На второ четене: „Речник на войната“

„Речник на войната“ от Остап Сливински

превод от украински Райна Камберова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Още малко остава до четиригодишнината от началото на войната на Русия в Украйна. Това прави тази книга още по-болезнена и важна. Тя флиртува опасно с автопародията на своята форма. Представете си речник, една от най-авторитарните текстови конструкции, наследник на просвещенската мания за категоризация, който внезапно признава собствената си импотентност. Ако Дидро и Д’Аламбер вярваха, че светът може да бъде картографиран и овладян чрез азбучен ред, то Сливински използва същата азбука, за да покаже как войната превръща всеки опит за ред в гротеска. Това не е деконструкция на жанра. Това е използване на скелета на Просвещението, за да се покаже разложението му.

Паралелите тук са множество и заплетени. На ум ни идва „Хазарски речник“ на Павич, но без магическия реализъм и със значително повече кръв. Припомняме си и Амброуз Биърс с неговия „Речник на дявола“, но докато при Биърс цинизмът е естетически избор, при Сливински той е физиологична необходимост. По-близо е дори до Бартовите „Митологии“, но с тази разлика, че тук демистификацията не е интелектуален жест, а екзистенциален императив.

Войната не ти позволява лукса на теоретизирането. Тя иска свидетелство, а не анализ.

Интересното е, че Сливински прави нещо още по-радикално от Милош или от късния Целан с неговата разпадната реч. Той не се опитва да върне думите към тяхната т.нар. „истинска“ етимологична чистота, нито да създаде нов травматичен език. Вместо това авторът показва как обикновеният език, с който пазаруваме, ругаем се едни други и флиртуваме, се деформира под натиска на историята. Балсамът остава балсам, но вече е и нещо друго. Той се превръща в обещание за цивилизация, носталгия по нормалността, почти метафизичен конструкт. Това е странно близко до феноменологията на Хайдегер, но изчистена от философския патос и пренесена в контекста на пазара на дребно в обсадения Мариупол.

Ако Толстой вярваше, че истината на войната може да бъде разказана чрез панорамното преплитане на индивидуалното с историческото, то Сливински демонстрира, че след Аушвиц, след Камбоджа, след Сребреница, след Алепо тази вяра е станала невъзможна. „Речник на войната“ е изграден от фрагменти, които упорито отказват да се съберат в мозайка. Няма цялост, защото целостта е лъжа. Има само осколки. Баба, легнала върху краката на непознат, за да го стопли. Котарак, чието оцеляване поставя неудобни морални въпроси. Билет за влак, който вече няма накъде да тръгне.

Тази стратегия неизбежно напомня документалния полифонизъм на Светлана Алексиевич, но с критична разлика. При Алексиевич има редакторски жест, има организиращ принцип, има и известна драматургия на монтажа. При Сливински има нещо по-близо до палимпсеста или до археологическите разкопки. Различните слоеве на преживяванията, които не са йерархизирани, не са и подредени по важност. Котаракът е също толкова значим, колкото и обстрелът, защото и двете неща са елементи от същата екзистенциална реалност, където границата между тривиалното и трагичното е безнадеждно замъглена.

Този подход има неочаквани родства с това, което Зебалд прави в „Аустерлиц“. Пътуването през паметта като блуждаене из руини, където случайният детайл изведнъж разкрива бездна. Или с късната проза на Кафка, където всекидневието е абсурдно не защото е сюрреалистично, а защото е твърде реално. При Сливински войната не е метафора. Тя си е съвсем буквална реалност, която обаче звучи толкова абсурдно, че почти изглежда като метафора. Жена с насапунисан гръб, евакуирана по средата на къпането си. Това е едновременно комично и ужасяващо и точно в този парадокс се крие истината, която героичният разказ винаги цензурира.

Едно от най-силните постижения на книгата е начинът, по който предметният свят придобива почти теологична тежест. Банята, лампата, тиксото, ключовете вече не са реквизит на войната, а последните острови на смисъла в океан от хаос. Тук Сливински е удивително близо до хайдегеровското разбиране за das Zeug, онова подръчно битие на предметите, което става видимо едва когато се счупи техният инструментален статус. Както става и при Дон ДеЛило, когато супермаркетът, колата или боклукът са пространства на дълбинна тревога.

Но за разлика от ДеЛило, при когото капитализмът произвежда излишък от значения и всичко е знак, всичко е симулакрум, при Сливински имаме обратната ситуация, защото предметите внезапно престават да бъдат излишни. Топлата вода не е удобство, тя става чудо. Тиксото върху прозореца не е временна мярка, то се превръща в новата коледна звезда и в символ на въображаемата сигурност. Това е свят, в който IKEA естетиката на заменимостта се сблъсква с бруталната житейска необходимост. Всеки предмет може да бъде последният, затова всеки предмет внезапно става свещен.

