Да разкажеш света наново: Джанет Уинтърсън в разговор за властта и въображението

Джанет Уинтърсън не говори, а гори. Това си мисля, докато слушам как стремително разгръща идеите си – леви и открито хуманистични.

За поколението, което през 90-те жадно наваксваше със света, името ѝ беше синоним на свобода. И макар оттогава на български да са издадени само три нейни книги, за познавачите на съвременната литература не е тайна, че Джанет Уинтърсън е смятана за един от най-смелите гласове в британската проза.

Десетилетия по-късно писателката е в София като специален гост на 13-тия Софийски международен литературен фестивал (9–14 декември) с майсторски клас и публична дискусия. Уинтърсън донесе със себе си и заряда на най-новата си книга One Aladdin Two Lamps (Penguin, 2025) – хибриден текст, в който „Хиляда и една нощ“ среща бъдещето, за да попита какво се случва, ако дадем на изкуствения интелект силата на джина, когото може би вече не можем да върнем в лампата.

Срещаме се с Уинтърсън в момент на кипящо гражданско недоволство в страната – контекст, който тя не подминава.

Вероятно вече знаете, че в момента в България стотици хиляди хора протестират срещу правителството, дългогодишната корупция и дезинформацията. Мнозина вече не знаят в какво и на кого да вярват. В книгите си често пишете за историята, властта и истината. Каква според Вас е ролята на писателя във времена на политически и емоционални сътресения?

Доверието е разрушено навсякъде. Вече никой не знае кой казва истината. Живеем в свят на постистина. Администрацията на Тръмп направи нещата още по-лоши – всекидневните лъжи започнаха да изглеждат нормални. И в моята страна е така – хората чувстват, че могат да казват каквото си поискат, без значение дали е вярно.

... А целият човешки договор се основава на доверие. По природа се раждаме доверчиви – децата растат с усещането, че на възрастните може да се разчита, че са силни, мъдри и ще се грижат за тях. После порастваме и виждаме как хората на власт злоупотребяват, лъжат и нарушават този договор.

Корупцията е точно това – прекъсване на вярата, загуба на доверие. Не става дума само за кражба или измама, а за нарушаване на човешкия договор. Затова корупцията е едно от най-тежките неща, които човек може да причини на друг човек.

Надежда ми дават младите хора. И тук е така – те са на площадите и казват: „Не можем да ви вярваме, че ще се грижите за нас, затова поемаме нещата в свои ръце.“ Това ми вдъхва надежда.

Един от лозунгите на протеста е: „Gen Z идва. Мафията – вън!“ Често казват, че новото поколение не се интересува от политика, но на площадите виждаме обратното. Според Вас, особено след написването на One Aladdin Two Lamps, какво e различното в отношението на тoва поколение към властта и истината?

Те излязоха от апатията. Осъзнават, че ако не влезеш в политиката, ако нямаш власт, не можеш да промениш нищо.

Радва ме също, че жените преоткриват феминизма – изправят се срещу идеята за trad wife (традиционната съпруга) и казват: „Искам да работя; искам свои пари.“

Доскоро изглеждаше, че важните въпроси са решени. Но това се промени с Брекзит, с Тръмп, а сега и с войната на Путин в Украйна. Младите се оглеждат и казват: „Чакайте, вижте какво направихте с планетата. Това е нашият свят. Как да имам деца в такъв свят?“ Те са ядосани, а гневът е катализатор на промяната.

Писателите и артистите трябва да ги подкрепят. Ние вярваме във въображението и в критичното мислене, умеем да разговаряме. Така че, ако имаш някаквo влияние, използвай го за добро. Всичко е история, а прогресът идва, когато разкажеш по-добра история.

Най-важното е да разберем, че общественият ред не е природен закон като гравитацията. Той е история, която можем да променяме. Тъкмо тук имаме избор.

One Aladdin Two Lamps е книга, която вижда надежда в технологиите, но е и много мрачна по отношение на капитализма, мизогинията и крайното дясно. Как съчетавате този оптимизъм за инструментите, с които разполагаме, с песимизма си за обществените ни модели?

