Настоящият текст е публикуван в първия брой на сп. „Свема“, март 2017 г. Препечатваме го с позволението на списанието, защото, макар и написан много преди цялата настояща глобална и локална ситуация, има връзка с уроците, които да извлечем от нея.

„Никога не съм си представял, че светът ще спре поне за малко, както се случва сега. Надявам се това пренапрегнато време да създаде пространство за преосмисляне, за анализ на условията, в които живеем, за изучаване на миналото и настоящето, за да не се върнем към бъдеще, което вече познаваме до болка. Ако написаното ви се стори оптимистично наивно, то не е от липса на черногледство, а от инстинктивно желание за промяна“, написа Стефан Иванов, когато препрочете текста си.


Исках да пиша за нищото. Не за Нищото, което изяжда света на Фантазия в книгата и филма „Приказка без край“. Не за него. А за другото Нищо. За добрия близнак, който люлее и кърми въображението. За празното време, в което мислите текат без посока, а сенките са дълги, макар и да е припек. За свободното време, в което образите се реят като есенни листа в градина и едновременно с това дърветата цъфтят. За моментите, в които спонтанността е първична. Клати си краката, лови мухите, влизат ѝ за кратко в главата и ги пуска. След малко пак. И няма конфликт. Няма драма.

В началото животът е наужким. Разиграваш като в тениса на корт. Учиш се, тренираш и опитваш. Не се играе за точки. Не се състезаваш. Загрявка, тренировка, спаринг и смях. Душ и обяд вкъщи. И след това, години по-късно, става сериозно. Отмяташ задачи и трупаш десетки табове в браузъра. Олеква ти, като натиснеш хикса на всичките. Отлагаш отговорите на имейлите, забравяш уговорки. Времето не ти стига. Умората те поглъща. Без значение кой си. Известявания за имейли, бюрокрация, аларми за крайни срокове, администрация, списъци с неотметнати задачи, презентации, преговори и програми за координация на колективни начинания.

Почти не познавам човек, който да не е умопомрачително зает.

Да не е претрупан или заровен. Или заробен. За някои това е болест. Казват, че на разположение няма лесни решения или лечение. Всичко, което се знае, е, че губим способността да живеем истински човешки живот. Камю казва да си представяме Сизиф щастлив. Понякога това е трудно.

Попитах приятели какво е свободното време за тях. Помолих ги да мислят за периода преди бърнаута, ускорението, списъците, потреблението, проектите, услугите, ангажиментите и истерията на задълженията. Да мислят за свят, в който времето е спряло. Часовниците са без стрелки и това не е кошмар от филм на Бергман. Времето си е навреме и не е пресякло улицата в неизвестна посока. За общество, в което битът не е изял битието. Преди империята от опасения и боязън да е завладяла часовете. Когато трудовата преизподня, изнемогата и изнудването на икономиката са били далечни измислици.

Не си средство и все още си цел.

Преди да преживееш четиринайсет дни без почивка или година без ваканция. Преди да имаш само трите свободни часа от осем до единайсет вечерта. Преди спокойствието да е кът. Преди метаморфозата ти в свещ, която гори от двата края. И има достъп до забавяне. Тишината е достижима. И нищо не липсва на желанието. И има време за обстоен приятелски разговор върху разликите между двата вида играещ човек – homo ludens и playboy.

Един приятел каза, че това е всеки миг, който е откраднат за съзерцание, за досег със собствена или чужда мисъл. За уют с майка и сестра. За четене, картина или филм. За откъсване от водовъртежа и недодяланото скалъпване на дните.

Сетих се за следобедите с детското по телевизията. Мравките по плочите в двора. Патиците, кокошките, козите и овцете на село. Пея им и баба ми ме лъже, че така дават повече мляко. Слънчевата вода при другата баба, компотът от ягоди, рулото с бисквити, орехи и крем. Парченцата шоколад, разпределяни пестеливо, стоят на горен рафт в мазето. Бисквитите с фъстъчен крем, които дядо ми купува. Свирукането му и разказите за Втората световна. В гората търси подпалки, а аз играя на нинджи и хайдути, на самураи и полицаи, магьосници и рицари. Мятам шишарки и пръчки, крещя заклинания, късам паяжини и всеки път виждам табелите по дърветата да не се пали огън.

