На второ четене: „Галаад“

„Галаад“ от Мерилин Робинсън

превод от английски Стела Джелепова, София: изд. „Лист“, 2022

Изграден като писмо на възрастен и нелечимо болен баща до неговия седемгодишен единствен син, романът „Галаад“, отличен с „Пулицър“ за 2005 г., предлага задълбочената саморефлексия на героя си и неговия фин и чувствителен философски поглед върху красотата на Творението в цялата му погрешимост и преходност, върху крехкостта на човешкия жребий, върху греховността, благодатта и смисъла. Привидно семпъл и спокоен, проникнат от мека светлина пред свършека, този плътен текст – дори и в най-битовите си ежедневни истории – излъчва едновременно метафизична лиричност и земна чувственост.

Предвид професията на разказвача Джон Еймс – конгрешански пастор в малко градче в Айова с митичното библейско име Галаад – и религиозната ерудиция на Робинсън някои читатели биха могли да хранят известни резерви или опасения към богословската страна на романа. Напразно. Разбира се, със сигурност прочитът би бил улеснен и задълбочен от познаването на тази деноминация – с корени в пуританско-калвинистката традиция, тя държи на автономията и липсата на духовни йерархии, на предопределението и личното спасение чрез благодат и вяра, на пряката връзка с Бога и т.н. С тънки нюанси Робинсън потвърждава, проблематизира или дори опровергава постулатите ѝ. Въпреки това текстът далеч не звучи богословски, а успява да превърне вечни философско-екзистенциални въпроси в четивна и универсално въздействаща проза. С изповеден тон и редица самоналагащи се библейски препратки разказвачът разгръща пред нас една уж усвоена, но и интуитивно спонтанна теология, която в крайна сметка е слята със смирението пред греховността на блудните синове, с любовта към живота и в най-ефимерните му земни проявления, с хедонистичната сладост от тактилното и признанието за прелестта на убегливото.

Проследявайки три поколения мъже от един род на пастори, Робинсън ни показва и приемствеността, и поколенческите различия у всеки от тях. Дядото, бащата и синът носят свой тип устойчивост и достойнство, при все че се отличават един от друг по базови въпроси – като проявленията на вярата, валидността на виденията и мистиката, свободата, войната, насилието в отстояването на принципите, пацифизма, прагматичността и т.н. В крайна сметка това се превръща в

роман за бащите и синовете – за (смисъла на) бащинството.

В старозаветната традиция именно бащата е този, който предава Книгата, буквата, закона, знанието на сина. В „Галаад“ се проблематизира необходимостта от оставяне на наследство – но не чрез материални завещания (всъщност това е едно от притесненията на Джон Еймс – че оставя много по-младите си жена и син без почти нищо), нито чрез назидателност и строги наставления, а чрез споделяне на цялата уязвимост на личния опит и чрез жестовете на внимание и любов (именно любовта и нежността пропиват с тона си цялото писмо).

В това писмо разказвачът – автор на стотици проповеди през живота си, се опитва да избяга от дидактизма и проповедничеството за сметка на естествените, понякога постигани в самия ход на писането житейски изводи и наблюдения. Вместо деен по мъжки сюжет и суха фактология в излагането на миналото пред момчето, бащата предлага циклично завръщане към крайъгълни събития и грижлива бдителност към мимолетни детайли и непосредствени състояния, често в преки наблюдения на детето, любимата и случващото се тук и сега. Всичко това – насред тъгата по предстоящото, което ще пропусне в израстването на сина си.

Пастор Джон Еймс има смиреното съзнание, че онова, което е прозрял и научил през живота си, може да бъде неприложимо за сина му, тъй както баща му и дядо му някога са имали своите ценностни разломи, довели до скъсването на отношенията им. Пътуването на героя с баща си като дете в търсене на гроба на изчезналия по своите дела и идеали дядо (сравнимо с онова на Аврам с Исак към планината Мория) е един от начините за постигане на (макар и посмъртно) помирение. Такова, каквото самият Джон Еймс ще търси през цялото време със своя блуден „втори“ син – наречения на него кръщелник и възможен претендент за мястото му след смъртта.

