Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.
Тази седмица Стефан Иванов насочва вниманието ни към един съвременен украински автор, който по нещо напомня на Йордан Радичков, по друго нещо – на Кенет Уайт, а иначе въздейства като „гръмоотвод, който отвежда електричеството на тревогата и стреса под земята..."
Вълнуващ прочит на Антония Апостолова на пророческата книга „Изобретяване на самотата“ от Пол Остър броени месеци след смъртта му. Какво е да си син, какво е да си баща, стига ли паметта, за да съхрани живота, или бъдещето винаги я опровергава?
Сардини, лангусти, сьомги, раци богомолки и самотни китове са нежните и мощни герои в света на тази неотложно човешка книга, за която Стефан Иванов разказва толкова опияняващо увлекателно, че ти се иска да станеш част от мълчаливото говорене на морските творения небесни.
Защо отделният човек, не масата, е важен в моменти на тежки обществени кризи – с избора си, с всекидневните си жестове на съпротива – ни убеждава Стефан Иванов с прочита си на Себастиан Хафнер.
След като се завърнахме от пътешествието из Малайзия с Петя Кокудева, Антония Апостолова ни запознава с първата малайска книга, преведена на български. Цветна, луда, вдъхновяваща човешка въртележка от истории, които ще ни се сторят учудващо близки.
За един нидерландски роман с женско име за заглавие и трагична развръзка, роман, вдъхновен от Толстоевата Анна, Гьотевия Вертер и Ибсеновите „Призраци“, роман, който Кафка би харесал, ни разказва Стефан Иванов.
Истории, които превръщат психическите разстройства в метафори на човешката ни крехкост и уязвимост, на самотата ни, на вътрешните ни разпади. В рецензията на Антония Апостолова отекват гласът и позицията и на самата авторка Виолета Златарева.