2025-та вече е зад нас, а заедно с нея и цветът на годината, който, макар и наречен с изтънчено звучащото наименование Mocha Mousse („мока мус“), на вид по-скоро напомня оттичаща се в канализацията отпадъчна материя. С настъпването на новата година обаче сме поканени оптимистично да обърнем взор нагоре към небето (и да заровим глави в речниците).

За цвят на 2026-та Pantone Color Institute обяви т.нар. Cloud Dancer, чието наименование българските медии превеждат като „облачнобяло“,

въпреки че думата „бяло“ очевидно отсъства в „оригинала“ и по-точният му превод е нещо като „танцьор в облаците“. Описан като мек, неутрален, въздушен нюанс (който на български би могъл да се определи и със злощастното название „мръснобяло“), цветът според Pantone символизира спокойствие, простота, яснота, релаксация и както подобава на всеки старт на годината – ново начало.

Горното описание, обобщено от многобройните медийни съобщения по темата, демонстрира удивителната способност на компанията да приписва на цветовете характеристики, които не са им естествено присъщи непременно. Освен чрез засуканите наименования Pantone постига това и с високопарните описания, които придружават анонсирането на всеки цвят и с всяка изминала година все повече наподобяват – както личи от най-новия избор – въздух под налягане.

Така например лаици като мен и вас биха помислили, че през последните 26 години, откакто датира традицията, оранжевото (макар и в различни нюанси) е било цвят на годината цели четири пъти. Да, ама не: според Pantone цветът на 2004 г. е Tigerlily („тигров лилиум“) – „ярък, смел, страстен и подмладяващ“; на 2012 г. той е Tangerine Tango („мандаринено танго“) – „магнетичен оттенък, който напомня за сияйните нюанси на залеза и излъчва топлина и енергия“; на 2019 г. е Living Coral („жив корал“) – „оживяващ и жизнеутвърждаващ коралов оттенък със златист подтон, който енергизира и съживява“; а на 2024 г. е Peach Fuzz („прасковен мъх“) – „топъл и уютен оттенък между розово и оранжево с винтидж атмосфера, който носи усещане за нова модерност и нежност, както и послание за грижа и споделяне, общност и сътрудничество“. 

Подобна е ситуацията и със сините, розовите и зелените разцветки, разновидности на които неколкократно са избирани за цвят на годината. Бялото, в какъвто и да било нюанс, оглавява класацията за първи път. Като за цвят, който в същността си представлява липса на цветове, изборът на Pantone за 2026 г. предизвиква множество критики – те варират от твърдения, че бялото е скучно и безлично, до обвинения в „далтонизъм“¹ по отношение на съвсем небезобидните обществени трусове, геополитически проблеми и икономически предизвикателства, с които в момента се сблъсква светът.

В това отношение

цветовете са като думите – те притежават нюанси, предизвикват лични асоциации и носят разнообразни конотации според контекста,

които не могат да бъдат изцяло наложени отвън. Това важи с особена сила за белия цвят, който всъщност съдържа в себе си всички останали цветове. Подобно на табула раза, върху него може да се проектират всякакви, често противоположни смисли и значения. Защото бялото – освен невинност (в булчинската рокля), чистота и духовност (в одеждите на дъновистите или на папата) или ново началото (на белия лист) – също така би могло да символизира траур (в източните традиции), капитулация (в бялото знаме), расизъм и вяра в превъзходството на белите (в мантиите на Ку-клукс-клан).

По сходен начин думата „облак“ също съдържа „цял спектър“ от възможни значения и конотации. Освен приписаните му от Pantone лекота, ефирност и мекота, облакът може да означава и много други, не непременно възвишени неща: непостоянство и разсеяност, замъгленост и неяснота, мрачно предзнаменование и заплаха. Както и място за съхранение на дигитални данни. Или пък мента с мастика.

Ако пък въпросният облак, освен бял, е и в умалителна форма, много българи със сигурност биха го свързали с носталгия по родината.

Лично аз винаги се сещам за трогателното, каращо ме да настръхна изпълнение на „Облаче ле бяло“ на Силви Вартан.

В този текст ще се опитам да отговоря на въпроса, с който започва песента – „Я кажи ми, облаче ле бяло, /отде идеш, де си ми летяло?“, – но от етимологична гледна точка. Освен коренно различните разбирания за това какво представляват облаците, проследяването на произхода на думата през различни древни или праезици, а оттам и до техните съвременни наследници разкрива доста любопитни семантични взаимовръзки както между езиците, така и вътре в самите тях. Макар и заобиколно, част от нишките водят и до българския.

