За къпането и хигиената в България и в Западна Европа – без комплекси

Страстите около пиесата на Джордж Бърнард Шоу от 1894 г. „Оръжията и човекът“, поставена от Джон Малкович в Народния театър, започнаха да поотшумяват. Един от поводите за протест срещу постановката беше представянето на българите в нея като къпещи се веднъж в седмицата (ако изобщо). И следва да признаем, че макар кампанията срещу „Оръжията и човекът“ да беше резултат от грижливо подготвено активно мероприятие, доста хора искрено се възмутиха от иронизирането на хигиената на сънародниците ни отпреди век и 30 години. Затова е време за една трезва ретроспекция на къпането и хигиената – не само в България.

Възмущението е старо, колкото пиесата

Критики към шегата на тема хигиена в „Оръжията и човекът“ се отправят скоро след поставянето на пиесата за първи път, разказва историкът Стефан Дечев. Според него „Шоу не е много убедителен“, когато твърди, че всъщност е иронизирал британците, а не българите, понеже поради мръсния въздух в големите градове сънародниците му трябвало да се къпят по-често. Шоу казва и че

ни най-малко не е имал намерение да внуши, че българският майор, който се мие веднъж седмично заради социалното си положение, или неговият баща, който не се е къпал през живота си, са нечистоплътни хора.

Също така провалянето на премиерата през 2024 г. в София не е прецедент. Звучи, като да се е случило век по-късно, но през 20-те години на ХХ век ВМРО проваля опит за поставянето на спектакъла в Петрич, а през 1921 г. български студенти протестират срещу него във Виена. И макар най-пиперливите пасажи да са премахнати от текста, пиесата е свалена след четири дни.

Накрая обиденият писател решава, че българите нямат чувство за хумор и самоирония. А това според него е белег на недостатъчно цивилизована култура. Той не поставя под въпрос собствената си позиция на привилегирован представител на висш социален слой на доминираща политически и културно държава.

За първи път „Оръжията и човекът“ (под заглавието „Шоколадовият войник“) се играе на българска сцена чак 101 години след създаването ѝ – през 1995 г. във Враца. След това – през 2000 г. в Русе. И двата пъти поставянето на пиесата минава без скандали.

Етнологически поглед към къпането

Допускането, че в края на XIX век българите се къпят веднъж седмично, впрочем е твърде оптимистично. Дечев се позовава на свидетелства и изследвания, според които някои са били къпани само по време на кръщене, след като умрат или ако ги навали дъжд. Други са отивали на баня по Великден и по Коледа.

И няма как да е било иначе. Не можем да очакваме хората да се къпят всеки ден, ако нямат съответните условия в дома си.

Никой няма да тръгне да се къпе, когато няма вода, а сложните заплитания на момите изискват много време. Това е излишно хабене на ресурс, на време,

казва пред Нова телевизия етноложката Виолета Коцева, която е авторка на книгата „Честита баня“.

В 300-те ѝ страници са представени изследванията ѝ върху хигиената на българите след 1878 г.

Къпането в неделя, обяснява Коцева, не е било свързано с хигиената, а се е правело (доколкото изобщо се е правело) по-скоро по религиозни съображения – да отидеш на църква „чист духовно и физически“. Разбирането, че има връзка между чистотата и здравето, не се е радвало на особена популярност. По-скоро хората са се страхували да не настинат на течение. Оттам и „разпространеното мнение, че от некъпане никой не е умрял, но от настинки гробищата са пълни“.

Хигиена и културно превъзходство

Британските протестантски мисионери, дошли по българските земи по време на Възраждането, схващат себе си, подобно на Бърнард Шоу, като носители на цивилизационно и културно превъзходство. Него те предават и на българските пастори, които обучават.

За отбелязване е, че първата работа на евангелските работници е била да обучат населението на най-елементарни познания по хигиена: да се мият, да си режат косите, да си готвят храната, да се обличат,

се казва в сборника „Вестители на истината. История на евангелските църкви в България“ под редакцията на Кристо Куличев.

