Знаете ли как се окабелява за интернет и телевизия чисто нов дом, в който никой не се е сетил, че трябва да се сложат кабелите и да се направят дупките за тях преди фината шпакловка и боята? 

Единственото описание, което ми идва наум е: не че не е красиво, просто е много грозно.

Отчупват се цели парчета от идеално боядисаната стена, разпробиват се великолепни дървени первази, разместват се мебели, чупят се вази, поставени някъде с идеята, че може да съществува красота и уют. Но красотата и уютът си отиват възмутено през вратата, пред която чака съседката, за да пита нервно (и с право!) защо се пробива между 2 и 4 следобед. 

Как да ѝ обясниш, че си чакал тази бормашина като малко дете Коледа, защото трета седмица плащаш за нещо, което не ползваш, тъй като мобилният оператор, предоставящ услугата, не знае кога ще има технически екип, техническа възможност и техническо време – технически може да е след ден, може да е след три месеца. И когато най-сетне кажат: „Идваме между 2 и 4 да пробиваме, да чупим и да се бесим дружно в кабели“, плясваш с ръце и се самопрегръщаш от радост.

България изглежда като апартамента, чийто ремонт приключва с разпробиване на чисто новите врати, за да се сложат чисто нови кабели. Но тя в същото време е и монополистът на личното ти щастие, разпореждащ се с услугата, за която плащаш, без да ползваш. И междувременно ти пуска есемес, че считано от тази календарна година, ще увеличи цените си с 4,7%.

Изумително място е България. Може да е няколко противоречащи си неща едновременно. Всичко навсякъде наведнъж.

Ей така – с всичко и по много, започна тази седмица, когато президентът и председателят на ПГ на ДПС решиха да си скачат един на друг, наричайки се на галено „г-н Магнитски“ и „мистър Кеш“. Емилия Милчева разсъждава защо сега и какво стои зад тези изблици в текста си „Г-н Магнитски“ стана разобличител“. Дали скоковете всъщност не са покана за танц?

Светла Енчева ни кани не на танц, а да се погледнем хубаво отстрани и да си дадем сметка за вечния двоен стандарт, в който живеем. (Вдигам поглед няколко изречения по-горе, когато казах, че България може да е няколко противоречащи си неща едновременно.) В текста си „Права на семейството или права на детето?“ Светла обръща внимание на скорошния случай с дете, поискало самò закрила от България, тъй като не желае да живее с родителите си в Бразилия. Разбира се, когато институциите се застъпиха за интереса на детето, широката общественост остана възмутена защо се вземат деца от родителите им и откъде накъде ще слушаме едно дете – та то не знае какво е най-добро за него! 

Възмутени бяхме и от възможността норвежците да ни вземат българчетата. Но когато преди няколко години родители от ромските махали в няколко града панически прибираха децата си от училище, защото някой им беше подшушнал, че държавата ще им ги вземе, същата дълбоко загрижена широка общественост се присмя на тези наплашени хора, обявявайки ги за „първобитни“.

За права става дума и в текста на Марина Лякова, който идва директно от площадите на Германия, където се провеждат десетки демонстрации. Причината за тях – на тайна сбирка на дяснорадикални лидери в Потсдам с участието на представители на „Алтернатива за Германия“ и на Съюза на ценностите (фракция на Християндемократическия съюз) е обсъждана идеята за насилствена масова „ремиграция“. Какво стои зад възхода на крайната десница в Германия – обяснява Марина Лякова.

Тази седмица в „Тоест“ намери своето място и чудесното ревю на Антония Апостолова, посветено на „Странните преживелици на един пощальон“. „Повест – изящна, поетична и философски задълбочена, с щипка мистериозност и чувствена романтика“, казва Антония за книгата, която е част от каталога на издателство „Лист“ и може да си купите с отстъпка в размер на 20% от коричната цена, ако сте сред активните дарители на „Тоест“. 

За накрая оставих радостното вълнение, което още от първите редове на този бюлетин ме рита по душевните кокалчета, за да го пусна да излезе на свобода и да извика: ЧЕСТИТ ШЕСТИ РОЖДЕН ДЕН, ТОЕСТ! Обаче аз, не, стоически удържам и пиша за президенти и мигранти. Сега обаче му дойде времето да кажа, че на 1 февруари „Тоест“ стана на шест години. 

Целият ни екип ви благодари, че сте такава активна и вярна публика и че ни подкрепяте през всички тези години. Без вас медията не може да съществува. Затова да си знаете – и вие станахте на шест години.