Когато в сряда получих съобщението „Марин си е отишъл в съня си днес сутринта“, първата ми реакция беше „Глупости! Вчера ми писа, че е на Алеята на книгата и е по къси панталони, но с пуловер!“. После дойде осъзнаването. Помете ме като скоростен влак. По-късно разбрах, че с всички е било така.

Facebook се напълни със статии, съобщаващи ужасната новина, с негови снимки и стихове, но най-вече – с лични спомени и признания колко много е направил за всеки от нас. Малки парченца от пъзела се нареждат – и се питаш: „Добре де, как му стигаше времето?“ „Не вярвам, че неговото денонощие е само от 24 часа“, ми каза наш общ приятел. Марин ме научи на толкова много неща, а за толкова малко успях да му благодаря. Едно от тях е именно че времето винаги стига, ако си отдаден. Това, което той е свършил, е сякаш за няколко живота.

Марин Бодаков беше любящ син, съпруг и баща, безкрайно верен приятел и рядко добър и почтен човек. Беше поет – най-чувствителният български поет (и тук го чувам да казва: „Посмали, генерале!“), преподавател, журналист, дългогодишен литературен редактор във вестник „Култура“, автор на рубриката за книги „По буквите“ и на едни от най-добрите ни интервюта. Беше и сред малцината, с които обсъждахме идеята за „Тоест“ още когато беше само идея. Преди дори да сме измислили името. С него направихме първите си оперативки, подсказваше теми и автори. „Тоест“ ще остане завинаги и негов проект. И без него „Тоест“ осиротя.

Лично за мен Марин беше и семейство. Готов винаги да запретне ръкави, да даде рамо, да прегърне. Нямах представа какъв исполин стоеше до мен.

Наричахме се взаимно „шефе“. Той ми казваше и „генерале“ – защото „командоря“. Веднъж се скарахме жестоко и цяла седмица не си говорихме. „Не можеш вечно да подреждаш всичко и всички!“, ми се сопна той. А правеше същото. Само че не така шумно и без да командори. Марин носеше огромно сърце и душа като Вселена, в която имаше място за всички. Беше тих и понякога невидим, но беше навсякъде, където имаше нужда от него, навсякъде, където виждаше смисъл от своята подкрепа и съвети. В края на онази отвратителна седмица той – големият, щедрият, всеопрощаващият, пръв ми писа: „Хайде мир и любов!“ Тогава осъзнах как през цялото време за миг не ми хрумна да се съмнявам, че любовта си е там.

В едно интервю преди години го попитали как би прекарал деня си, ако знае, че е последният от живота му. А той отговорил: „В малки жестове и обяснения в любов към най-близките. И ще продължа да си гледам работата.“ Направи точно така… В настоящия брой публикуваме последните му текстове за „Тоест“, които той подготви буквално часове преди да отлети от този свят.

Преди време Марин казал на близка приятелка, чийто баща е починал:

Сега пази себе си, защото отишлите си са физическа частица от нас и така продължаваш да се грижиш с обич за тях.

Ще ми се сега майка му, съпругата му и двете му дъщери да чуят този негов съвет. И чрез себе си да се грижат с обич за него.

„Няма да се даваме“, повтаряше ми често. Така е, шефе, няма да се даваме. Ще продължаваме да си гледаме работата. И не се сбогуваме! Няма как да се сбогуваме с част от себе си…

Вечно твоя,
генерал Фам

П.П. Какво ли не бих дала да чуя отново това твое „р“.

Заглавна снимка: © Яна Лозева