На второ четене: „Лотарията и други разкази“

„Лотарията и други разкази“ от Шърли Джаксън

превод от английски Светлана Комогорова – Комата, София: изд. „Кръг“, 2024

Когато говорим за Шърли Джаксън, не говорим за страшни разкази за Хелоуин. Говорим за драматургия на ежедневната рутинa, в която се вмъква нещо проклето и нямо. Джаксън е авторка, която сменя жанрови маски с фина жестокост. От кратки и студени истории за ритуализираното насилие до романи фантоми. Биографията ѝ и обширното ѝ творчество – стотиците разкази, романи и мемоари, оформят пулса на

писателка, която умее да превръща домашната сцена в химера на общественото.

Няколко тематични ядра се повтарят при нея. Ритуал и конформизъм, домашната уязвимост (особено женската), лицемерието на малката общност и нормализацията на жестокостта чрез език и обичай. Джаксън често приема интонацията на обикновен полифоничен разказвач. И след пазарни и площадни сцени оставя накрая акта на насилие, изпълнен не с демонична ярост, а с банална рутинна точност. Този контраст между тон, който е пригладен и невъзмутим, и съдържание, изпълнено с внезапна и колективна варварщина, е нейната добре смазана естетическа машина.

„Лотарията“, най-известният ѝ разказ, е и най-яркият ѝ лабораторен пример. Как една привидно невинна общност поддържа годишен ритуал, чиято функция е да изтласка вината и да реорганизира социалните йерархии посредством случайност, празничност и бюрократичност. Джаксън не обяснява корена на обичая. Тя го документира клинично с датата, черната кутия, шепота и в това медицинско отстояние лежи шокът. Насилието не е необичайно, то е институция. По този начин текстът пита кога традицията става престъпление и кой плаща цената.

Шърли Джаксън публикува разказа през 1948 г. и предизвиква масова реакция. Читатели ѝ пишат агресивни писма и отказват да повярват, че такова нещо е възможно в цивилизована Америка. Седем десетилетия по-късно ние вече не се възмущаваме от самата идея за колективно убийство в името на традицията. Има много такива филми и книги. По-страшното е, че сме свикнали с ритуала на публичното унищожение. Само инструментите са се сменили. Камъните са заменени от постове, тагове и мемета. От политици и добре платени агитатори.

Черната кутия на Джаксън е станала черният екран на смартфона.
Ритуалът е същият. Събиране на общността, случайно или ритуално избиране на жертва, мобилизиране на ярост, бързо освобождаване на напрежението и връщане към всекидневието.

Ритуалът тук не е само метафора. Той е социална техника. Съвременната критика подчертава как Джаксън използва формата на митичното, за да рефлектира върху правни и политически структури. Публичният ритуал оправдава тълпата и я превръща в съдия. Линчът е легален. Според това виждане лотарията не е аномалия, а възможен модел за всяка общност, която не поставя под въпрос собствените си традиции.

Много от разказите на Джаксън (особено тези със силна битова перспектива) показват как домът, кухнята, прахта по первазите, рутината на грижата се трансформират в заплашителен лабиринт. Авторката често проследява своите героини – съпруги, майки, самотни жени, чиито притеснения (ключ, детско поведение, градински сюжет) издават по-големи фрустрации и кризи. С други думи, страхът идва не отвън, а от вграденото в интериора и в невидимите правила, които задушават. Тази следа от женска призрачност при Джаксън е централна за нейното влияние върху модерната готика и критиката на семейните роли.

Джаксън не е хроникьор на конкретно историческо събитие. Тя е анатом на световната склонност да се институционализира изключването. Да е нормално да си заврян в ъгъла. Това прави текста ѝ глобален и днес. В съвременния свят механизмите, които тя разкрива като бърза и често колективна мобилизация срещу различните, намират своите дигитални и политически версии като онлайн саморазправи и политическо насъскване, прикриващи структурни проблеми.

За българския контекст това е болезнено познато. Малките общности, перверзната публична памет, ретроградната почит към традициите, които могат да превърнат някого в лесен виновник. Механиката е същата. Ако в „Лотарията“ има черна кутия и камъни, в днешна България същите функции изпълняват медиите и социалните мрежи. Всичко това, което закрепва груповата идентичност чрез изключване и зачеркване. Чрез разчовечаване. Тук Джаксън работи като предупреждение. Не да ни уплаши от чудовищата, а да ни накара да огледаме собствените си навици и реакции. Да се усъмним отново в тях.

В българската култура традицията на публичното заклеймяване винаги е имала силен сценичен елемент. Мегданът, хорото, селската клюка, махленският съд и „какво ще кажат хората“. Днес тези механики ги има и онлайн. Фейсбук групите, форумите, телевизионните студиа често играят ролята на площад, където общността се пречиства, избирайки поредния виновник, който няма особена вина, но жертва е нужна. Ако не се посочи виновен, редът няма да бъде възстановен за зрители и участници.

Четенето на Джаксън е политическо упражнение. Упражнение по социална диагностика и естетическо удоволствие, защото тя умее да превръща най-баналния живот в морално местопрестъпление. Нейният метод е не във вика, а в свидетелството. Разказите ѝ не са проповеди, а документи. За нас, съвременните български читатели, задачата е да се научим да разпознаваме ритуалите, които приемаме за нормални, и да питаме кой печели от тях и кого изключват.

Четенето на Джаксън е акт на автоантропология. Ние четем себе си. Нейните малки села и предградия са прототип на нашите дигитални села, квартали и балони. Тя ни предупреждава, че най-страшните ужаси не са отвъдни, а съвсем тукашни. Те са банални, институционализирани и изпълнени с учтива усмивка.

Да четем Джаксън е да признаем, че нашият ритуал не е по-различен. Само инструментите са сменени.

Следването на традициите в България може да е вредно днес, защото често традицията се възприема не като живо наследство, което се променя, а като вкаменен закон. Вместо да бъде източник на смисъл и общност, тя лесно се превръща в алиби за бездействие, защото така се прави открай време и така може да се оправдае всяка несправедливост. В българския контекст това е особено болезнено.

Когато едно общество е в голяма криза на доверието и липса на вяра в бъдещето, то често се вкопчва в миналото. И не за да го разбере, а за да избяга от настоящето. Така традицията се използва за легитимиране на дискриминациите, за запазване на неравенствата, за поддържането на патриархални и авторитарни модели, които спират развитието на обществото. България днес има нужда повече от живи, отворени и творчески ритуали, а не от музейни навици, които ни карат да повтаряме собственото си безсилие и грешки.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.