В романските езици думите за „облак“ – nuage на френски, nuvola на италиански, nube на испански, nor на румънски – неизненадващо, произлизат от латинския. Изненадващото в случая е, че същият латински корен – nubes („облак“) – е в основата и на дума, която през френския е навлязла и в българския, а в този текст е особено актуална и се появява многократно: това е думата „нюанс“.

Въпреки сходното произношение и семантика латинската дума nubes, която произлиза от праиндоевропейския глагол *(s)newdʰ- („покривам“), не споделя родство с латинското название nebula („мъгла“)² – то произлиза от праиндоевропейската дума *nébʰos („облак“). Именно тя стои и в основата на славянските вариации на думата „небе“.

От същия праиндоевропейски корен произлизат и двете думи за „облак“, които се срещат както в древния, така и в съвременния гръцки език – νέφος (néfos) и νεφέλη (neféli). Сходното звучене, както и концептуално близките значения тук също могат да ни подведат, че от тези понятия произлиза чудесната дума „нефелен“. Българският етимологичен речник обаче опровергава тези очаквания, като проследява произхода ѝ до прилагателното ανωφελής (anofelís), което има друг корен и означава „безполезен“.

Думата „облак“ в българския и в останалите славянски езици има праславянски корени – *obolkъ, от представката *оb- („около“) + *volk- („тегля, влача“), – като по този начин споделя сходна етимология с глагола „обличам“³.

Макар, че названието присъства с малки вариации във всички славянски езици, някои от тях разполагат с допълнителни думи, с които обозначават струпаните водни пари в атмосферата. Чешкият например прави разлика между белия, незаплашителен oblak и тъмния, буреносен mrak. На полски думата obłok се смята за по-поетична и „възвишена“, докато всекидневната дума е chmura. „Хмара“ означава „облак“ и на украински. Макар да не присъства нито в моя личен речник, нито в тълковния речник на БАН, според bgjargon.com тази дума съществува и в българския език със следната дефиниция: „гъста пушилка, думан, сумрак; нещо непрогледно и мрачно“.

Произходът на днешната английска дума за „облак“ също е доста далечен – както концептуално, така и пространствено – от ефирния cloud в наименованието на Pantone: първоначалното значение на староанглийската дума clud е ‘скала, камък, буца пръст, маса’ и няма нищо общо с небето. С развитието на езика обаче значението ѝ се разширява и става метафорично, докато към края на XV век, с преминаването към ранния модерен английски, идеята за земната маса отпада изцяло и се заменя с концепцията за небесната⁴.

Съвременната английска дума sky, тоест „небе“, претърпява паралелна трансформация. Наследена от староскандинавски, първоначално тя навлиза със значението „облак“, което в (почти) всички скандинавски езици се запазва и до днес⁵. С течение на времето обаче смисълът ѝ се променя и тя постепенно измества напълно двете староанглийски думи за „небе“: heofon, откъдето идва съвременната дума heaven („рай“), и weolcan („облак, небе“), която произлиза от прагерманската *wulkną, откъдето пък идва съвременната немска дума за „облак“ – Wolke. (И тук, съвсем ненадейно, откриваме връзка с българския през общия праиндоевропейски корен *wl̥g-nó-s, откъдето произлиза праславянската дума *volga, като името на реката, а оттам и съвременната „влага“.)

Както личи от горните примери, понятията за „облак“ и „небе“ често са свързани, а нерядко се и припокриват. Чешкият предоставя интересен пример за това – освен двете думи за „облак“, споменати по-горе, в него има и две отделни названия за „небе“: nebe – с по-абстрактно значение, и obloha, което се използва в буквален смисъл. Ето как „В небето има облаци“ на чешки би могло да изглежда така: Na obloze jsou oblaky. Или пък така: Na nebi jsou mraky.

Особено забавни в това отношение са и калките на американската дума skyscraper в различните езици. Някои от тях остават верни на оригинала, като двете съставни части се превеждат буквално, например българският „небостъргач“, сръбският „небодер“, литовският dangoraižis, турският gökdelen и гръцкият ουρανοξύστης (ouranoxýstis), макар и понякога местата на корените да се разменят, като във френския gratte-ciel, испанския rascacielos и румънския zgârie-nori. В други езици се прилага по-свободен подход и думата „небе“ се заменя с „облак“, например в немския Wolkenkratzer, унгарския felhőkarcoló, финландския pilvenpiirtäjä, както и в личните ми фаворити – украинския „хмарочос“, чешкия mrakodrap и македонския „облакодер“. Положението става съвсем хаотично в скандинавските езици (skyskraper на норвежки, skyskraber на датски и skýjakljúfur на исландски), които хем уж запазват англоезичното „небе“, хем всъщност разчитат на оригиналното значение на думата като „облак“. На шведски названието е skyskrapa, обаче там случаят е специален, тъй като sky (произнася се като „хуѝ“) се използва рядко, но има идентично значение с думата в английския.

