Галин Попов: Ресурсът на града е едно, потенциалът – нещо различно

През 2012 г. Галин Попов и група съмишленици създават независимото културно пространство ТаМ, което започва да работи като бар със събития, но постепенно се трансформира в лаборатория за общностни инициативи и предлага театър, музикални и киносъбития, литература, архитектура и наука. Във Велико Търново. Днес мястото е емблематично именно с културните и социалните си инициативи, неконвенционалния си подход и цветната публика. Когато Галин Попов измисля концепцията ТаМ, още не осъзнава, че му предстои да създава културни политики локално и по нова формула. Оттогава и досега екипът на сдружението (петима човека) разчита на не повече от 10–15% публично финансиране. Останалата част от дейността им се самофинансира.

Не съм сигурен дали е по-трудно да работиш с държавни институции с неясни инструменти за подкрепа, или да се справяш финансово заедно с други ентусиазирани хора, с които да постигате нещата.

Когато става дума за социална среда, парите не са водещи. Хората са важният ресурс – тези, които имат експертност, артистични таланти, тези, които имат ентусиазма да дойдат във Велико Търново и да споделяме търсенията си. Ако някой ви затвори с 1 милион евро в една стая, социалната ви среда няма да е много лека. Обаче ако в тази стая има хора, с които имате общи теми, всичко ще потръгне.

Според Галин Попов най-важно при всяка инициатива е да бъде изградено ниво на доверие, без значение дали става въпрос за изкуство, бизнес, или образование. Само така отпадат опасенията, че някой може да бъде подценен, използван или иронизиран.

И когато отпадне тази параноичност, работата се върши по много специален начин – с отношение, структурирано и отговорно. Тогава има и резултати.

През 2020 г., малко след локдауна и посред ковид кризата, които сега ни се струват доста отдалечени във времето, стартира фестивалът „48 часа Варуша юг“. Кръстен на името на квартал в Стария град на Велико Търново, фестивалът е мащабно културно събитие, което събира годишно около 15 000 души. Започва благодарение на инициативата „Отворен град“ – европейска концепция, вдъхновена от идеята за овластяване на локалните общности, която се фокусира върху местните жители като най-важните участници в промяната на кварталите. Фестивалът във Велико Търново е вдъхновен от артистичния фестивал 48 Stunden Neukölln, провеждан в един от най-колоритните квартали на Берлин – Neukölln. Немският фестивал също използва изкуството като инструмент за свързване между различни общности.

Дали „Варуша юг“ има манифест във време, в което всички предпочитаме да не правим големи жестове? Да, всяка година. Дали освен програмиране предлага и отворена покана за артисти, които желаят да се включат и допринесат? Да. Дали през изминалата година централната градска артерия на Велико Търново беше затворена и превърната в пешеходна зона, а дошлите от цял свят посетители имаха възможност да избират между 160 отделни събития? Да. 

Между 14 и 16 август 2026 г. ще се състои петото издание на фестивала, което ще бъде „компас, махало между още и достатъчно“, декларират организаторите. И всичко това става не по силата на неотклонно следван план. А защото Галин Попов винаги е вярвал, че културата е средство за сближаване на хората.

Осъзнах, че общността е нещо много флуидно, също и разбирането ни как функционира тя. Ние имаме хора от цял свят, които са ангажирани с нашите активности, припознават нашите ценности и ни помагат. Това невинаги е с финанси – с годините се убедих, че парите са следствие. Нашата работа е свързана с това да създаваме култура и общности, да сме медиатори, а за да има едно нещо успех, някой трябва да вгради сянката си в него. Затова за мен е важна тази пълна отдаденост и фокус върху определено място. И въпреки че имаме много предложения, ние с редки изключения работим само във Велико Търново.

Галин е роден във Велико Търново, учил е в града, бунтувал се е в него. Казва, че е бягал от училище и е идвал да се разхожда в красивия квартал „Варуша“. Тогава е мислил, че ако ще остава да живее в Търново, трябва да си купи къща именно в старата част. По онова време не се е чувствал емоционално свързан с културните процеси, доколкото те са му се стрували доста затворени и капсулирани. В непокорния си период след завършване на училище се отдава на търсене, пътува почти всеки уикенд, за да посещава музикални или театрални събития. През лятото има шанса да си позволи по-дълги бягства – месеци в Берлин, Пловдив, Карадере, на стоп из Родопите.

Всичко това в годините, в които хората още не пътуваха много, за да отидат на концерт или изложба, или поне не хората от моята социална среда. В по-честия случай ходеха на гурбет. Тогава ми хрумна идеята да ползвам контактите, които съм създал, и да инвестирам пари в това определен артист да дойде в Търново.

