Елисавета Белобрадова и Мариус Куркински влезли в един бар. По-точно, разминали се на входа, демонстрирайки удивителна симетрия.

Куркински първо се съгласи да участва в антипрайда „Шествие за семейството“ (да не се бърка с „Поход за семейството“, който тази година не се провежда, защото след разкола между евангелистите, които са в основата им, ресурсите отидоха при Шествието). После се отказа. Защо? Защото там, ти-ри-рам, ти-ри-рам.

Белобрадова пък предвождаше група депутатки от „Да, България“, които в навечерието на „София прайд“ внесоха в парламента предложения за промяна в Закона за предучилищното и училищното образование, между които беше и премахването на забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда. Това е нещо, което ПП–ДБ обещаха скоро след като забраната беше приета през август 2024 г. Няколко дни след внасянето на предложенията Белобрадова съобщи, че със съпартийците ѝ оттеглят тъкмо това от тях, свързано с ЛГБТ пропагандата (въпреки че и тази година подписа предизборната декларация на „София прайд“, с която се ангажира да се застъпва за „законови механизми за защита на ЛГБТИ хората от дискриминация във всички нейни форми“). Ама го направи завоалирано, без да споменава Това, за Което не Трябва да се Говори (ЛГБТ). Защо „Да, България“ оттегли точно това предложение? Защото там, ти-ри-рам, ти-ри-рам.

Или както се казва в една друга песен на Мариус от времето, преди той да се отдаде на традиционните ценности и да стане белобрад – „е, не, не мога такива неща да правя“.

Докато слушам тази песен, между другото, се замислих за разликата между частиците, междуметията и вметнатите части. Всъщност едва ли щях да направя тази асоциация, ако не бях прочела новата порция език на Павлина Върбанова. Този път тя е посветена, съвсем не между другото, на вметнатите части и на пунктуационните правила, на които се подчиняват те.

Пунктуацията на вметнатите части, между другото, никак не е между другото
Общо взето и за жалост, но затова пък несъмнено, вметнатите части в българското изречение не следват същите пунктуационни правила като в английския. Впрочем дори след като прочетете статията на Павлина Върбанова, ще продължите да грешите. Но така да се каже, поне ще си го знаете.

След вметката за вметнатите части се връщам към темата за „София прайд“ и „Шествие за семейството“. Тази година за първи път хомофобското шествие, което се провежда паралелно с прайда, е с на практика официален статус. То не само е под егидата на Българската православна църква (което не е било досега), а се радва на одобрението и на управляващите. От името на „Прогресивна България“ Слави Василев прочете в парламента декларация в подкрепа на Шествието. В нея се казва:

Във времена на ценностна дезориентация, социална фрагментация и тежка демографска криза, съхраняването на традиционното семейство не е просто въпрос на личен избор, а стълб на националната ни сигурност, идентичност и бъдеще. […] Избираме да застанем зад ценностите на мълчаливото мнозинство от хора, които се опитват да отстояват традициите, семейството и вярата, а не да ги деконструират, както е модерно напоследък.

Войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила, прогресивното е традиционно. Здравей, Оруел. А когато някой ЛГБТ тийнейджър отново се самоубие, защото не може да преживее тормоза (не искам да ви плаша, но такива трагедии ще продължат да се случват), институциите пак няма да разпознаят хомофобията като проблем. Традициите, които възпява новата власт, са опит да се върнат времената, когато ЛГБТ хората са живели в срам, страх, лъжи и неприемане на себе си. За ужасяващите измерения, до които може да доведе неприемането на себе си, препоръчвам новия сериал на Ричард Гад Half Man. Предупреждавам обаче, че не е лек за гледане.

Ала противоречията са, изглежда, основна характеристика за ПБ. И разорителният договор с „Боташ“, по който България трябва да плаща по над половин милион евро на ден, според новата власт се оказва суперизгоден. Ще потекат едни ми ти инфраструктурни проекти… Договорът може и да е такъв, обаче за Турция, която ще го използва като разменна монета за геополитическите си цели, пише Емилия Милчева в тазседмичната си статия „Машаллах, българи!“.

