На второ четене: „Нощта на професор Андершен“

„Нощта на професор Андершен“ от Даг Сулста

превод от норвежки Стефка Кожухарова, София: изд. „Аквариус“, 2023

Когато в малките часове преди Коледа професор Андершен става свидетел на убийство в апартамент срещу своя, пред него има две възможности: веднага да се обади в полицията или... да не го направи. Още на първите страници, в спокойната Бъдни вечер на един самотен и застаряващ преподавател по литература, Даг Сулста внася тази достойна за роман на Достоевски дилема. Дилема, която обаче, вместо да се разгърне остро и драматично и да изведе към някакво решение, постепенно спихва и потъва в плаващите пясъци на интелектуалното отнасяне, моралното шикалкавене, свръхаргументацията, убегливите разсъждения и снобското вторачване в какви ли не странични, но възприемани като изключително важни към момента „проблеми“.

Неволното свидетелство на убийство е утвърден сюжет – нека да споменем само класика като „Страничен прозорец“ на Хичкок. „Нощта на професор Андершен“ обаче не може да се чете като трилър, нито пък нещо в нея носи noir атмосфера. Напротив, в типичен за автора стил, познат ни и от романа му „Т. Сингер“, Сулста подхожда с фина ирония, наративен минимализъм и умишлено дразнещи повторения и отклонения, за да създаде неусетно (докато ние наивно чакаме да разберем кой и дали в действителност е убиецът, какви са мотивите му и какво ще стане с жертвата) една безмилостна дисекция на интелектуалната и морална парализа. И така

бездействието, мекушавостта, уклончивостта и безкрайните рационализации се превръщат в действителното „престъпление“.

С други думи, Сулста подиграва жанра, предлагайки ни не роман от действия, обрати и разкрития, а едно (съчетано с поток на мисълта и бягства в битовото дребнотемие) философско и етическо лутане, способно да предизвика досада, а на моменти – дори неприязън у читателя. Дългите виещи се изречения, зациклянията, наслагванията допринасят за това усещане за безизходност и напразност. В крайна сметка цялото „разследване“ в този роман е отвън навътре – на собствените си реакции, основания и оправдания, а очакваното класическо финално изобличение на убиеца тук е заменено с изобличаването на себе си и на съответното поколение.

Нещо повече: в процеса на възбудено „обмисляне“ и „следене“ на ситуацията професор Андершен не само ще рационализира еднократното убийство, ами дори ще се сближи с убиеца (без да ни се дава отговор дали той наистина е такъв – но това е тема за отделен анализ). Вътрешното му съпротивление да го издаде ще се окаже не само страх или малодушие, а и форма на вече почти импотентна съпротива срещу „обществото като огромна движеща сила“ в нас и в действията ни. Или на „състрадание отвъд всякакви граници“ и емпатия дори към един престъпник, с когото героят се споява в бинарна двойка:

Убиецът е жив и трябва да продължи да живее. Както и аз […] Защо не искам да изчезне от живота ми? Защо се опасявам, че ще изчезне от живота ми?

В крайна сметка професор Андершен ще реши, че „не може да подаде сигнал за непоправимото“.

В романа си Сулста, един от големите норвежки писатели от следвоенния период, ни пренася в края на ХХ век, в интелектуалните среди (приятелите и колегите на героя), съзрели през 60-те и 70-те години, израснали с революционните (предимно леви) идеи, с политическия радикализъм и всички негови жалони и съответно с модерното авангардно изкуство. Личности, които са се възприемали като „различни“ от мнозинството – и парадоксално тъкмо заради това са били възприети като изразяващи духа на поколението си (а в този смисъл – за типични). В гостуванията си при тях след убийството професор Андершен ще се окаже неспособен да сподели случилото се – първоначалният му порив ще бъде заглушен в един снобски тинитус. В крайна сметка ще видим как всички те са се превърнали в отрицанието си – в хора, заемащи престижни културно-интелектуални позиции, и в доволни потребители на презираната някога консуматорска култура. В конформисти, които надълго и нашироко могат да спорят за подходящото съчетание на определени храни, за произхода на виното или за друга някаква „насъщна“ незначителност в уютното им благоденствие.