За друг приятел свободното време е инвариант на неделната невроза. Величина, която остава неизменна при преобразования. Празнота, защрихована със страхове. Напомни, че хората със свободни професии нямат свободно време. Трети сам си зададе въпроса преди колко години е бил свободен. Като дете. Или до края на гимназията. Или всъщност веднага след падането на Стената и 10 ноември. За четвърти това е момент само за себе си. Когато мислите се носят сами нанякъде, вместо да се налага да ги впрягаш и шибаш като кон в безсмислена гонка.

Проверявам дефиницията за свободно време. То не е ядене или сън. Трябва да съдържа свобода и избор. Да е време заради самото време.

Торстайн Веблен преди 170 години казва, че това е „непродуктивно консумиране на време“. През ваканционния август преди петдесет и две години ситуационистите твърдят, че това е илюзорна свобода. Икономически и социални сили присвояват ресурс от индивида и му го продават обратно като стоката, известна като „свободно време“. Първо работиш дневната си работа, а после работиш като клиент. Като таргет или потребител. Не като човешко същество, което с трудност се опитва да си припомни подробностите, изписани с дребен шрифт. Важни подробности като душата, ако я има, или че сърцето продължава да не е хартиено, дигитално или от пари. И не е в лаптопа или интернет.

Леността е днешен икономически грях. Била е и религиозен. Но отрудено ли е било Средновековието? Според някои медиевисти не е точно така. Тогава е имало средно 114 почивни дни през годината. Към тях трябва да се прибавят и съботните следобеди. Плюс така нареченият „син понеделник“, когато препилите не отиват на работа в началото на седмицата, а чак във вторник или сряда.

Безсмислието и скуката идват и от това, че повечето от нещата, които правим, не са от значение. Но незначителното може да променя.

Бездейното мечтаене често е същностно за това, което правим.

Времето, определено за разтуха, се променя от едно общество до друго. Антрополозите казват, че в обществата на ловците събирачи има значително повече свободно време, отколкото в по-сложни общества. Високата цивилизация е трескава и оживена, докато така наречените примитивни общества са сред най-незаетите хора на Земята. Сторили са се на колонизаторите изключително мързеливи и глупави. Съвременният садомазохизъм е за предпочитане.

Преди 47 години, малко преди смъртта си, също във ваканционния август (като ситуационистите – съвпадение?), Теодор Адорно пише текст за свободното време. В него говори как то е оковано за противоположността си и е цинична пародия на самото себе си. За него несвободата завладява целия живот. Днес немалко (не)свободни хора знаят това. Знаят, че развлеченията могат да бъдат обикновени и задължителни притурки към работния живот.

Същината на свободното време е да предложи отдих и възстановяване на силите, за да се работи повече.

То е просто още едно нещо, което е монополизирано в свят без идея за алтернативи.

Според Дейвид Фостър Уолъс сме учени как се става индивид, с консумирането и покупката на масови продукти. Заради гледане и четене на ефектни, мощни, лесни за възприемане, манипулативни културни продукти, новини и реклами. От бутилка кока-кола или бира до дом и всекидневие. Оазисът от време в система, изградена от посредници, е напълно изяснен и картографиран. В свободното време се прави това, това и това. Несъгласните също са пазарна ниша. Хората се култивират да станат фетиши на себе си. Удовлетворените желания стават скучни. Но има нови артикули. Порочни кръгове, в които няма спасение.