За концептуалната и семантична взаимосвързаност (нерядко до степен на взаимозаменяемост) между облаците и небето свидетелства и изразът „седмото небе“ и итерациите му на различни езици. Облаците присъстват в еквивалентните изрази на английски – to be on cloud nine, на немски – auf Wolke sieben sein, на френски – être sur un petit nuage, докато в българския и в много други езици от различни семейства изразът за върховно щастие препраща към небето, и то конкретно към седмото: být v sedmém nebi (чешки), essere al settimo cielo (италиански), vara i sjunde himlen (шведски), في السماء السابعة (арабски), בַּשָּׁמַיִם הַשְּׁבִיעִים (иврит).

От горните примери се вижда, че докато повечето езици използват числото седем (без значение дали във връзка с облак, или с небе), в английския облакът на блаженството е заведен под номер девет (макар че и там съществува вече остарелият и далеч не толкова популярен идиом seventh heaven).

Седмѝцата може да се обясни с древната символика и значение на числото в християнската, ислямската и еврейската традиция. За разлика от това число, деветката в английския израз има много по-нов и не съвсем ясен произход. Според широко разпространената теория тя е заимствана от Международния атлас на облаците, първоначално издаден през 1896 г., където са описани десет вида облаци – деветият от тях е т.нар. cumulonimbus, който се издига най-високо в атмосферата и изглежда най-голям, пухкав и комфортен. Изборът на точно този вид облак като синоним за блаженство обаче е озадачаващ, като се вземе предвид, че наименованието му означава „купесто-дъждовен“ и че точно той поражда мълнии, гръмотевични бури, проливни дъждове, смерчове и други опасни метеорологични условия.

Тепърва предстои да видим

дали тази година ще танцуваме на деветия облак, на облак номер 11-4201 TCX (както е обозначен Cloud Dancer на Pantone), или в деветия кръг на ада.

Едно обаче е сигурно: годината несъмнено ще е облачна. Но нека бъдем оптимисти и да се надяваме, че английската поговорка every cloud has a silver lining, която произлиза от творба на Джон Милтън и буквално означава, че всеки облак има сребърен хастар, ще се окаже вярна – тоест че всяко зло наистина ще е за добро. Все пак дори Дантевият „Ад“ завършва с надеждата, че след преминаването през деветия кръг отново ще видим звездите.

1 Терминът „далтонизъм“, вероятно навлязъл в българския език от френския, произлиза от името на английския химик Джон Далтон, който сам е страдал от това зрително нарушение и първи го е описал. Подобно на наименованията на облаците, които съществуват в разговорна и в латинска форма, зрителният дефект, водещ до неспособността да се разграничават определени цветове, има още две наименования: „цветна слепота“ и „дисхроматопсия“.

2 От латинската дума nebula произлиза и английското прилагателно nebulous, което най-често се използва преносно и означава ‘неясен, мъгляв, неопределен’. Макар че то не е навлязло в говоримия български език, астрономите използват термина „небуларен“, който се отнася за космическите мъглявини.

3 Освен „облак“, от същия праславянски корен – *volk- (‘тегля, влача’) – произлиза и думата „влак“. Праиндоевропейският му родител *welk- пък е в основата на английския глагол walk (‘ходя’). Сходна идея присъства и в думата за „облак“ на арабски (سحاب/saḥāb), която произлиза от корен, означаващ ‘издърпване, влачене’.

4 Въпреки трансформацията в значението на думата clud, в съвременния английски се срещат редица думи, чието значение е свързано с оригиналното значение на думата (‘скала, камък, буца пръст, маса’), като например clod и clump (и двете със значение ‘буца’), clot (‘съсирек’) и cluster (‘струпване’).

5 Sky означава „облак“ на всички скандинавски езици с изключение на шведския, където думата, макар че се смята за остаряла, се възприема по-скоро с англоезичното значение на „небе“, докато съвременната дума за „облак“ е moln. Тя, за съжаление, не е етимологично свързана с българската „мълния“, но нейният праславянски предшественик (*mъldni) все пак споделя праиндоевропейски корен (*meldʰ-) с друго скандинавско наименование, а именно Mjǫllnir – магическия чук на Тор, нордическия бог на гръмотевиците, светкавиците и бурите.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

„Тоест“ се издържа от читателски дарения

Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.

Подкрепете ни