И да, професор Андершен е част от всичко това. Сулста действително „измъчва“ читателя, завличайки го покрай гостуванията на героя си ту в една, ту в друга грандиозна тема, която непрекъснато съжителства с крайни дребнотемия. Въпреки възможността да чуем противоречивите и дълбоки разсъждения на професора, той се проявява като нерешителен, също като Т. Сингер (когото бях нарекла „човека като черна дупка“ в друга рецензия) – неспособен да се откъсне от слегналата се с времето повърхност, където метафизичното, с целия си апломб, сякаш все пак губи битката с тривиалното. Където фактът, че в хотелите му се налага да пие не чиста вода, а вода с вкус на лимон, е способен да го изкара извън релси.

Може би най-ценните сами по себе си размисли на професор Андершен са свързани с краткосрочната лична историческа памет – неспособността ни да помним отвъд две поколения назад, както и със съмненията му в непреходността на изкуството, и в частност на литературата (самият герой е преподавател и изследовател на Ибсен). Идеята за „смъртността“ на паметта се свързва с опитите да бъдат спасени от същата тази смъртност образците на човешкото творчество през вековете. Професор Андершен стига до приемането, че вълнението от едно произведение е най-силно около момента на създаването му, но класически произведения, определени като „велики“, ценим по инерция и задължение, без пламенност, в отчаян опит да усетим как вечният дух (например на Ибсен) все още живее в днешния човек. Затова и съвременният зрител – загубил, така да се каже, либидото си към тези произведения, неспособен да бъде разтърсен – е готов да претърпи всякакви извращения в модернистичните им интерпретации, за да го възбуди и съживи.

Ще си позволя тук да оставя един малко по-дълъг цитат преди края:

Отношението ни към миналото е белязано от дълбоко безразличие, макар да твърдим друго и макар да сме сериозни, когато казваме, че в миналото се съдържат непреходни ценности. […] Нервите ни надават писъци на ужас при мисълта, че вече нямаме историческо съзнание, тъй като това означава, че нашето време ще изчезне заедно с нас, а когато поставяме Ибсен в Националния театър, нервите ни се успокояват, защото си мислим, че щом можем да поставим пиеса от миналия век в една от най-изящните сгради в страната, пред широката публика и често пред пълен салон, то е възможно идните поколения да имат същото отношение и към нас. Но ние не поставяме пиесите на Ибсен, а славата на Ибсен. Към самата пиеса малко или много проявяваме безразличие, да, така е, и то сега, едва стотина години след написването ѝ. […] Защото коремът ми се свива при мисълта, че никоя слава не е толкова голяма, че да трае сто години. Иска ни се да оставим безсмъртни произведения, но има ли такива за нас? Най-добрите пиеси на Ибсен са едва на сто години, казваме, че са вечни, но наистина ли са такива? […] Понякога, след като съм прочел и разучил например „Призраци“, се случва да си помисля: Аха, това ли беше всичко? Няма ли още нещо? Това ли е най-върховото постижение на осемдесетте години на миналия век, това ли е най-върховото интелектуално постижение в Европа през деветнайсети век? Със сигурност е добро, но все пак това ли е най-забележителното произведение, създадено досега? Оказва се, че е това, но въпросът ми си остава: Това ли беше всичко? Няма ли още нещо?

И тези размисли, и съзнанието за безполезността и непреподаваемостта на натрупания опит в крайна сметка преливат в усещането на професор Андершен за „бавната заключителна драма, която се разиграва в почти пълен застой“ току на прага на житейския край. И може би накрая – иронично и парадоксално – ще трябва май да се опровергаем: изглежда, метафизичното все пак изяде дребнотемието и тривиалното. Защото какво е просто някакво си убийство на фона на всичко това?

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.