Машаллах, българи!
Как едно неизгодно за България споразумение се превръща в инструмент за по-голямо турско влияние и изведнъж всичко става много изгодно за всички. Анкара се опитва да затвърди ролята си на мост между Азия и Европа – а нашите политици ще съдействат ли? От Емилия Милчева.

Освен стопляне на отношенията между България и Турция се наблюдава и завръщане на американско-китайската дружба, обръща ни внимание Искрен Иванов. Сприятеляването на две големи антидемократични сили може да произведе голямо чудовище, но авторът е оптимистичен. Според него възстановяването на добрите отношения между САЩ и Китай е

възможност балансът на силите в международната система да се върне отново към времето, когато политиците преговаряха с политици, а не с терористи.
Завръщането на американско-китайската дружба
САЩ и Китай изглеждат обречени на сблъсък. Но реалността, както обикновено, е по-сложна: две държави, които едновременно се конкурират и зависят една от друга. Възможно ли е съперничеството между Вашингтон и Пекин да произведе не конфликт, а нов баланс на силите? От Искрен Иванов.

Не знам как ще се развият отношенията между САЩ и Китай, но ще ви разкажа, че когато бях в пети клас, татко ми подари пиано и ме посрещна вкъщи с думите, че ми е взел „малко подаръче“. Влязох в детската стая и започнах да търся малкото подаръче – на бюрото, под леглото… А баща ми се заливаше от смях, понеже не виждах пианото, заемащо голяма част от стаята. Сетих се за тази случка, докато разсъждавах за избирателната обществена слепота във връзка със строежите в Баба Алино.

Невзоров за възможна двойна употреба
Незаконното селище в Баба Алино не се появи изведнъж. То е там от години – пред очите на институции, медии и общество. Защо тогава се превръща във водеща тема точно сега? Коментар на Светла Енчева за избирателното внимание, политическата употреба на фактите и моделирането на обществения дневен ред.

След като ви разказах историята за пианото, вече трябва да сте наясно, че от дете съм темерут. Част от темерутлъка ми е и че никога не развих интерес към компютърните игри. Но пък се възхищавам на хората, които ги правят – като Бисер Дянков, с когото разговаря игромислещата Миглена Николчина. Интервюто с него си струва, независимо дали харесвате компютърни игри, или сте като мен.

Бисер Дянков: Искаме с всяка игра да научаваме нещо ново
От името на игромислещите Миглена Николчина разговаря с Бисер Дянков за работата му като дизайнер и понастоящем изпълнителен директор на „Хемимонт Геймс“, а също и за предизвикателствата, пред които са изправени днес създателите на видеоигри.

Спортът също е игра. Всяко лято на морето гледам с благородна завист каращите кайтсърфове, понеже никога съм нямала смелост да стана една от тях. Тази седмица „Тоест“ публикува превода на първата част от статията на Георги Тотев за турския остров Гьокчеада, където, освен кайтсърфисти, изплуват и травми от миналото.

Островът на прокудените. Травми от миналото изплуват по бреговете на Гьокчеада (първа част)
Под крилата на кайтсърфовете на един турски остров се пресичат съдбите на бежанци, на прогонени, на завърнали се и на хора, търсещи нов дом. Георги Тотев ни разказва за Гьокчеада през личните истории на неговите обитатели.

Толкова за тази седмица. Ако смятате, че от „Тоест“ има смисъл, ще сме благодарни да ни подкрепите – жизненоважно е за нас.

А ако ще ходите на „София прайд“, моля, пазете се. По възможност се движете на групи и се приберете бързо след края. Защото хомофобите вече имат благословията на държавата. И ако пострадате, властта едва ли ще прояви особено съчувствие.