Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.


Преди да припомня тези три дебютни книги с поезия, издадени миналата година, е важно да кажа, че едно от последните издания на „Арс“ и Scribens е изцяло благотворителната антология „Поезия срещу войната“. В нея 101 поети (80 от които – български) съжителстват заедно между кориците. Сред тях са Тарас Шевченко, Борис Христов, Юрий Андрухович, Марин Бодаков, Сергий Жадан, Силвия Чолева, Любов Якимчук, Никола Петров и много други. Появата на тази антология е изключително обнадеждаващ факт. Въпреки поляризацията в обществото и в политиката, а донякъде и в културата, поети спонтанно се събират за една ценна и смислена кауза. Като общност.

Едно от най-големите достойнства на издателската група „Арс“/Scribens е именно в последователните ѝ действия през годините по култивиране и подхранване на такава общност. Тя подкрепя и издава дебютанти и организира множество четения, работилници, срещи и разговори. Истинска похвала заслужава работата на Валентин Дишев, Георги Гаврилов, Анна Лазарова и останалите литературни активисти.

„Съвсем друга история“ от Ева Гочева

изд. Scribens, 2021

Всяка от трите зрели и хубави дебютни стихосбирки е именно дълга среща и разговор. Още от първите страници от диалога с Ева Гочева се сетих за „Уморени от чудото“, първата стихосбирка на Георги Рупчев, и някак не се учудих, когато Рупчев буквално се появи в стих към края на книгата. Но за да се стигне до него и до преоткриването на тихото чудо, се преминава през целия гръбнак и съдържание на стихотворенията. От изцапаното до бялото и чистото е извървян дълъг път. По него, разбира се, има тъга, но и ясни, лаконични, открити, красиви и болезнено жестоки стихове. В тях София е пространство за едно бездомно всекидневие с множество потни и разплакани часове. Време на раздели и самота.

Направи ми силно и хубаво впечатление, че това е конкретна, а не абстрактна поезия. Гочева не пише за неща и действия по принцип – не, те имат присъствие и силен образ. Думите ѝ, убеден съм, идват от преработен личен опит. Тя пише толкова уверено за безизходицата, че буквално усещам обнадежденото ѝ облекчение, което със сигурност я е обзело след написването на всяко хубаво стихотворение. Облекчението е заразително. И макар да се чува викът на окосената трева, макар да има атмосфера на паника, болка и тревога, да има памет за скръб, в сърцевината на книгата е жизнеутвърждаващата воля да спасиш собствения си живот. Да го наблюдаваш, да се губиш, да си във ваканция от него, докато го преоткриеш – в цялата му посчупена и сложна прелест.

В поезията на Гочева има уют, а това, че някои от стихотворенията елегантно се стягат като примка, само помага да се усети още по-силно вкусът на близостта и любовта в края на книгата. Когато не се възприемаш като чужденец в собствения си живот, можеш да си опитомиш паяк, да имаш чувство за хумор – и от метрото, куриерските фирми или графитите да изпадаш в пристъп на нежност. Изпитах удоволствие да чета една ненатрапчиво женствена и честна поезия с много въображение, която уверено показва, че е възможно да се живее в режим не на самосаботаж, а на радост и осъществени мечти.

„Познах те по сянката“ от Калина Линкова

изд. „Арс“, 2021

С Калина имаме общ терапевт – Езика! Заедно се учим и да споделяме открито уязвимостта си, и да пазим животворните тайни на преносните значения. Разпознахме се по сенките. А след тези стихотворения сенките са много по-вежливи с нас.

Мога само да се съглася с тези думи на Марин Бодаков, редактор на дебютната стихосбирка на Калина Линкова. За някого може и да е неочаквано, но това е една много плътна и искрена поезия, която се основава колкото на аналитичната психология на Юнг, толкова и на изборите, историите и биографията на авторката си. Стихотворенията са фини и точни, но и ненатрапчиво изповедни и интимни.

Толкова се радвам, че липсват излишни игри на думи и каламбури. Езиковите открития са по-скоро игри на дълбинен смисъл. Те не са повърхностно шеговити или иронични намигвания. В техния минимализъм има тежест и ангажимент. Те са сериозни – и в това е тяхното достойнство. Стихотворенията се отличават с деликатност и устойчивост, с твърда крехкост. В тях, също както и при Гочева, има и особено сгъстено облекчение. Поетичните образи се родеят с някакъв укротен барок, отказал се от ненужна пищност, но познал блясъка му в пълнота. Много интересен блясък, който сякаш се оттегля, за да се видят нещата такива, каквито са. Без илюзии, но с гласувано доверие.

Стихотворенията скитат между светлосенки от ерудиция, любопитство, тайни и признания. Тази поезия ми припомни, че не само в литературата може да се придава смисъл. При това – без да има нужда от окончателно обяснение. Без да има нужда езикът и разумът да се стискат и да не се пускат в опит да са единствени гаранти за значение в живота. Едни от най-хубавите неща са и едни от най-необяснимите, но това не променя факта, че съществуват. В битката за себе си и в схватката с неназовимото бих казал, че Линкова е победител. От поезията ѝ се усещат цялостност, грижа и топлота. И щастие, което е абсурдно, подобно на всяка една пълноценност. Дано винаги е така.

„Човекът, който си тръгва“ от Камелия Панайотова

изд. „Арс“, 2021

При Камелия Панайотова има една специфична, овладяна, хладна, но и много наситена тъга. Учудващо е колко болезнено и добре узрели са тези стихотворения за един толкова млад и дебютиращ автор. На пръв поглед в тях липсват събития. Най-важното сякаш вече се е случило и на бойното поле на всекидневието има останки, има оцелели и подлежащи на лечение образи, спомени и предизвикателства.

Цялата книга е красноречив и успешен отговор на това как да се скъса с парализиращата тъга. Книгата предоставя достатъчно доказателства, че можеш да се справиш с живота, и то преди той да се справи с теб. Но това не отменя факта, че не е лесно, че има белези и рани, че има минало, от което плачеш. Наистина беше ценно за мен да следя поредицата от озарения на всекидневно ниво, с които е изпъстрена поезията на Панайотова. Как се губят илюзии, но се печелят наслада, усмивка и приемане. Печелят се зрялост и смелост, сила и издръжливост.

Общото между трите книги е, че са несъмнена част от ценната съвременна българска поезия. И също така, че ударението и при трите е поставено върху споделянето. В тях има стремеж към спокойствие, време за себе си и време за проумяване какво въобще става наоколо. Не само в социален, икономически, политически или културен план, но и в личен. Забележително е колко смело и трите авторки гледат към себе си и към най-страшното възможно – и не отвръщат поглед. Това е поезия, която говори за днешния ден и за днешния човек, не само за себе си. Заслужава да я четем, да я чуем, да се вслушаме в нея.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Арс“ и Scribens, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни