Защо е малко вероятно в България да спечели демократичен президент

През есента на 2026 г. в България предстоят избори за президент. Засега никоя политическа сила не е посочила своя кандидат за държавен глава, нито има ясна визия какви да са основните послания в кампанията. Не се знаят и конфигурациите, които биха застанали зад един или друг претендент. При толкова много неизвестни нека поне опитаме

да скицираме електоралния пейзаж.

Претендентите за поста може да се разделят с оглед на електоралната си база в три основни групи – две големи и една по-малка.

В първата са потенциалните евроскептични и повече или по-малко проруски кандидати. Там напливът е най-голям – „Възраждане“, „Величие“, БСП, ИТН, МЕЧ и всевъзможни „патриоти“. И най-важното – евентуален кандидат, ползващ се с подкрепата на настоящия президент, който е политикът с най-висок рейтинг в България.

Във втората ще е фаворитът на ГЕРБ/Пеевски. Това може да е лично Бойко Борисов или някой друг. В тази група не се очаква конкуренция, поне на видимо равнище. Идеологическият ѝ облик е аморфен – и Борисов, и Пеевски го играят в зависимост от конкретната ситуация и евроатлантици, и евроскептици, и почитатели на „силната ръка“. 

В третата група са идентифициращите се като демократични и проевропейски партии – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ (коалицията между ДСБ и „Да, България“). До април 2024 г. и Зелено движение беше част от ДБ, но днес то по-скоро се държи като активистка група. Не участва в последните парламентарни избори и няма яснота ще вземе ли някакво отношение към президентските.

От мравешки и от птичи поглед

В редиците на ПП–ДБ и техните симпатизанти основната интрига е дали партиите ще се обединят около общ кандидат-президент, или различията и амбициите им ще надделеят.

Следващият по важност въпрос е какъв да бъде евентуалният консенсусен кандидат. „Нужно е лице, което вдъхва надежда, интегрира отвъд партийното ядро, комуникира ясно европейската посока и не се страхува да назове опонентите си“, казва Емилия Милчева.

Способността на кандидата да се хареса отвъд партийните ядра е особено важна, защото понастоящем ПП–ДБ могат да разчитат на подкрепата на има-няма 15% от гласоподавателите. Макар идеята за предварителни избори да звучи демократично, по всяка вероятност в тях биха се включили само твърдите електорати на партиите от коалицията. И няма гаранция, че спечелилият ще може да привлече широка периферия избиратели.

Ала докато в редиците на крехката коалиция ври и кипи, как изглежда ситуацията в сравнителен европейски план?

През 2025 г. се проведоха президентски избори в Румъния и Полша. И в двете страни кандидатите, стигнали до втория тур, бяха демократичен, който е и кмет на столицата, и евроскептичен/проруски.

В Румъния спечели демократичният кандидат. Това обаче стана от втория път – в края на 2024 г. резултатите от първия вот за президент, спечелен от евроскептичен кандидат, бяха отменени заради разузнавателни данни за намеса на Русия в изборния процес. В Полша спечели, макар и с малко, проруският кандидат.

И в Румъния, и в Полша, за разлика от България, има силни продемократични и проевропейски обществени настроения, довели до масови протести. В Румъния целта на протестите беше запазването на геополитическата ориентация на страната. В Полша имаше масово недоволство срещу консервативни реформи по времето на управлението на предишния премиер Ярослав Качински, като например забраната на абортите.

В България масови протести в името на демократични ценности на практика няма.

Демонстрациите против премахването на светския характер на българското образование например събраха няколко хиляди души – немалко, но далеч от масово. Недоволството срещу забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище беше още по-бутиково, а насилието над жени мобилизира обществената енергия най-вече при конкретни случаи и бързо отшумява.

Борбата против корупцията и за правосъдна реформа не е непременно свързана с демократичните ценности. Тя може да се води и в името на установяване на управление на „силнатя ръка“, която „да сложи всичко в ред“. Друг въпрос е, че и антикорупцията вече не катализира особена обществена енергия.

Що се отнася до службите,

българското разузнаване предприе мерки срещу руското влияние в страната през 2022 г., когато на власт беше правителството в оставка на Кирил Петков. И преди, и след това от ДАНС не изглежда да правят нещо. Въпреки

• данните за връзките с Русия при отравянето на български оръжеен търговец с новичок и взривяването на оръжейни складове,
• осъдените българи, шпионирали за Русия във Великобритания,
• данните за разпространението на руска пропаганда в България,
• журналистическото разследване, разкриващо, че е възможно българска журналистка да е работила за руското разузнаване,
• индоктринирането на български ученици, изучаващи руски език,
•  многобройните имоти на Русия у нас, включително комплекса в Камчия, който е на практика руски анклав на българска територия,
•  и т.н.

При такива служби кой би разследвал евентуална намеса на руското разузнаване в български избори?

Как се разширява периферия?

За да има шанс евентуален демократичен кандидат да спечели президентските избори, е необходима не само подходяща личност, която да увлича хората. Трябва да съществува и важна кауза, която да насочва обществената енергия в определена посока.

Междукоалиционните дрязги дали кандидатът да е по-десен, или по-либерален, дали да е утвърден политик, или надпартийно лице и т.н., изпускат от поглед голямата картина. А тя е, че който и да е кандидатът, той (или тя, макар да е малко вероятно родните демократи да рискуват да предложат жена) трудно ще намери какво да каже или да направи, така че да привлече избиратели, надхвърлящи електоралното ядро на ПП–ДБ в пъти.

Евроскептичните гласоподаватели трудно могат да бъдат привлечени с лозунги против корупцията след т.нар. сглобка – правителството на Николай Денков с участието на ГЕРБ. И с натрапената подкрепа на Делян Пеевски, който използва ПП–ДБ, за да „изсветли“ имиджа си.

Приказките за борба с корупцията и за правосъдна реформа

не могат да трогнат и електората на ГЕРБ и ДПС, както и голяма част от хората, които не гласуват, защото не виждат смисъл.

Представете си ресторантьорка от малък български град. Тя знае, че за да върви бизнесът ѝ без проблеми, трябва да е в добри отношения с кмета и с местните мутри, да им дава каквото и колкото поискат, и да гласува за когото ѝ кажат. През целия ѝ живот тя и всички около нея живеят по този начин. За нея говоренето за корупция и правосъдие е празни приказки.

А сега си представете международен шофьор на камион. Официално той получава минимална работна заплата, но понеже работодателите му пестят от осигуровки, под масата взема няколко хиляди лева на месец. Човекът се оставя да го експлоатират и се притеснява, че ако бизнесът на превозвачите се изсветли, самият той ще обеднее. И не гласува, защото смята, че държавата не го защитава по никакъв начин.

С какви послания евентуалният кандидат на ПП–ДБ би могъл да привлече поне няколкостотин хиляди избиратели като посочените в примерите?

Посланията

Логично е един демократичен и проевропейски претендент за държавен глава да отправя демократични и проевропейски послания. Проблемът е, че българските демократични и проевропейски партии почти не отправят такива.

И тук дори не става дума за теми като човешки права, от които в България комай всички политически сили бягат като дявол от тамян. А за елементарни неща – например, че демокрацията е за предпочитане пред диктатурата. Или че България по конституция е светска държава. Или защо е важно да има неправителствени организации и изобщо гражданско общество.

Впрочем сещате ли се за българска политическа позиция през последните години, в която да се казва какви точно са европейските ценности?

Когато демократичните и проевропейските партии не отправят демократични и проевропейски послания, дневният ред се задава от популистите. Затова демокрацията се асоциира с правото всякакви въпроси да могат да се решават на референдум, НПО-тата се заклеймяват като „соросоиди“, неодобрението за въвеждането на еврото е толкова високо, европейските ценности се възприемат като „еврогейски“ и т.н.

И ако демократичният и проевропейски кандидат-президент тепърва започне да отправя демократични и проевропейски послания, едва ли ще има много хора, които ще искат да ги чуят.

Затова най-реалистичната стратегия е да се разчита на прагматизма.

Тоест да не се говори за принципи и ценности, а за ползи и рискове – какво рискуваме, ако завием към Русия, и какво печелим, ако сме интегрирани в ЕС.

Хубаво, но на това поле вероятно ще се състезават също ГЕРБ/ДПС. И ще се хвалят, че благодарение на тях България е запазила проевропейския си курс и е приела еврото. Което е фактологически вярно.

В такъв случай стратегията на евентуалния демократичен кандидат би могла да е да ги разобличава, показвайки тяхната неавтентичност. Например да припомня, че енергийната зависимост на България от Русия беше практически бетонирана по време на правителствата на Борисов и че това се промени чак когато започна войната на Русия срещу Украйна. Че Борисов подари на Путин кученце. Че ГЕРБ не е направила нищо за ограничаването на руското влияние в България.

Може и да се припомня, че на председателя на ГЕРБ най-близки на сърцето са му евроскептици като Виктор Орбан и че самият той нерядко се държи като евроскептик. Както и че Пеевски мени геополитическите си позиции според ситуацията – в един момент той може да си припише заслуги пред Украйна, в следващия – да се обяви срещу изпращането на военна помощ там.

Но печеливша стратегия ли е това?

Дали на критична част от българските гласоподаватели изобщо ѝ пука кой е по-автентичен демократ и кой по-малко?

Големият проблем не е дали ПП–ДБ ще предложат общ кандидат, а как такъв кандидат би могъл да спечели изборите. След като с отказа си да отстояват демокрацията партиите, идентифициращи се като демократични, са допринесли самата демокрация вече да няма особено значение в България. А принадлежността към европейското семейство е изпразнена от ценностно съдържание.

Накрая на немногото демократични и проевропейски избиратели най-вероятно ще им остане да се надяват президентските избори да спечелят ГЕРБ/ДПС. Защото познатото корупционно и клонящо към авторитаризъм блато е за предпочитане пред резкия геополитически завой към Русия. Пък и блатото си го познаваме. Досега парламентът и редовните правителства успяваха в някаква степен да противодействат на пропутинската ориентация на Румен Радев. Но ако и новият президент е проруски настроен, това ще даде тласък на следващи парламентарни избори, на които е доста вероятно евроскептиците да постигнат мнозинство.

Такива са перспективите, освен ако не се случи някое събитие с огромна важност, което рязко да събуди демократичните инстинкти на населението. Поне засега такова не се очертава.