Тази седмица в броя ни здраво се гърми. И не защото е пролет и след необичайно високите температури следват обичайните проливни дъждове (вече започнаха!) и обичайните зрелищни гръмотевични бури. Гърменето в „Тоест“, разбира се, е изцяло в преносен смисъл.
Но да тръгнем от гърменето „без смисъл“, или – ако се позовем на този толкова сладък полудетски-полувъзрастен жанр – „нонсенс“ гърменето. Такова е стихотворението на месеца – какво ти стихотворение, цяла поема в десет части – от чудесния поет, художник и пътешественик Едуард Лиър. Та в „Ухажорът Йонги-Бонги-Бо“ действието се развива на брега на Коромандел, в гора, пълна с гърмящи тикви. В този очарователен и затънтен тиквен край, който по нещо напомня на любезното ни отечество в момента, чудатият младеж на име Йонги-Бонги-Бо тръгва да си търси другарка в живота и положението става тикви за кокошки, танто за кукуригу и изобщо дявол на магаре. Четете за Йонги в превода на Светлана Комогорова – Комата и си мислете за тукашните „тикви“ и неугасващата надежда, че все някой ден сезонът им ще свърши.
Във всеки случай по-добре да гръмнете от смях, отколкото да изгърмите със 100, 200, 300+ лева, докато патрулка (не автомобил на КАТ) ви „страхува“, че ще потънете барабар с автомобила си, защото сте свили джойнт преди седмица в Амстердам или защото в момента приемате медикаменти (включително антибиотици и ибупрофен могат да се окажат проблем), които да позитивират тест за наркотици. Мдаа, обърнете специално внимание на статията на Светла Енчева „20 години „борба с наркотиците“. Хроника на корупция и нарастващ популизъм“. И докато всички шофьори сме реално или потенциално „репресирани“ от поправките в Наказателния кодекс, системата се корумпира все повече, вследствие на което истинските убийци на пътя си джиткат над правилата и между капките.
Третото „гърмене“ в броя се случва, надяваме се, само в най-лошите ни фантазии и е свързано с една много сериозна тема – ядрените оръжия и ролята им в глобалната политика. Дали се намираме на прага на трета световна всеунищожителна война, или ядреното сдържане продължава да бъде ключов политически инструмент и доктрина – запознайте се с хипотезите на доц. д-р Искрен Иванов, преподавател в катедра „Политология“ на Софийския университет и нов автор на „Тоест“, в „Към ядрена война? Нека помислим отново“.
В седмичния политически анализ на Емилия Милчева „Пука ли им на политиците за нас“ в рамките на няколко страници е описана поредица от кризи от локално или национално значение. Политиците сръчно ги опаковат в предизборни популистки послания, за да ги заметат – също толкова сръчно – под килима, щом подсигурят креслата си в парламента. Ще си каже човек, че нарочно не разрешават проблемите, за да си набавят шикалки за продан по време на предизборните кампании. И така си живеем – от протест в протест, ту в Брестовица, ту пред Пирогов, ту по окървавените пътища на страната. Гърмим цивилизовано, с халосни патрони. Но очевидно на никого не му пука...
И за да успокоим топката, предвид че влизаме в страстната седмица, а не в новата година с шампанско и фоейрверки, преминаваме към недотам взривоопасни теми.
В рубриката си Екатерина Петрова насочва вниманието ни към „Българската „чужбина“ – едно мечтано и непознато място“. Този път думата на фокус е разнищена не просто през етимологиите си, но и през своя потенциал на (не)преводимост, и то изпитан в практиката на самата авторка. Защото съвсем различно нещо е да отидеш в чужбина и to go abroad. Особено ако си над 40 години и поне за кратко си „живял социализма“.
В „Разговори за образованието“ Надежда Цекулова ни среща с един истински светъл човек – учителя по призвание Даниел Симеонов, с когото децата от луковитското село Дерманци учат английски, но и кино, гледат и обсъждат Тарковски и Бунюел, пътуват по международни младежки кинофестивали. Според Даниел Симеонов „Автентичният интерес прави един учител успешен“, но това, разбира се, не е достатъчно, за да се постигне голяма промяна в образователната система, която от години очакваме и която вече е непоправимо закъсняла.
И за да заличим поне за малко спомена за нацепените и гърмящи тикви, нека насочим вниманието си към добрите стари обредни козунаци – неизменна част от живота на празнуващите Великден. Но независимо дали празнувате, или не, сигурна съм, че не бихте отказали парче ароматен и посипан със захар козунак – по възможност на конци. А ако пък решите да си го приготвите сами, ето ви чудния текст на Йоанна Елми „Голямата и малката история в конците на козунака (с рецепта)“. Преплетените сюжетни нишки в тази рецепта така ще ви увлекат, че няма да усетите как са минали часовете на смесване, бъркане, месене, втасване, плетене и печене. И как хубавата история е бухнала, излязла е от тавата и е потеглила от уста на уста.
Приятно четене и да ви е сладко!
„Тоест“ излиза в кратка ваканция, но обещаваме да се завърнем след празниците с нова солидна порция интересни четива. Както знаете, медията е жива единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Ако все още не сте наши дарители, включете се в месечната ни издръжка с дарителски пакет.