По-младият Джон Еймс Баутън се явява не само като ясно въплъщение на идеята за блудния син, но и като герой от типа на Митя Карамазов. Прозорлив за самотата и страданието на този счупен мъж, чийто живот е поредица от простъпки, пастор Еймс ще удържи своето смирение въпреки страховете и резервите. Така, както някога е разпознал яростната тъга в много по-младата си съпруга, той ще признае, че тези двама знаят много повече за непознаваемото от самия него, прекаралия десетилетия в четене. И с един финален акт ще потвърди, че Бог е милост, на която нашата греховност е безкрайно несъразмерна – че няма пречки за любовта и прошката.

Във връзка с горното почитта между родители и деца в частност и изобщо към другия е основен мотив в романа. Еймс разсъждава много за нея и за акта на благославянето (базов и в старозаветната, и в християнската традиции).

Възможно е дадено нещо да ти бъде до болка познато и същевременно да си напълно невеж за него,

признава разказвачът по въпроса за отношенията между бащи и синове, правейки уговорката, че баща му наистина е почитал баща си, въпреки неразбирането помежду им.

Опитвам се да кажа, че великата добрина и промисъл на Бога са дали на всички ни нещо, което да почитаме – на детето – родителя, на родителя – детето.

Почитта е отвъд съгласието и произтичащото от нея послушание „носи големи награди, защото в корените на истинската почит винаги е чувството за светостта на човека, който е неин обект“. А благославянето е дължимо на всичко, дори на най-низшите твари (като светулките или котетата, които някога като дете Джон Еймс е благославял в игрите си). То „може и да не усилва светостта, но я утвърждава“.

„Галаад“ е всъщност силно антропоцентричен роман, отдаващ почит на съществуването на човека тук и сега, отсам.

На онова аз, което е същност и съществително отвъд предикативността, отвъд сказуемите, били те обичам или страхувам се, или искам…

защото прелестта е тъкмо в това присъствие, оформено около „аз“ като пламък около фитил (…)

защото искам твоето скъпо тленно „аз“ да живее дълго и да обича този беден тленен свят, който все пак не мога да си представя, че няма да ми липсва жестоко. 

В „Галаад“ Мерилин Робинсън изгражда и една носталгична (наред с цялoто размирие и нищета) картина на Америка между средата на XIX и средата на XX век. Америка на малките градчета, обитавани от добри и набожни хора. Историята на страната се разгръща на фона на този разказ: Американската гражданска война, аболюционисткото движение, локалните битки около въпроса за робството – т.нар. Кървав/Кървящ Канзас, които разделят дядото и бащата, Голямата депресия, сушата, бедността, продоволствената криза, испанския грип, световните войни... В малкото провинциално градче в Айова, вдигнато някога като пристан за борещите се за свобода, се разгръща и пространството на библейския Галаад, който често се споменава в писанията и чиито природни красоти, плодородие и живописност биват изтъквани.

Стараех се да изричам само истинни неща,

казва пастор Джон Еймс. И в глагола стараех се е цялото смирение на този колкото многопластов, толкова и еднозначно добър герой. Робинсън не се е опитвала да противопоставя твърде много черти в характера му – пред себе си имаме един живял дълго в самота и четене човек, чист мъж, изгубил първото си семейство и копнял десетилетия за дом, без да изгуби способността си да обича, да усеща, да вижда, да съпреживява. Да устоява на неверието около себе си дори когато сам има смелостта и интелигентността да го изучава. Да остава невинен и да вижда невинността у всеки.

Вярвам, че съществува придобита невинност, която заслужава същата почит като детската невинност.

Да, „Галаад“ е роман за придобитата невинност, за спасението чрез вярата и търсенето на благодат. И за заедността, защото „нещо, което не съществува в отношение с нещо друго, не може да се каже, че из­общо съществува“. Така, в подготовката към отвъдното, пастор Джон Еймс в крайна сметка ще създаде една апология на отсамния свят, на нашия, тленния, несъвършено съвършения, в чийто мрак се мътят чудеса. Удивителен свят, в който оставаме докрай деца:

Понякога се чувствам като дете, което веднъж отваря очите си за света и зърва удивителни неща, чиито имена никога няма да узнае, а после отново трябва да ги затвори.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.