Сливински е по-скептичен, неговите предмети не гарантират приемственост, те само свидетелстват за нейното отсъствие. Балсамът няма да върне миналото, той може само да намекне за него. Въпросът внезапно е не дали предметите ще бъдат запазени, а дали предметите ще запазят хората.

Войната в Речника се случва не само в пространството, но и във времето. Тя деформира самата му текстура. Календарът престава да подрежда, минутите се точат различно в зависимост от това дали чакаш сирената, или чакаш вода. Това не е психологическо наблюдение, това е промяна в битието. Времето на войната е по-близо до бекетовското циклене на едно място, но без абсурдистката дистанция. Тук никой не си задава въпроси за смисъла на чакането. Само чакаш и това чакане те изяжда отвътре.

В този аспект книгата неочаквано резонира с нашето собствено, уж мирно настояще. И ние живеем в парадоксална темпоралност. Перманентна криза, която никога не кулминира и никога не свършва. Новинарският цикъл, социалните мрежи, политическите скандали. Всичко е едновременно спешно и безкрайно повтарящо се. Войната в Украйна има това „предимство“, ако смеем да употребим думата – тя поне е истинска. Нашата тревожност е по-двусмислена, по-разпръсната, по-трудна за назоваване. Но механизмът е сходен. Времето престава да бъде субстанция в развитие и става гъста и лепкава среда, през която едва се движим.

Когато четем „Речник на войната“ от България, възниква странен ефект на удвояване. От една страна, има го комфорта на дистанцията. Това е там, това са другите, това не сме (засега) ние. От друга страна, езиковата и моралната криза, които книгата описва, звучат неприятно познато. И ние живеем в общество, където думи като свобода, справедливост и солидарност са толкова износени, че почти са станали неупотребими. И ние имаме собствени убежища, но не от бомби, а от реалност, от отговорност и от необходимостта да мислим.

Паралелът не е директен, но е възможен. Сливински показва свят, в който избор вече няма. В България изборът все още съществува, но все по-често изглежда илюзорен. Можем да откажем да избираме между партии, които ни лъжат.

Можем да не сме потребители на медии, които ни манипулират. Можем да изберем да вярваме в бъдеще, което може и да не дойде. Това не е травма в украинския смисъл, но е хронична анемия на смисъла.

И когато четем как в Мариупол някой открива балсам и го преживява като епифания, осъзнаваме колко често ние третираме собственото си нормално като нещо дължимо, досадно, че даже и недостатъчно.

Има и втори пласт на сравнението. България често се мисли като преддверие на Европа, на модерността и на катастрофата. Винаги сме „на път да“, „на ръба на“, „пред възможността за“. Тази позиция произвежда специфична среда на отлагането и на симулацията. Речникът показва свят, в който репетициите са свършили. Войната не е възможна, нито е заплаха, тя е започнала. И четейки това, можем да си зададем неудобния въпрос какво от нашето „нормално“ всъщност е само репетиция? Какво би оцеляло, ако утре трябваше да бъде истинско?

В крайна сметка „Речник на войната“ не предлага решения, защото решенията принадлежат на рационалния свят. Войната е пробив на ирационалното в ежедневието. Книгата прави нещо по-скромно и по-трудно. Тя настоява. Настоява думите да означават нещо дори когато е по-лесно да се изпразнят от смисъл. Настоява телата да бъдат видими дори когато статистиката ги прави призрачни. Настоява настоящето и миналото да не станат исторически твърде бързо, защото това е първата форма на забрава.

Ако има някакво послание в тази книга, а не съм сигурен, че го има или че би трябвало да го има, то е, че

езикът е последното бойно поле.

След като градовете са паднали, след като институциите са рухнали, след като идентичностите са разбити, остава още въпросът как ще говорим за това. И отговорът на Сливински е едновременно прост и радикален. Ще говорим внимателно, болезнено и честно. Ще говорим така, сякаш думите тежат. Защото тежат.

А за нас, които четем това отвън, остава въпросът готови ли сме да признаем, че нашите думи също са станали леки? Че нашето „нормално“ също е крехко? Че и нашият речник може един ден да се нуждае от преписване? „Речник на войната“ не ни дава отговори. Но ни задава въпроси, които е по-удобно да не си задаваме. И може би точно това го прави необходим.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.