Без въображение изчезват възможностите. Отива си насладата и независимата отговорност да се измисля и разказва. Да се открива. Да има изненада, непозната земя или континент в денонощието. Това е отнето. Дълг, който няма да се изплати. Няма Международна банка на въображението, която да отпусне безлихвен заем. Едно дърво е изкоренено. Активност, която е заблудена спонтанност. Трудно и болезнено е да се погледне в лицето колко малко достъп има до промяна. Успокоително е да не се гледа встрани. Свободното време е сенчесто продължение на работата. Не е отклонение. Според Адорно хората знаят това. Знаят какво стои зад удоволствията. Не знаят какво трябва да се случи, за да се превърне свободното време в свобода.

От монолога в „Боен клуб“, че не си работата и парите си, минаха двайсет години. От монолога в „Трейнспотинг“ за избора на живот, работа, кариера, семейство и телевизор вместо хероин минаха двайсет и три години. Едно от малкото неща, които са се променили, освен нови медии, Уикилийкс, нови финансови кризи, Сноудън и нови конфликти, е, че Анжела Недялкова играе в продължението на „Трейнспотинг“. И че Елиът от Mr. Robot хакна най-голямата световна корпорация в опит да изличи дълговете на човечеството.

Всичко останало е постарому. Ако глобалната икономика няма растеж 3% на година, ще изпадне в криза.

Ако икономиката не се удвоява на всеки 20 години, ще потъне. Икономическото въображение се адаптира към търсенията и плува в буря от трилиони, дългове, кредити, заеми, лихви и увеличение. И няма никакво желание да се променя. Човек продължава да е в шизофренична ситуация. Не само в „Боен клуб“ или Mr. Robot. Между работата, себе си и човешката роботизация. Между съучастие, лъжа, пластмаса и дневна светлина. Между това, което може или иска да бъде, и затвора на света.

Финалният кадър на „400-те удара“, полуавтобиографичния дебют на Трюфо, е бягство. Четири минути галоп. Спасение от надзора и наказанието в изправителното училище. Малкото момче Антоан тича. Безкраен бяг до морето. С появата на водата започва музиката. Антоан достига брега и спира. Отдръпва се от вълните и върви към камерата. Кадърът замръзва. Камерата се приближава. А сега накъде? Трите букви за край, FIN, изплуват пред момчето като решетки.

В първа глава на „Алената буква“ Хоторн нарича затвора „черното цвете на цивилизованото общество“. След като завършва колеж, той се връща обратно в майчиния си дом. Като Керуак? Като Барт? Като себе си? Затваря се в стаята си и според легендата не излиза цели дванайсет години. Писал е. Някои казват, че писателят не притежава личен живот. Където и да е, той всъщност не е там. Хоторн гледа назад към тези години като период на приказна изолация и самота, прекарана в призрачна стая. Биографи твърдят, че този период от живота му е бил по-малко уединен, отколкото той си спомня. Имал е срещи, играл е карти и е ходил на театър.

В „Алената буква“, пред затвора, пред вратата на „черното цвете“, расте буен розов храст.

Четенето, писането или просто културата – според Збигнев Херберт, който в една особено тежка година си продавал кръвта, за да допълва доходите си – трябва да помагат на хората. Да ги отрезвяват и да ги будят. Грижата за вниманието била като естествена молитва на душата. Ако все още има душа. Ако някога е имало. В стихотворението „Черна роза“ той дава съвет:

… духни
в малката флейта на въображението
изведи цветове
от черната
роза
като спомен
от изгорелия град.

Вкъщи винаги се е чело и е било по-скоро тихо. Най-вероятно никога няма да достигна броя на изчетените страници на майка ми, баща ми или брат ми. Не заедно, а поотделно. Колкото и да четях тайно в час под чина. Приказките за делфини на майка ми си остават най-вълшебната литература, която съм чувал.

Сънувах как с баща ми бяхме редовни клиенти на една книжарница. В нея освен стари и антикварни книги се продаваха понита и коне. При всяко посещение питах дали има кон за под 2000 лв. Първия път ми показаха създание, което беше с пера, човка и гребен. Беше като хищен динозавър с размери на жребец. Казах, че е кокошка. Съгласиха се, че е с такива предци и е специална порода. Когато вече бях останал сам в книжарницата, попитах за същото. Продавачка изникна зад гърба ми и почна да ми се кара: „Ние не сме виновни, че сте беден! Какво само ни занимавате! Кон, та кон, стига вече!“ Изплаших се и се събудих. Разказах съня на приятел. Той ми каза, че някъде Елиас Канети цитира една племенна мъдрост, според която богатството е в броя книги и в броя коне.