Аз съм оптимистка по природа. Вярвам в решенията. Моята мантра е:

Мога да променя историята, защото аз съм историята.

Промених собствения си живот, затова знам, че прогресът е възможен. Но сега осъзнавам и структурното неравенство – колко трудно е за някои хора да постигнат промяна, когато всичко в живота е срещу тях. Надеждата е в това, че ние сме изградили тази система, следователно можем да я разрушим и да построим нова.

И аз като всички останали си мисля: „Това е пълен ад.“ Екологичните щети, последиците от хищническия капитализъм, това как богатите стават все по-богати, а хората не могат да водят нормален, достоен живот.

Нуждаем се от голяма, истинска промяна. Може да е опасно, защото революцията винаги носи щети наред с ползите, но на този етап не виждам друг начин. Алтернативата е още по-болезнена – просто да се предадем на разрушителните сили. Хора като Доналд Тръмп, Илън Мъск, Питър Тийл, т.нар. технобратя – това е „елитът“, който реално контролира нещата. Но ние можем да се изправим срещу тях.

Когато казват, че четенето и писането са лукс, аз отговарям така: всичко започва като идея в нечия глава – било то политическо движение, борба за справедливост или изобретение. Ако можеш да промениш нагласите, да развиеш въображението, да научиш хората да мислят, отиваш точно там, откъдето всичко започва.

Ето защо изкуството никога не е лукс. Литературата взема „това, което е“ и пита: „Ами ако?“

Винаги сте писала за куиър любовта, за семейството, което сами избираме, и за идентичностите извън нормата. Описвала сте литературата като вид убежище. Как изглежда то днес, в края на 2025 г., на фона на възобновената морална истерия?

И за какво е цялата истерия?! Опасността не идва от гей хората, които просто искат да създадат дом и семейство с човека, когото обичат. Не идва и от жените, които искат работа и равни права. Това са нормални неща.

Западът дестабилизира света и направи невъзможно за хората да останат в собствените си държави. Това е наследството на империята. Повечето от тези хора не искат да се местят – те искат да си останат у дома! Ние сами забъркахме тази каша. Трябва да разберем връзките между империализма, капитализма и системното източване на ресурси.

Първата стъпка е да бъдем реалисти. Важно е да седнем и да споделим страховете си, без да се притесняваме, че ще бъдем „канселирани“ [отхвърлени – бел.ред.]. В момента сме в състояние на крайна поляризация. Живея в страна, където всеки ден водещите заглавия са за самозвани пазители на реда, които отиват до Ламанша и разрязват малките лодки на мигрантите. По-грозно нещо не съм виждала през целия си живот.

Тръмп легитимира това с имиграционните си политики. Знаете как работят идеите – немислимото бавно става радикално, а след това се превръща в мейнстрийм. Някога немислимото беше „жените трябва да гласуват“. Сега виждаме обратното движение: „може би жените не трябва да гласуват“.

Това, за което хората избягват да говорят, е вярата. Притеснявам се от екстремизма във вярата, защото самата аз бях отгледана в религиозна секта. Страхувам се от ортодоксалността, без значение дали става дума за десни бели християни, за ислямисти, или за ортодоксални евреи, които отказват интеграция. Всички те се кланят на различен небесен бог, но всички са реакционни. А нещата се свеждат до едно и също – потискане на жените, потискане на гей хората и желание да се върнем към някакъв идеал, в който мъжете държат цялата власт.

Няма значение на кой небесен бог се кланяте. Ако вярвате, че един бог, когото никога не сте виждали, е на ваша страна и иска да победите, това е лудост. Ще използвате това, за да оправдаете своята неморалност и жестокост.

Истинският проблем на нашето време са войните на вярата. Но хората казват: „Не, не можем да говорим за това, ще ги обидим.“ А аз си мисля: „Хайде да ги обидим.“

Книгите Ви често са многопластови. В тях има истории в историите и различни времена на една и съща страница. Тази структура вероятно е Вашият начин да се противопоставите на опростените разкази с „една възможна истина“.

