Преподавател по литературна теория в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересите му са в областта на литературознанието и съвременната философия, както и към видеоигрите в наратологична перспектива.
На какъв език играем? Ако мислим, разговаряме и четем на български, ако гледаме филми със субтитри, защо това не важи за игрите ни? Втората част от класацията на игромислещите обръща внимание на този проблем, който като че ли най-сетне събуди интереса на играещите общности.
Игромислещите обсъждат класацията на най-добрите – или може би най-паметните за тях – игри. От предложените от всеки 25 заглавия 14 са споделени с поне още един. Тази седмица са представени въпросните 14 по азбучен ред. Ще се появят ли „на втора цедка“ още съвпадения, ще научим след месец.
Тръгвайки от една поредна класация на „най-добрите“ видеоигри, Миглена, Еньо, Николай и Чавдар (Северина завършва докторската си дисертация по философия, но скоро ще е на линия) постепенно стигат до идеята да разработят – без да класират – 100-те игри на „Игромислие“ за 2026 година.
Съществен елемент в преживяването на играчите, но и в самата логика на игровия разказ, представлява музиката. Игромислещите разсъждават как тя участва в постигането на наративния резонанс или дисонанс. И още – пред какви илюзии, ограничения и възможности ни изправя играта.
Как изглежда „елегантната“ видеоигра според „игромислещите“? Вътрешно хармонизирана, нетърпяща излишества и... чаровна. На всичкото отгоре такова съвършенство далеч невинаги изисква зашеметяващи технически средства.
В последната част на дискусията за играта „Киберпънк“ всички игромислещи се събират (като в края на криминален роман от Агата Кристи), за да оголят още лудонаративни въпроси, пристрастности и противоречия: спектакъл vs. морал; минало vs. настояще; аватар vs. играч.
През май и юни групата игромислещи философи разсъждават по темата за моралната двусмисленост на видеоигрите и противоречието между наратив и игрова механика. А конкретният предмет на разговора с продължение е играта „Киберпънк“.