Цитираният в сборника пастор Димитър Фурнаджиев пък разказва, че когато пастор Никола Бояджиев пристигнал в Ямбол през 1874 г.,

намерил хората да спят на земята, върху пръстта и влагата, да ядат седешком на земята с дебели дървени лъжици, които не всеки ден виждали вода за измиване. […] Една от първите му работи била да научи хората да живеят като възпитани и разумни хора […], изобщо да се отучат да живеят „така, както е останало от баба и дядо.

Хигиена и статусни различия

Фактът, че едни българи се опитват да „цивилизоват“ други българи, навежда на мисълта, че отношението към хигиената не е въпрос толкова на националност, колкото на начин на живот и социален статус.

В студията си „Психология на военната дисциплина“, включена в „Оптимистична теория за нашия народ“, Иван Хаджийски описва два основни типа войници в периода преди Втората световна война в България. Единият, когото Хаджийски самоиронично нарича Иван, е от средите на градската буржоазия. Тренчо пък е от село и не се е докосвал много-много до цивилизацията. Иван притежава развита индивидуалност, която животът в казармата пречупва. При Тренчо няма нищо за пречупване – него казармата по-скоро го изгражда и окултурява.

За Иван например, който е свикнал да си чете сутрешния вестник в домашната тоалетна, липсата на лично пространство в казармения клозет е мъчение. Докато Тренчо се чувства „като финландец в банята си. Бави се, води оживени разговори, пуща шеги, забавлява се и се чуди защо го карат да мие нужниците и да ги варосва. Най-сетне роптае, че му забраняват да прави своите излияния, където намери за по-удобно и по-близо: до дърво или в някое кьоше“.

По същия начин, докато казармената хигиена е крайно недостатъчна за Иван, на Тренчо трябва „всеки ден да проверяват врата, ръцете и ноктите, за да се види дали ги е докоснал до тази безцветна и безсмислена течност, наречена „вода“. Толкова борба трябва да се води, за да го накарат да не плюе по пода, да се пере и си сменя гащите, ризата, да си мие краката, да си пере миризливите вълнени чорапи, да иде на баня“.

Социалистическо и постсоциалистическо къпане

По времето на социализма протича процес на урбанизация – повече хора се преселват от селата в градовете. В градовете пък се строят жилищни блокове, в които вътрешната баня и тоалетна стават подразбиращ се стандарт. Същевременно немалка част от населението продължава да живее в къщи, много от които са без баня, често с външна тоалетна, а топла вода тече само през проточния бойлер „Юнга“ в кухнята.

Затова обществените бани (в населените места, в които ги има) се посещават масово чак до 90-те години. Неделята продължава да бъде „ден за баня“, но вече не по религиозни съображения, а по традиция и най-вече защото е почивен и неучебен ден.

Макар социалистическата пропаганда да призовава към хигиенни навици, посланията ѝ са доста по-различни от днешните представи за хигиена. От социалистическия човек се очаква сутрин не да си тегли душ, а да си измие лицето с вода. А в книга с наставления за правилния начин на живот може да прочетем следното:

Личното бельо не трябва да се преносва повече от една седмица, а при усилена работа – повече от четири дни.

Културата има свойството да се променя по-бавно от условията за живот. От наличието на баня у дома не следва, че обитателите на съответния дом автоматично ще започнат да я използват всекидневно. Ако са свикнали, че човек се къпе веднъж седмично – в неделя, те с голяма вероятност ще продължат да го правят. И нищо чудно да твърдят, че всекидневната баня е вредна.

Нерядко промяната настъпва чак при следващите поколения, чиито представители имат баня вкъщи, откакто се помнят, и са изложени на повече внушения, представящи честото къпане като нещо естествено и правилно. Затова не е учудващ отговорът на възрастния мъж  в репортажа на Нова телевизия за етноложката Виолета Коцева, който казва, че се къпе веднъж на 4–5 дни.

По данни на НСИ 11,5% от съвременните жилища в България не разполагат с вътрешна тоалетна, а близо 7% са без баня. В селата вътрешна тоалетна нямат 20% от домакинствата. Делът на хората без тоалетна и/или баня със сигурност е в пъти по-голям от този на жилищата и домакинствата – по данни от последното преброяване едно градско домакинство се състои средно от 2,2 членове, а селското – от 2,4. Освен това едно жилище може да се обитава от повече домакинства.