Днес, повече от век след Веблен и половин век след Адорно и ситуационистите, е все така банално, зло и очевидно, че неолиберализмът създава реалност, в която хората са сведени до икономическа стойност и активност.

Всяка човешка дейност се третира като пазар.

Институциите, включително и държавата, все по-често работят като корпорации. Логиката се прилага и при дейности, които нямат връзка с генерирането на богатство. Любов, образование, срещи и физически упражнения. И те се управляват в съответствие с правилата на пазара. Хората са третирани като единици човешки капитал. Те трябва постоянно да се грижат и да надзирават стойността си, защото икономическият баланс няма да е възможен. Везните ще се наклонят. Растежът няма да е достигнат и системата ще се срути.

И е лесно да се вцепениш. Да възприемеш настоящето и бъдещето като неизбежно нещастие. Да загубиш способността си да разбираш, да загубиш ума и дума и да не проумяваш. Трудно е да създадеш нова връзка със себе си и със света. Понякога по-добре е да потърпиш, да чакаш да мине или просто да изчезнеш.

„Хипернормализация“ е тазгодишният и най-нов филм на документалиста Адам Къртис. Той разказва история за свят, който е управляван от корпорации и е в стабилност благодарение на политиците. Историята започва през 1975 г. с фискалната криза в Ню Йорк и възникването на идеята, че финансовите системи биха могли да управляват обществото. Кризата е такава, че до края на десетилетието един милион души напускат града. Население, което се възстановява за повече от двайсет години. Сурова среща с финансова криза, която е и духовна.

Понятието „хипернормализация“ е взето от книгата на Алексей Юрчак „Всичко беше завинаги, докато вече не беше“ (2006). Малко преди Съветският съюз да се срути, всеки в Блока е знаел, че системата се проваля, но никой не е могъл да си въобрази алтернатива на статуквото. Политици и граждани се примиряват с преструвката за функциониращо общество. С течение на времето тази заблуда става самоизпълняващо се пророчество и лъжата е приета от всички като реална и единствено възможна истина. Юрчак нарича именно този ефект „хипернормализация“.

Какво е днешното черно цвете? Не е едно, а цял букет.

Образование и правене на кариера в брутална конкуренция. Живот в състезателен егоизъм и краен индивидуализъм, защото уморените коне ги убиват. Побеждавай, за да те уважават и да спечелиш. Без да е ясно какво точно. Безкрайни игри или лотарии по телевизията подхранват невъзможни стремежи като реални възможности. Политиката е шоу. Консумация изпълва социалната празнота. За мнозина диалогът е единствено букви върху екран, от който искаш още един епизод, статия, клип или чат. Изолацията не се лекува и когато консумираме себе си. Социалните медии не помагат. Някои имат повече харесвания, приятели и последователи.

За съжаление, социалната и физическата болка се обработват от едни и същи невронни вериги. Буквалната самота и емоционалната изолация танцуват макабрен танц под ръка с депресия, самоубийство, тревожност, безсъние, страх и заплашителност. Те не са сами. В убийствения хоровод са и деменцията, високото кръвно налягане, сърдечните заболявания, инсултите, намалената устойчивост към вируси. Самотата е сравнима с пушенето на 15 цигари на ден. Повишава риска от преждевременна смърт с 26%. Това е, защото тя увеличава производството на кортизол, хормон на стреса, който потиска имунната система и влияе на паметта. Самите условия за възможност да се погрижиш за себе си са безмилостни. Други черни цветя? Изяждането на света. Разрушаването на природата. И пак – епидемия от хора в ъглите и (само)ненавист. Липса на любов или прегръдка. Непоносима болка.

