Преди близо 40 години във фоайето на кърджалийския театър нямаше папрат и филодендрон до бюст на Димитър Димов, както е сега – като в канцелария от соца.

Помня, защото бях 16-годишна и два пъти седмично актьорът Ибиш Орханов водеше курсове по актьорско майсторство. Забавно – голямата сцена беше наша, а Ибиш, този талантлив човек, цар на внезапните превъплъщения, ни учеше на етюди и разни трикове. Имаше дарбата да показва как. Жалко, че освен ролята на Джипси във „Всичко е любов“ и няколко по-незначителни, българското кино и театър го изгубиха. До ден днешен не съм сигурна той ли беше на една сергия на Женския пазар през 90-те…

От театъра обаче взехме прожектори за един спектакъл, който правихме с най-големите навитаци от моя клас. Наричаше се „Обетованата земя на слънчогледите“, по стихове на битниците, Петя Дубарова, Уолт Уитман и музика на „Пинк Флойд“.

Истинският културен център на Кърджали обаче беше Домът на културата – на гласовете на оперетата там се възхищаваше Видин Даскалов, имаше отдадени на изкуството хора като диригента на младежкия струнен оркестър Петър Филипов, на танцовия състав – Тодор Момчилов, Иво Папазов е излязъл оттук… Но от години и Домът на културата, и театърът имат нужда от хора с енергия, от повече средства, от декори. Не и от килими…

Когато отглеждаш верноподаници

… Въпреки това председателката на парламента Цвета Караянчева, за която Кърджали е не просто избирателен район, а и място, където е отраснала и основала ГЕРБ, дари килимите на Театрално-музикалния център по случай 60-годишнината му. Така се нарича театърът, тъй като обединява и куклено изкуство, и музикална сцена. Ако директорът Гълъб Бочуков не ѝ беше благодарил публично за постелките трета употреба, никой нямаше да разбере. Но така става, когато отглеждаш верноподаници, а не граждани. Никога не знаеш дали няма да те лекьосат мазно, когато се наведат ниско.

Директорът на театър „Димитър Димов“ в Кърджали обаче благодари – не иронично, както първоначално се усъмниха някои, а съвсем истински. „Убеден съм, че тези уникални килими ще създадат допълнителен уют и неповторима атмосфера в нашия театър“, пише до 44-тия парламент Бочуков.

Актьорът заема поста директор през ноември 2016 г., след няколко конкурса. По онова време Министерството на културата се оглавява от скулптора Вежди Рашидов, родом от Кърджали. (Музикалната сцена носи името на неговата майка – известната изпълнителка на турски фолклор Кадрие Лятифова.) Бочуков явно споделя възгледите на ГЕРБ за изкуството, след като на местните избори през 2011 г. е поставен на 19-то място в общинската листа на партията в Кърджали.

Пошлотията се сгъсти, когато ръководството на театъра, засегнато от коментарите, обясни, че всъщност само̀ е поискало килимите, а Караянчева съдействала. Излиза, че Гълъб Бочуков и компания са замаскирали належащата си нужда като дарителски жест – и публично благодарят за него. Двойна измама. Хем измолили килимчета, хем се подмазали на когото трябва.

bTV показа килимите, тъпкани от хиляди подметки в Министерския съвет и в парламента – с петна, с оръфани ресни, някои от 70-те години на миналия век. Трета употреба за „духа, който властва над материята“ (цитат от Караянчева от поздравителния адрес) е вулгарно. Контрапунктът между високите слова за културата и подаяния във вид на непотребни килими е поразителен. Поне показва къде стои културата в йерархията на потребностите на председателката на българския парламент.

Съдейки по поздравлението – някъде в етера.

… Животът ни е пълен със срещи и сбогувания, със заклинания и откровения, с утопии и мечти. А на сцената те оживяват и узряват, придобиват форма и цвят и изпълват сетивата ни с наслада. Няма друго тайнство, което да ни прави по-добри, по-искрени, по-прозрачни от светлината.

Тези писмена имат висока степен на релевантност към перлите и по-модерния имидж на г-жа Караянчева – къса прическа, елегантни дрехи, но звучат като реклама на холистичен център. Измежду тях е цамбурнат цитат от Ницше, в духа на високите лайфстайл традиции, санким „вие нас за какви ни мислите…“: „Изкуството, според Ницше, ни е дадено, за да не ни убие реалността.“ Всъщност не е реалността, а истината: Wir haben die Kunst, damit wir nicht an der Wahrheit zugrunde gehen. Но така е, когато не се търси оригиналният източник, а се заемат мъдри мисли нейде от интернет.

Да ги осмеем, не да се присмеем

В нормална държава Караянчева и подобните ѝ биха били герои в сатирично шоу – жанр, на който традиционните медии в България са обърнали гръб. Не слагаме в сметката дребните закачки в „Шоуто на Цитиридис“, нито вербалната агресия на някои журналисти, нито езика на омразата в други предавания. Тази липса на остра публицистика на ръба на добрия тон – своенравна, непокорна и критична не по поръчка – запълват карикатуристите, колажите, постовете в социалните мрежи – като на пиар експерта Радослав Бимбалов, посъветвал Караянчева да дари и старите тоалетни чинии от парламента.

(Сещам се, че един таксиметров шофьор ми разказваше как в първите години на Прехода събирал с приятел от Белгия използвани тоалетни чинии и ги продавал тутакси в България. „Качествен фаянс – и добре измити…“)

В творбата си „За простотията“ Радичков пише за едни педя човечета с простотия, голяма колкото черква, но също, че „по-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него“. Хубаво ще гледа, ама дали ще я види.

Точно преди случката с дарените килими се появи видеото от Лом, където Цвета Караянчева по каруцарски – но с перли на врата – кастри от микрофона протестиращите в София: „Отиват, протестират срещу лошия Бойко, качват се на метрото и се прибират вкъщи. Ходи пеша, бе!“ По-късно се опита да извини поведението си с аргумента, че това е партийна сбирка и всички правят така. България е парламентарна република и Караянчева заема най-високия пост в нея – извинението не се приема. Лидерът на управляващата партия може да си позволи такова поведение, председателят на парламента – не.

Няма обективни критерии, по които да бъде измерен персоналният принос на Караянчева за ниския рейтинг на парламента. Ще се изразим политкоректно – никак не е за подценяване. Проблемът не е в нейната непригодност. Предишните председатели на Народното събрание, излъчени от ГЕРБ – Цецка Цачева и Димитър Главчев, също не се отличаваха с кой знае каква компетентност, стил, интелект, но поне пазеха институцията с поведението си. Няколко случки – и грубата цинична фраза за Караянчева, изречена от началника на ГЕРБ в онзи запис, са достатъчни, за да сринат всеки имидж. След тази фраза, както видяхме, тя избра Партията пред достойнството си.

Ако ГЕРБ обаче са тръгнали да даряват употребяван държавен инвентар, да питаме: а нощните шкафчета от резиденция „Бояна“ кога?

Заглавна снимка: Цвета Караянчева председателства Десетата сесия на 44-тото Народно събрание в новата пленарна зала, 2 септември 2020 г. Източник: parliament.bg