Да, защото наративите за една-единствена истина не вършат работа. Ние сме много по-сложни. Светът вече е глобален, свързани сме по начини, които не можем да променим. Връщането назад към „Това е моята страна, моите граници, моята църква“ няма да ни спаси.

Винаги мисля за това как умът се движи между минало, настояще и бъдеще. Литературата е ненадмината в умението да пренесе този вътрешен свят на ума върху страницата.

Господинов ми е любим писател, срещнах се с него вчера. „Времеубежище“ е толкова дълбока книга за това колко ненадеждна е паметта. Всички ние сме ненадеждни разказвачи. Литературата ти казва: „Това е истината за теб.“ И трябва да се научиш да живееш с тази несигурност.

Но четенето също така помага да разберем историята не просто като обективна хроника. Начинът, по който четем миналото, се променя, защото ние самите се променяме.

Например радикалната десница в Америка често повтаря: „Процентът на разводите се е утроил между 1960 и 1980 г.“ Това е факт. Но защо? Защото жените си намериха работа, зароди се феминизмът. Едната страна представя това като разпад на семейството. Другата страна поглежда и казва: „Да, жените осъзнаха, че могат да изкарват собствени пари, и не искаха децата им да бъдат отглеждани от някакъв пропаднал неудачник.“ Ето ви пример за критично мислене – да уважаваш факта, но да погледнеш по-дълбоко.

Това се опитвам да предам на моите студенти. Нека не „канселираме“ миналото или религията. Нека провокираме тези млади умове, като говорим за това какво всъщност се случва. Аз съм категорично против кенсъл културата. Трябва да се изправяме пред трудните теми. Именно така промяната става възможна.

Ако можехте да изпратите една история, есе или образ от Вашето творчество като писмо в бутилка до българите, какво би било то?

Би било нещото, което наистина помогна и на мен – четете себе си и като фикция, и като факт. Осъзнайте, че вие сте история. Вие сте творба в процес на създаване. Нищо не е предопределено.

Това е и красивото в историите на Шехерезада. Намесата на другите наистина има значение. Някой те спасява, ти помагаш на някого. В „Хиляда и една нощ“ никой не казва: „Това не е моя работа.“ Всички се включват. Ние сме общността, а не самотният герой.

Това виждам в протестите по улиците тук. Хора, които отправят общи призиви. Така ще съживим феминизма, ще се справим с расизма. Когато се съберем и отправим общи призиви.

В друго интервю Ви попитаха кое е най-важното нещо на света, и отговорът ви беше „любовта“. Все още ли това е отговорът Ви?

Винаги съм вярвала, че любовта е най-висшата ценност. Един от проблемите на секуларизма е, че той отдалечи хората от идеята за вътрешен свят – свят, който не може да бъде наситен с материални придобивки. Героизмът, саможертвата, любовта към детето ти – това са неща красиви и истински.

Но докато вървим към бъдеще, изградено от изкуствен интелект... Той няма лимбична система. Той мисли, но не чувства. А ние чувстваме. Винаги ме напушва смях, когато мъжете кажат, че жените са „твърде емоционални“, а след това отиват и започват някоя война. И ми идва да кажа: „Пич, виж какво направи току-що! Не ми говори за емоционалност.“

Замислих се обаче: кое ще ни бъде абсолютно необходимо, ако наистина съсипем планетата? Въображението! Ако наистина я разрушим, ще трябва да намерим начин да си представим света наново. Може дори да се наложи да преосмислим любовта.

Но дори и да стабилизираме планетата и да преживеем всичко това, ние ще съжителстваме с небиологични същности. Не можем да научим изкуствения интелект да обича, можем обаче да го научим да си представя. Големите езикови модели са просто огромни машини за предсказване, но ние все още не сме създали машина за въображение. Ето това ме вълнува. И може би точно това е нещото, което трябва да пренесем в новия свят.