Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.


„Момчетата от Никел“ от Колсън Уайтхед

превод от английски Александър Маринов, изд. „Лист“, 2021

Възможно е да се спечели „Пулицър“ повече от веднъж. (Не е като френската награда „Гонкур“, която се присъжда само еднократно на автор, заради което Ромен Гари си измисли псевдоним, за да я вземе повторно.) Просто в историята на „Пулицър“ подобни случаи не са често срещано явление, особено ако говорим за награждаване в една и съща категория. Сред малкото автори, отличени повече от веднъж за свои романи, е американският писател Колсън Уайтхед.

Уайтхед получава първия си „Пулицър“ през 2017 г. за романа „Подземната железница“ заради „интелигентното смесване на реализъм и алегория и съчетаване на насилието на робството и драмата на бягството в един мит, който говори на съвременната Америка“. Думите са на комитета за наградите и ги цитирам, защото Уайтхед умее да говори за миналото, докато казва неща и за настоящето.

Затова с големи очаквания беше посрещната следващата му книга – „Момчетата от Никел от 2019 г. Бях сред тези, които я чакаха с нетърпение, а сега я прочетох за втори път, вече на български. Това, че с този роман Уайтхед отново спечели „Пулицър“, е несъмнено успех за автора, но по-важното е как успява да спечели читателя. Беше интересно да видя как ще реагирам на историята, след като вече я познавам – поне за мен това е най-точният тест доколко наистина е силна. През последните години съм препоръчвала романа и неговия автор многократно. Сега само затвърдих убеждението си, че Уайтхед е един от най-добрите съвременни автори.

„Момчетата от Никел“ е книга, която е, меко казано, просмукана от дълбок мрак. Базира се на истинската история на поправителното училище за момчета „Дозиър“ във Флорида, функционирало 111 години въпреки ужасяващото насилие на надзирателите над децата, влезли там заради дребни провинения. При това са известни около сто убийства на малолетни (поне за толкова има доказателства). От тях чернокожите момчета са три пъти повече от белите.

Колсън Уайтхед разказва за това в своя роман, като кръщава училището „Никел“: това е фабрика за мъчения, без значение дали спиш в сградите на белите, на черните, или пък – като детето с майка мексиканка – те местят от единия в другия лагер според това колко бял изглеждаш сред едните и тъмен сред другите през въпросната седмица. Огромен фактор обаче са расизмът и сегрегацията. Също както и в момента от системите на затворническо-промишления комплекс страдат много хора в Щатите, но диспропорционална част от тях са чернокожи американци. Тази история се съсредоточава върху тях.

Не е лесно да подхванеш подобна тема и да я разработиш, без да излезе, че я експлоатираш. Без да ставаш поредният, който се възползва от момчетата за собствени дивиденти. Затова и авторът още от първата страница разказва за убийствата в училището („Дори мъртви, момчетата създаваха неприятности“). Както още от началото ни става ясно, главният герой Елуд някак ще се озове накрая в поправителното училище. Няма да го спаси нито любознанието му, нито пламенните му идеи за равенство в съзвучие с речите на Мартин Лутър Кинг, които често слуша в дома на баба си. Опознаваме това чудесно дете, става ни симпатично, докато чакаме неизбежното – някъде нещо ще се обърка. Елуд ще стане жертва на системата, защото няма как сам да извърши дори дребно престъпление.

Той иска да преследва амбицията си – да стигне до колеж, за което му помага негов преподавател. Тръгва на стоп, но полицаи спират колата, която се оказва крадена от човека зад волана. Какво значение има, че дори крадецът признава, че не е срещал момчето преди? Кой ще слуша обясненията им? И така вместо в колежа Елуд се озовава в „Никел“, където часовете са посветени на едва сричащите му съученици. Но кой ти гледа академичния прогрес, когато въпросът буквално е дали ще излезеш жив от това място. Тук законите се пишат в Белия дом – бараката, в която водят момчетата посред нощ за удари с камшик заради всякакъв вид провинения.

На Елуд е поверена тайна задача, свързана с корупцията на надзирателите (продават голяма част от храната, предназначена за учениците) – избран е, защото е кротък и няма вид да създава проблеми. Точно тогава той се сближава с Търнър, другия избран за задачата, с когото ще имат не просто приятелство, а изключително силна връзка – като войници на фронта, те се доверяват изцяло един на друг.

Пред автора на тази история има и друга трудност. Как да опишеш това място, без да станеш емоционален до степен да задушаваш читателя си на всяка страница, докато не му остане нито дъх, нито сили да продължи? А и става дума за деца. Уайтхед много съзнателно и последователно страни от сензацията. Най-големите кошмари са оставени на въображението ни. Или вместо да са описани, виждаме единствено последствията от тях върху поведението на момчетата – било свръхестественото им послушание, било желанието за мъст, дори това да означава да се поставят в опасна ситуация. Много думи няма нужда да се изричат и пак имат силно присъствие. Също като някой, който трепва, когато рязко тръгнеш да го прегръщаш – няма нужда да го питаш, вече си видял в очите му, че е очаквал да замахнеш.

Авторът щади децата от воайорство, докато проявява смелостта да говори директно – не само за това какво им се случва в училището, а за една система на корупция и омраза, в която участват всички, включително хората, които би трябвало да се борят срещу тези недъзи. В крайна сметка училището оцелява именно защото въвлича в схемите си целия окръг. Кого да го е грижа за децата, в по-голямата си част изоставени от своите семейства?

Дори само с това – смелостта да се разказва директно, но и с уважение – тази история е достатъчно добра. На ужасното насилие обаче реагираме с ръка пред устата, застинали в шок. Това, което ни разплаква, е надеждата. Именно тя превръща „Момчетата от Никел“ от добър роман в изключителен. Няколко умни обрата, изковани внимателно и с въображение, се появяват точно когато си мислиш, че ти е ясно за какво е тази книга и какво ти казва. Авторът обръща плочата и се оказва, че от другата страна през цялото време е било записано нещо друго.

Няма да я нарека история за силата на човешкия дух, защото това клише не обхваща всичко. Защото толкова много деца излизат с прекършен дух от това място; защото толкова други изобщо не излизат; защото системата ги предава отново и отново и това е наистина сломяващо. Но е история за човешкото. Именно в умението да го демонстрира без патос е силата на Уайтхед.

От истината тук има достатъчно, за да стане историята важна; от въображението на Уайтхед има толкова, че да стане тя напълно нова. Така неочаквано се превръща в съд, направен от болка, но преливащ от надежда.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.