Изоставеното наследство. Защо България не може да продължи да пренебрегва правото на дом

В продължение на десетилетия България пренебрегва едно от основните си жилищни предизвикателства, наследено от комунистическото минало. Докато вниманието е насочено към развитието на бизнеса и икономиката, недовършената жилищна реформа остава до голяма степен неосъществена – особено за бедните и уязвимите общности.

По време на комунистическото управление географската мобилност на хората, тоест движението от едно населено място в друго, е порицавана и насилствено ограничавана.

Ромските общности са обект на политиката на комунистическата партия за насилствена уседналост от 1958 г.,

като за тази цел ромите са назначавани предимно на нискоквалифицирани длъжности в селското стопанство и промишлеността. Целта – заселване и асимилация, а не интеграция. Въпреки гарантираната заетост и осигуреното базово жилище в този период от развитието на българската държава, социално-икономическото неравенство продължава да се възпроизвежда през поколенията.

След срива на социалистическата икономика безработицата рязко нараства – особено сред бедни и уязвими общности като ромите, които са сред първите, останали без препитание. Поддръжката на общински жилища от страна на местните власти и социалните услуги се срива, а условията в много квартали с неясен правен статут, които вече са нестабилни, се влошават още повече.

Допълнителен проблем е, че множество жилища, построени неофициално още по време на комунистическия режим, така и не са узаконени. Това оставя техните обитатели в състояние на хронична правна несигурност и постоянна заплаха от изселване. В резултат държавата и общините често използват неформалния статут на тези зони като оправдание за липсата на инвестиции в инфраструктура или благоустрояване.

В България по време на прехода към демокрация не беше разработена ясна или всеобхватна „нова социална жилищна политика“. Вместо това се запази наследството на старата политика – принудително заселване без подходяща инфраструктура и често принудително извеждане и разрушаване на единствено жилище, без достойна и справедлива алтернатива. 

Днес в цялата страна съществуват повече от 100 неформални ромски квартала, макар и да липсва официална информация, надлежно документираща това предположение. Вместо да провеждат системна политика за подобряване на условията за живот в тези квартали, властите до голяма степен ги игнорират, като позволяват несигурността да продължи, а в някои случаи и ситуацията да се влоши. Продължителното бездействие създава почва за заблуждаващи представи, които изместват отговорността от общините към самите засегнати общности и така нормализират в очите на мнозинството недопустимите условия за живот. 

Липсата на видимост на бездомността в България създава погрешното разбиране, че такъв проблем не съществува.

Отсъствието на бездомността от дневния ред на обществото обаче не трябва да замъглява факта, че десетки хиляди български граждани живеят в условия на скрита бездомност и постоянна жилищна несигурност.

София не е беден град – с бюджет от 1,32 милиарда евро тя има ресурс да гарантира достойни условия на живот. Но докато пазарът на недвижими имоти върви нагоре, социалните политики изостават. Едно общество расте истински, когато всички имат шанс да вървят напред – както бизнесът, така и хората.

Ситуацията в район „Илинден“ е показателна за това напрежение: Общината не успява активно да подготви достойни за живот алтернативи за уязвимите жители преди разрушаването на единствените им домове. Европейските разпоредби са категорични: семействата, живеещи в неформални селища – особено когато те са резултат от исторически политики на принудително заселване, – имат право на съвременни и достойни жилищни решения. 

На практика неформалните ромски квартали са част от т.нар. обичайно право. Дори в развити страни по отношение на неформални квартали, които съществуват над 100 години без официална регулация, често се прилагат нормите на обичайното право – неписани, но утвърдени правила, възникнали от дългогодишна практика. Те уреждат отношенията между хората – ползване на имоти, строежи, съседски спорове – и се спазват, защото са приети за справедливи и необходими. В някои случаи тези обичаи са признати и от закона. А на територията на днешните неформални ромски квартали, както става ясно от историческата справка, ромите често са били насилствено заселвани. Самите квартали пък се създават и разрастват пред погледа на институциите и с тяхното мълчаливо съгласие. 

Присъствието на ромски общности в България не е ново явление. Исторически записи от 1400 г. и османски данъчни регистри от 1500 г. документират съществуването им. Номадството, или движението на хора в империята, е било регулирано, но прието. Едва в средата на ХХ в. принудителното заселване се превръща в официална политика.

По време на Прехода политиките за реституция на земя даваха приоритет на частните претенции, като често пропускаха общности, заселени на общинска земя. В резултат на това много ромски общности бяха оставени в ситуация на правна несигурност, уязвими на заповеди за събаряне. Между 2012 г. и 2017 г. 89% от заповедите за събаряне са насочени към единственото жилище на ромско семейство, като по този начин се оставят много деца, възрастни и болни хора без сигурен дом. 

Жилищната несигурност не е изолиран проблем. Тя е тясно свързана с бедността, която се предава от поколение на поколение.

Днес повече от половината роми в България живеят в нерегламентирани квартали, където 80% от жителите нямат канализация и топла вода. Жилищната нестабилност увеличава хроничния стрес и има документирано въздействие върху образователните резултати. Тези обстоятелства може да помогнат за обяснението на поне една от причините, поради които продължават да съществуват разлики в дела на завършилите училище по етнос – само 23% от ромските ученици получават средно образование, а по-малко от 2,6% продължават в университет.

За съжаление, българската общественост често продължава да се противопоставя на спорадичните усилия на държавата за подобряване на условията на живот в ромските общности. Причините са устойчиви стереотипи, негативни нагласи и погрешни схващания за ромите и тяхното положение. Тази широко разпространена съпротива допринася за продължаващото нежелание на държавните и местните органи да се ангажират смислено с проблема, а това от своя страна засилва циклите на изключване и маргинализация.

София, а и България като цяло трябва да приемат модерна социална жилищна политика – такава, която да отразява европейските стандарти за достойнство, приобщаване и възможности. В Европа вече съществуват успешни модели. Например финландският подход „Първо жилище“ дава приоритет на осигуряването на стабилно постоянно жилище като основа преди решаването на други социални проблеми, което значително намалява бездомността в цялата страна. 

„Тръст за социална алтернатива“ също така успешно въведе иновативен модел в три общини в България, при който местните общини работят с жители, архитекти и геодезисти за регулация на съществуващите квартали. Дългосрочната цел е семействата да станат собственици на жилища и да плащат данъци – нещо, за което много от живеещите там мечтаят: да бъдат третирани и възприемани като граждани. Подобни принципи биха могли да ръководят българските усилия за предлагане на регламентирани жилища на достъпни цени на уязвими семейства или за работа с тях за регулация на отдавна заселените квартали и общности.

Една просперираща европейска столица трябва да е в състояние едновременно да защитава и бизнес интересите на частни инвеститори или публични власти, и най-уязвимите си граждани. 

Решаването на проблема с наследството от принудителното заселване чрез цялостна стратегия за социални жилища е не само морален императив, но и предпоставка за устойчиво и приобщаващо развитие. Достъпното жилище за всички български граждани в уязвимо положение е важна основа, която предопределя пътя на всеки човек към достоен живот. То променя житейските перспективи и укрепва социалното сближаване. България може да бъде силна само със силни граждани.

Времето за бездействие изтече. България разполага както с ресурсите, така и с експертността да предприеме решителни стъпки. Модернизирането на социалната жилищна политика не е избор – то е отговорност. София трябва да даде пример и да изпълни обещанието си за истинска европейска столица – такава, която отстоява достойнството и правата на всички свои граждани.

Статията е изготвена със съдействието на Мария Методиева и Огнян Исаев. Акцентите са на редакцията.