В „1984“ на Оруел розовият храст е преспапие. Стъкло с формата на полусфера.

В центъра му е предмет, напомнящ роза или морска анемония. Оказва се, че е корал. В един момент главният герой си представя, че повърхността на стъклото е небесният свод, обвил миниатюрен свят, и че той е в него. Заедно с леглото, масата, часовника, а коралът е неговият живот и животът на жената до него, които са запечатани за вечни времена в сърцето на кристала. Това е, преди някой да го вземе от масата и да го разбие в каменната плоча на камината. Преди късчето корал да се изтърколи на килима. Миниатюрна розова топчица. Като захарна розова пъпка от торта. Мъничък розов храст, който с лекота може да бъде унищожен.

Не само Маркс признава, че въпреки минусите си, капитализмът е създал изобилие. Той, изглежда, е смятал, че капиталистическият начин на производство ще може да бъде отхвърлен, но плодовете му по някакъв магичен начин ще се запазят. Това се оказа невъзможно. Поне засега.

Целта на бъдещето е пълна безработица, за да можем да играем. Ето защо трябва да унищожим настоящата политико-икономическа система.

Прилича на казано от вярващ в утопия – марксистка, анархистка или друга, – но не е точно така. Това са думи от интервю с Артър Кларк от 1969 г. Година след събитията от 68-ма и излизането на „2001: Космическа одисея“. Може би е прав. Още преди 70 години той се оказа прав за сателитите. Самата геостационарна орбита се нарича „орбита на Кларк“.

Преди 40 години той прогнозира появата на интернет, масовите компютри, Скайп, имейла, Гугъл, мобилните телефони и триизмерните принтери. Дано е прав и за това. Той предвижда, че през 2040 г., скоро след като „универсалният репликатор“, ползващ нанотехнологии, е усъвършенстван, всеки обект, колкото и сложен да е, ще може да бъде създаден. Диаманти или гурме ястия ще могат буквално да се правят от кал. Или от нищо. Селското стопанство и промишлеността ще са прекратени. Заедно с работата като цяло. Ще има взрив в изкуствата, културата, спорта и образованието. Това е розовият храст на Кларк. Магическа пръчка, заредена с оптимизъм и надежда.

Когато разказах на приятел за визиите на Артър Кларк, но без да казвам името му, той ми сподели, че му звучи като казано от някой от днешните технологични идеолози. Илон Мъск например, но смесен с Дъглас Адамс. И продължи с това, че според него в момента хората, които са погълнати от работата, си играят. И то си играят много сериозно, съвсем се самозабравят даже. Ще е светло бъдеще, в което обстоятелствата и средата не те потапят и не те насочват толкова тясно в една предопределена игра. Неизбежна е фазата на крайно отцепване и отричане на настоящите механизми и правила.

Защото ако днес някой измисли такава машина, още утре тя ще влезе в динамиката на текущата ситуация. Ще има състезание кой да я произвежда и кой да разработи пазара.

Рационално погледнато, единственото решение според него е, ако има „безкрайни“ блага. Ако рязко и веднъж завинаги никой не трябва да мисли какво да яде, какво да пие и къде да се прегледа и лекува. И има достатъчно наистина евтина енергия. Другите неща ще последват от само себе си след време, защото лостът, който сега се използва като морков за прелъстяване, няма да го има и хората ще си насочат мислите на други места.

Рана Дасгупта в края на септември 2016 г. анализира безработицата на бъдещето, в което голяма част от работата е поета от роботи. В тази връзка е необходимо някой да си представи нови начини за осмисляне на живота. Нови взаимоотношения с пари, политика и природа. Нови видове човешка цел. Идеите, които укрепват и запазват капиталистическите общества в ХIХ и ХХ век, идват от религията и литературата. В момента отново сме в дълбока нужда от някакво ново „духовенство“, което да зареди идеите ни и да даде нови ориентири на вътрешния компас. Пазарите не могат да направят това.

За Дасгупта светът е изразходил моралните постижения на миналото и е в морален дефицит. Предстои му крах на смисъла.

