В „Тоест“ харесваме статии, които остаряват красиво. Ще ни се написаното в тях да бъде валидно и след години. Същевременно се стараем и да бъдем актуални. Трудно е да коментираме и анализираме последните парламентарни избори от 2 април обаче, без думите ни да остареят бързо, безславно и неестетично. Защото след петите избори за последните две години отново нищо не е ясно – нито дали ще има редовно правителство, а още по-малко, ако такова се сформира, какво ще бъде то и кой ще участва в него.

Първата статия в „Тоест“ след изборите по график се падна на мен, а спонтанната ми реакция на резултатите от тях беше „Пак ли, бе?“. Не мисля, че тази публикация ще остарее изящно, макар в нея да се опитах да откроя и някои трайни проблеми, например неспособността на демократичните и реформистките партии да отправят послания към избирателите, които са извън твърдия им електорат. А за да имаш послание, трябва да познаваш и разбираш тези хора.

За да бъде максимално актуална, Емилия Милчева изчака пресконференцията на коалицията ПП–ДБ на 7 април. „Заровете за правителство още се търкалят“, казва тя, но предполага, че по-голяма е вероятността да се стигне до шести поредни парламентарни избори. Защото Бойко Борисов иска първо да се прави коалиция, а после да се говори за политики, пък от ПП–ДБ настояват на обратното – политиките са важни, ако за тях има консенсус, правителство може да има и без коалиция.

Ако след вота нещо се очертава като устойчива тенденция, това е ръстът в подкрепата за „Възраждане“. Една от предпоставките за него е безкритичното отношение на мейнстрийм медиите както към крайнодясната идеология на партията на Костадин Костадинов, към системно тиражираните фалшиви новини и език на омразата, така и към агресията спрямо журналисти. Само в рамките на предизборната кампания от „Възраждане“ проявиха подобна агресия поне два пъти.

Активисти на партията не позволиха на Емилия Милчева да снима за свой материал в „Дойче Веле“ публично събитие – събиране на подписи за референдума против еврото. В последния ден от кампанията пък журналистката от БНТ Цвета (Флора) Стратиева беше изгонена с обиди и заплахи от пресконференция на партията. БНТ коментира случая едва след изборите.

„Възраждане“ увеличава популярността си и сред българите в чужбина. В статията си „Електоралната енигма – защо българите в чужбина гласуват за „Възраждане“ Марина Лякова отговаря на какво се дължи тази популярност. Тя описва типажите, които харесват партията на Костадинов, техните проблеми и мотиви, трудностите им да се впишат в приемащите общества. Според нея в подкрепата за „Възраждане“ всъщност няма нищо енигматично. Ала българите в чужбина, които гласуват за националистическа и антиевропейска партия, все едно режат клона, на който седят, вярвайки, че ще полетят в облаците.

Както в политиката, така и в частния живот неспособността да се води спокоен разговор е причина за много проблеми. Но ако в българската политика нямаме независим медиатор, на когото да се доверим, при определени частни спорове и конфликти имаме тази възможност. Във втората си статия по темата, озаглавена „Медиацията на практика“, съдия Владимир Вълков ни разказва как всъщност се постига извънсъдебно споразумение посредством медиация. Тази процедура е доброволна, а целта е да се стигне до решение, приемливо и за двете страни.

Продължаваме с друга статия на съдия – на Калин Калпакчиев, която може да се разглежда като логично свързана с темата за медиацията – „Как възстановителният подход може да се съчетае с традиционното правосъдие“. Защото възстановителното правосъдие не е възможно, ако двете страни не са постигнали съгласие помежду си и не са намерили приемливо за тях решение. Съдия Калпакчиев ни разказва истинска история за двама изпаднали младежи, които пребили и ограбили възрастен мъж, но благодарение на възстановителното правосъдие получили възможност да поправят стореното, да допринесат за живота в селото си и изобщо – получили шанс за нов живот.

При религиозния фундаментализъм обаче спокойният разговор е невъзможен, особено когато религията се използва за политически цели. В продължението на статията си „Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“ Атанас Шиников разсъждава какво се случва, когато изображение на Пророка Мохамед (когото, знаем, ислямът забранява да бъде изобразяван) се появи не като умишлена провокация, какъвто беше случаят с „Шарли Ебдо“, а присъства като артефакт в самата ислямска традиция. Всъщност ислямът е много по-шарен, отколкото изглежда както на мюсюлманските фундаменталисти, така и на ислямофобите.

За разлика от добрите статии, които остаряват красиво, добрата литература изобщо не остарява. В България ковчежето на нидерландската литература е неоткрехнато, твърди преводачката Мария Енчева. Тя ни показва три съкровища от това ковчеже, които се надява някога да преведе. Първото е романът „Никога вече сън“ от Вилем Фредерик Херманс, който е едно от най-превежданите произведения в нидерландската литература, а само в родната си страна има 39 издания. Вторият роман е озаглавен „Всичко отдавна отминало“ и е на младата хомосексуална авторка Хана Берфутс. Третото съкровище не е книга, а автор – Ремко Кемперт. Той пише поезия, романи и новели. Няколко месеца преди смъртта му през 2022 г. „Тоест“ помести на стената си във Facebook откъс от стихотворението му „Съпротива“.

Знаете си, че няма да ви оставя без лична препоръка, нали? Започнах с изборите, но ще завърша със… секс.

Като говорим за красиво остаряване – британската актриса Ема Томпсън определено остарява красиво. Може да се уверим в това, ако видим ролята ѝ във филма „Успех, Лио Гранд“ (Good Luck to You, Leo Grande, 2022 г.). Ако го гледате, при последната сцена ще си спомните за красивото остаряване. Томпсън влиза в ролята на пенсионирана учителка по религия, която след смъртта на мъжа си решава да се опита да разбере какво толкова намират хората в секса. За тази цел наема млад секс работник (очарователно изигран от ирландския актьор Дарил Маккормак). За да постигне сексуално удоволствие обаче, тя трябва да се пребори със собствените си бариери, да се научи да приема и желанията си, и тялото си.

Филмът е с брилянтни диалози, смешно-сериозен и… много секси. Той повдига една пренебрегвана тема – когато една жена мине 60-годишна възраст, това не означава, че сексуалните ѝ потребности изчезват. Ала докато комбинацията между възрастен мъж и млада жена е класика, тази между възрастна жена и млад мъж се смята за неприемлива (спомнете си какво се изговори за Брижит Макрон, съпругата на френския президент Еманюел Макрон).

А танцът на Томпсън и Маккормак се нарежда сред любимите ми филмови танци, наред с този на Кристина Ричи под звуците на King Crimson в „Бъфало 66“ (но в „Бъфало 66“, трябва да призная, ролята на жената е… проблематична).

Да, „Успех, Лио Гранд“ среща справедливи критики, че не представя толкова позицията на секс работника, колкото на клиентката му. Човек, за когото най-голямото щастие е да доставя удоволствие на другите, е идеалният секс работник, нали? Реалните обаче имат и други приоритети (и проблеми), освен да задоволяват клиентите си. Но – без да пренебрегваме секс работниците – темата във филма е потребността на жените над 60 от сексуално удоволствие. Нека поне веднъж сексуалността на възрастните жени да е на първо място, а?

Тази седмица се събра доста за четене, но пък следващата „Тоест“ излиза в кратка ваканция. Очаквайте нови статии след Великден. Приятно четене и (ако съм събудила интереса ви) гледане! И весели празници!