Докато не настъпи моментът, в който да си кажа: ако аз си изкарвам парите в България и ходя да ги харча в Западна Европа, за западноевропейците ще е двойно по-изгодно да дойдат за интересно събитие тук. Ресурсът на града е едно, потенциалът един град да бъде разпознат на международно ниво е нещо друго.

Казва, че не е бил амбициозен и не е правил дългосрочни планове. Но винаги се е интересувал от музика, театър и от връзката между различните видове изкуства. Има късмета първите 28 години от живота си да прекара в търсене, включително и на себе си. 

Режисьорът Младен Алексиев беше човекът, който пръв ми каза, че трябва да се занимавам с културен мениджмънт. Фокусът ми винаги е бил тук и много неща в българския контекст, които през годините са ми се стрували като негативи, вече разбирам, че са позитиви. 

Преди години при нас беше френски диджей, наполовина българин. След събитието беше решил да пътува, за да види баба си в Стара Загора. Започнах да се извинявам, че с влака ще отнеме минимум 3–4 часа. Неговата гледна точка обаче беше: няма лошо, виж сега, от жп гарата си купувам билет само за около 5 евро. Разбира се, влакът закъсня и аз се чувствах много неудобно. Неговата гледна точка обаче беше: седим си тук до релсите, говорим си, толкова е спокойно. С времето аз започнах да чувствам, че живея не на лошо, а на екзотично място. Тази екзотика вече не ме ядосва, не се срамувам и имам желание да я споделям с все повече хора откъде ли не.

Котвата, която обаче наистина помогна да не ме отнесе гълфстриймът нанякъде, беше моята среда в Търново. Красивата архитектура също. И не на последно място – възможността да започнем от нулата, тук нямаше развити пространства, платформи или културни структури, които да се интересуват конкретно от съвременно изкуство.

Общността, която прави фестивала „Варуша юг“, е група от съмишленици. Те всъщност действат като колония, като общ организъм, в който някои отговарят за графичния дизайн, други курират определени програми, има майстори, които се справят с битовите дейности, доброволци. Координаторите на фестивала в последните години са също част от тази мрежа от хора.

Ние сме хоризонтална структура, изслушваме се, опитваме се да свържем различни гледни точки. Нямаме стандартните екипни срещи – може с часове да обсъждаме някакви дребни детайли, но може и цяла седмица да нямаме време да си обменим и дума, просто всеки е зает със своите задачи и работата върви.

Колкото до независимото пространство за култура и социални инициативи ТаМ, от което започва всичко, днес то се помещава в сградата на бившия Клуб на дейците на културата – самата локация е архитектурен паметник. Първото им събитие е през 2021 г., кинопрожекция е и за да се състои, отново им помага колективният дух – ток им дават съседите с помощта на вездесъщите разклонители. Така проекторът в градината е включен, лампичките също. Магията започва. Днес пространството може да бъде наето за парти или за събитие и Галин неведнъж е наблюдавал колко стъписани са хората, че барът и всичко остава на тяхно разположение. Гласуваното доверие често ги връща, вече като вярна публика. И в ТаМ, и на летния фестивал „Варуша юг“.

Преди време при нас лектор беше Гюнер Гюнерсон, чийто дядо е отворил първата галерия за съвременно изкуство в Исландия. Тя е била наричана „Гнездото на лошото изкуство“. Ние също бяхме припознати бавно. В началото публиката на бара беше от едни и същи седемдесет-осемдесет човека, хората бяха подозрителни към нас. В момента сме фестивалът, който привлича най-много аудитория в града. Може да е за един уикенд, но тези хора стават видими, имат споделено преживяване, имат своя общ ритуал. И те са лица на една нова култура – ходят на архитектурни лекции, искат децата им да посещават работилници, готови са да чуят музика, която никога преди това не са чували.

Силният интерес и посещаемост прави екипа на сдружението разпознаваем и за общинските власти. Институциите не могат да бъдат променени с война и конфронтация, смята Галин. Единственият път е да впрегнем всичката си енергия и любов, за да изградим алтернативи, които са събирателни за големи групи хора.

Институциите са така устроени, че трябва да намерят начин да обхванат едно ново за обществото движение, иначе са застрашени да бъдат сменени. Откакто осъзнах това, работя по-спокойно. Затова, когато съберем хора за някакъв общностен процес, ги молим да не говорят за две неща – за институциите и за пари. Нека видим какво ние можем да направим, какво искаме да направим.

Самият релеф на града според него спомага за изграждането на микрообщности. Велико Търново не разполага с големи зали или площади, но пък в по-малките локации хората по естествен път си стават по-близки. Архитектурата и начинът, по който един град е планиран, предлагат различни условия за жителите си. С това всъщност се съобразяват и културните оператори като Галин Попов – с възможността да създават, вярвайки в свободния дух. И убедено вървейки срещу инерцията на познатото.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.