неслучайни хора и след това фалираха. Спестяванията на обикновените граждани се стопиха и се появиха т.нар. кредитни милионери.

Още от същото

Луканов е премиер по времето, когато управляващата тогава БКП сменя името си на БСП. Правителството на Виденов също беше на БСП (в коалиция с БЗНС и „Екогласност“). През 2026 г. Столетницата за първи път не успя да прескочи 4-процентовата бариера за влизане в парламента. От нейните руини обаче възниква ПБ. Навремето Румен Радев беше издигнат за президент от БСП, а днес немалко от ключовите функционери на ПБ са бивши кадри на социалистическата партия.

36 години по-късно наследниците и възпитаниците на някогашната номенклатура отново ни предлагат същите неща:

• „плавен преход“ вместо „шокова терапия“, макар и с малко по-различни думи – „преходът“ е заменен със „стабилизация“, а „терапията“ – с „консолидация“;
• замазване на проблемите чрез отлагане във времето (договора с „Боташ“) или чрез затъване в дългове, които все някога ще трябва да се връщат с лихвите, вместо решаването им чрез реформи;
• палиативни мерки вместо затваряне на кранчетата, от които систематично изтичат парите;
• прехвърляне на тежестта върху уязвимите – например проверки дали пък пенсиите не са твърде високи;
• да сме по-близки с СССР, пардон, Русия.

И за десерт, отново през бюджета – закриване на Комисията по досиетата. При всичките си несъвършенства и въпреки че много от досиетата са унищожени в самото начало на Прехода, именно тя хвърля светлина върху практиките и наследството на тоталитарния репресивен апарат.

За разлика от БСП обаче, ПБ поне не се прави на лява партия. Една лява партия би се застъпвала за прогресивен данък и за равни права – в България такъв политически субект няма.

Между другото, навремето Полша избра „шоковата терапия“. И единствена от постсоциалистическите страни не изпадна в рецесия след 1989 г. Днес страната се доближава до 20-те най-силни икономики в света, а по стандарт на живот се нарежда до Япония.

А България си цикли около „плавната стабилизация“.