Опасявам се, че както вървят нещата, седмичният ни бюлетин ще се превърне в многосезонен сериал с един основен претендент за престола на главния герой. И то какъв герой – истински херой в развитие и в полёте!

В началото зрителите на сериала го наричахме помежду си с безобидни, смешновати прозвища, навяващи далечни асоциации с капитан Дългия чорап, по случайност свише (морска буря) станал безгрижен крал на безгрижен остров. Както се досещате обаче, тези асоциации са твърде повърхностни, защото в нашия „чунга-чанга“ сериал нито хероят лётчик (пардон, капитан) застава случайно начело на държавния кораб, нито пък България е остров (нищо че хероят всячески се опитва да я откъсне от европейската суша), още по-малко пък безгрижен.

И така, напоследък хероят расте в чин всяка седмица и съвсем заслужено си печели нови прозвища, които вече свързваме с един друг тип герои. С ло-ши-те! Например с дон Домат – злодей и деребей, но всъщност просто раболепен управител и иконом на замъка. Или с троянския кон, който в нашия случай повече прилича на заинатено магаре (с фуражка) на мост.

Притесненията ни обаче са свързани с възможностите за развитие на този толкова ресурсен персонаж (до финалния сезон на сериала през 2027 г. има доста време). И с опасността да заприлича на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава или Ти-знаеш-кой... И трайно да ни свърже и обвърже със „смъртножадните“ на изток. (Като споменах изток, ето един филм на „Свободна Европа“ за руската следа в „Неразкритите взривове в сянката на войната на Русия в Украйна“. Изгледайте го, струва си.)

Та на този етап нашият херой лётчик все още диша прахта на Волдемор, но затова пък все по-успешно конкурира Бойко Борисов (и други одиозни фигури в политическото ни настояще). Повече за тези любопитни сродства четете в чудесния анализ на Емилия Милчева „Радев е Борисов и половина“.

На фона на поредната порция президентски гафове (думата „гаф“ в случая е милостиво-мека за срама, който всинца берем) Александър Нуцов насочва вниманието ни към „Геополитиката на Северно море“ и ключовата му роля на един от основните маршрути за диверсификация на газовите доставки от Русия, следователно залог за енергийната стабилност в Европа.

Не само защото все още е март, продължаваме с осмомартенската тема в разказа на Светла Енчева за „Женското лице на бедността в България“. В материала звучат думите на 4 жени, чиито съдби доказват тъжната хипотеза, че бедността има свойството да се възпроизвежда.

В самия край на миналата седмица научихме за смъртта на голямата хърватска писателка с български корен и скиталческа душа Дубравка Угрешич. Загубата на светъл ум в мрачни времена е не просто скръбна, а дълбоко обезкуражаваща. Дано великолепните ѝ книги оцелеят в този свят, който непрестанно забравя уж научените уроци. Именно за оцеляването на високата култура, вярата и възможността за чудо в контекста на все по-ускорената комодификация четем в интервюто с друг един светъл ум, поляка Кшищоф Зануси, с когото Стефан Гончаров разговаря по време на 27-мото издание на „София Филм Фест“ и по повод най-новия филм на режисьора „Идеалното число“.

В тазседмичната си литературна рубрика пък Зорница Христова ни запознава с романа на Людмил Тодоров „Смяна на оптиката“, с изследването на проф. Цочо Бояджиев „Зимата през Средновековието“ и с новата стихосбирка на Людмила Миндова „Чуден свят“. Три разнородови и разножанрови книги, които обаче изненадват с различната си тяга към реалността и автентиката на отношенията ни, на живота ни в настоящето, на миналото и историите, от които сме направени.

Без никаква връзка с височайшето посещение на Си Дзинпин при Путин, завършваме месеца и посрещаме пролетта със стихотворението „Устните бясно танцуват“ на съвременния китайски поет Ю Дзиен в превод на Веселин Карастойчев. Избрахме го заради снарядите страст и горест, избухнали в текста – знак, че и този път победата е на страната на пролетта.

Приятно четене!