Поздрави от Наполеон

Връщам се след три дни. Не се къпи,

гласи известно писмо на Наполеон до съпругата му Жозефин.

От съвременна гледна точка тази заръка звучи, меко казано, странно. Но допреди някой и друг век не само по българските земи, а и в Западна Европа естествената телесна миризма не се възприема като гнусна, а може дори да е възбуждаща.

В книгата си „Относно процеса на цивилизация“ немският социолог Норберт Елиас изследва прехода от средновековно към модерно общество. Противно на разпространеното мнение за рестриктивното Средновековие, Елиас привежда доказателства, че срамът от собственото тяло и естествените потребности и изобщо способността да се самоконтролираш и самопринуждаваш са плод на Ренесанса и Просвещението и все повече се усилват през модерността.

При това връзката на самоконтрола с хигиената е много късна „опера“ – чак от XIX век нататък. Преди това тялото става по-скоро обект на срам, а този срам може и да е в противоречие с хигиената. През 1558 г. например Джовани дела Каза, архиепископ на Беневент, съветва:

Когато се връща от отходното място, [човек] не си измива ръцете пред отбрано общество, ако причината, поради която се мие, ще накара людете да си представят някаква гнусота.

По времето на индустриалната революция къпането става белег на социален статус. Градовете се препълват с нископлатени работници, живеещи сред мръсотия и без достъп до чиста вода. За разлика от тях, представителите на висшите класи толкова се привързват към своите бани, че дори си имат вани за пътуване. Бедността се възприема не само като недостойна, а и като смрадлива.

Хигиената впрочем става част от модерната култура не поради някакви възвишени съображения, а по необходимост. Лошите условия, в които живеят и се трудят работниците през XIX век, води до серия епидемии от холера. Междувременно Луи Пастьор открива връзка между микробите и болестите. И така, втората половина на XIX век във Великобритания става време на опити за реформиране на общественото здраве, за прокарване на водопроводи и канализация, изграждане на тоалетни, контрол на чистотата в кланици и магазини.

А през ХХ и XXI век?

И все пак и през миналото столетие всекидневното къпане не е повсеместно разпространено не само в страни като България, а и в Западна Европа, защото и там в немалко домове е липсвала баня. И за хората, които са ги обитавали, както и за българите, обичайният вариант е бил ходене на баня веднъж седмично.

По-рядкото къпане в не толкова далечното минало в сравнение с наши дни се иронизира в някои германски сериали. Действието в „Берлински Вавилон“ например се развива от края на 20-те до края на 30-те години на ХХ век. Още в първия епизод виждаме как Шарлоте Ритер, главната героиня, небрежно се позамива с вода от леген след дълга нощ на сексуален труд. В един от следващите сезони инспектор Гереон Рат не заварва Шарлоте вкъщи, защото „днес ѝ е ден за баня“.

Действието в друг сериал – „Ku’damm 56“ – се развива през 50-те години на ХХ век в престижен район на Берлин. След като майката на една от героините продължава да се опитва да я сватоса с мъж, който я е изнасилил, младата жена споделя, че се чувства мръсна. „Ами изкъпи се! Нищо че днес е сряда“ – отговаря майката, правейки се, че не разбира.

Впрочем би било наивно да допускаме, че и през XXI век на Запад всички се къпят поне по веднъж ден. Не само защото и там не всички разполагат със съответните условия. А и защото някои съзнателно избират да не се къпят толкова редовно – било защото принадлежат към определена субкултура, било по здравословни съображения – защото смятат, че твърде честото миене разрушава естествения микробиом на кожата и прави организма по-податлив на инфекции.

Като погледнем на къпането в по-широка перспектива, виждаме, че всъщност нямаме никакво основание да се обиждаме. Дори ако Бърнард Шоу, а след него и Джон Малкович гледат на българите от позицията на някакво културно и цивилизационно превъзходство. Защото общество, в което всички се къпят всеки ден, не е съществувало нито в края на XIX век, нито има такова днес. Модерната цивилизация е повече шарена, отколкото чиста. И понякога понамирисва.