Значението е на път да умре. И сме изправени пред близко бъдеще, в което големи групи от образовани и квалифицирани хора ще бъдат структурно безработни. Вместо да гледаме на това като на проблем, трябва да го видим като отговор. Дасгупта вижда решението в лицето на бъдещите милиони, чиито умове няма да са претоварени от всекидневен труд. Не е ясно как ще бъде възможно да се създаде ново „духовенство“ извън религиозно покровителство. Но е ясно, че трябва да преосмислим какво е „работа“, и макар скоро за мнозина да няма да има никаква работа, все пак ще има толкова много работа за вършене. В розите на Дасгупта няма рана или страх. Налична е воля за смисъл.

Два месеца по-късно Илон Мъск имаше изявление, в което каза, че голяма част от работата в бъдещето ще бъде в ръцете на компютри или роботи и като стъпка в правилната посока ще е необходимо да бъде въведено нещо подобно на безусловен базов доход. Това със сигурност ще наложи самата култура в Щатите и в света да се промени. Най-малкото защото най-популярната работа сред белите необразовани мъже е шофьор. Когато масово навлязат коли и камиони, които не се нуждаят от водач, шофьорите ще бъдат на своеобразен екзистенциален ръб с не особено розово бъдеще. Поне засега.

Сънувах, че богатите на общо събрание решават да се откажат да спазят клетвата за дарение на всичките си пари, която са положили. Милиардерите не искат да се лишат от тях след смъртта си. Един по един те умират. Полицията не може да открие нищо необичайно. Всички 500 най-богати в света загиват в рамките на година. И в завещанията си даряват всичко на различни филантропски каузи. Оказва се, че са избивани. Зад това стои единственият български милиардер. Прикрит алтруист. Той е последен в списъка и е убит от своите хора, които не знаят, че са негови.

Хийни казва, че в един смисъл полезното действие на поезията е нулево. Нито едно стихотворение не е спряло танк. В друг смисъл е безгранично.

Ако в началото е словото, то можеш да си кажеш, че може и да е другояче. Според Йейтс поезията се опитва да съдържа едновременно реалност и справедливост. Поезията може да не се моли и да не е временна. Тя може да е праг, а не пътека. Едно винаги доближавано или напускано стъпало, край което читател и писател изпитват по различен начин опита да бъдат едновременно призовани и освободени. За Шели поетите са непризнатите законодатели на света. Поезията може да се замени с което и да е друго изкуство. Или просто с въображение.

Екатерина Йосифова пише:

Четящият стихотворение
сутрин
в леглото
около осем минути
става, прави каквото там трябва, излиза
и добре понася другите часове.

Човекът със свободно време ли е това?

Бъдещето прилича на притчата от „Жертвоприношение“ на Тарковски за мъртвото дърво, което трябва да бъде поливано всеки ден в продължение на три години, за да се съживи. Колко ли трябва да бъде поливано човечеството, за да стане розов храст, а не черно цвете?

Въображението може да донесе не само красота и утеха, но и надежда, че цената да не се самоунищожим може да бъде платена. Надеждата може да пусне корен към смисъла, той да се разклони към идея, от която да поникне желание, бъдеще и промяна. Друг букет. Нова глина. Различен дух. Бяла съдба.

Мечтата е грудката или семената, от които да изникне чудо. С него времето ще се отключи. Хората ще се отключат и ще влезем в ден, за който не сме предполагали.

Казано по друг начин, това е като сцената, в която д-р Стрейндж, хванат във времево повторение, упорито отново и отново, и отново, и отново умира, но отказва да бъде победен, а с него и човечеството. Или казано по трети начин – от 8 бита ще стане 256 и пиксел по пиксел ще се изгражда картината, в която както дистопията, така и антиутопията са измислици от миналото. И „Последен шанс“, финалната част на „Пътищата на свободата“ на Сартр, най-сетне е довършена. Последната възможност не за остров, а за обща планета и за живот извън нея не е пропиляна.

Заглавна снимка: Hal Ozart