Елизабет Костова: Да остана с отворен ум и отворено сърце

Елизабет Костова е американска писателка и авторка на три обичани романа – „Историкът“, „Крадци на лебеди“ и „Земя на сенки“. Свързана е с България от 1989 г., когато идва тук – с влака от Белград и със свои приятели и състуденти. За да изучават български фолклор и история, те обикалят различни селища в Родопите, разговарят с възрастни хора – на по 80, 90 години. Времето е размирно и пълно с надежди – непосредствено след 10 ноември страната ни е наелектризирана от първите демонстрации. Именно на митингите в София се запознава и със съпруга си – българина Георги Костов, чиято фамилия приема. По-късно двамата заживяват заедно в Мичиган.

Всъщност Елизабет Костова се влюбва в традициите на нашето пеене, което чува за пръв път в САЩ – точно там още през 70-те години са били сформирани хорове, в които американци непрофесионалисти са изпълнявали народни песни. По подобен начин открива любовта си към фолклорната музика и езика и преводачката Анджела Родел. Двете с Елизабет участваха в открит разговор на тазгодишното 52-ро издание на Софийския международен панаир на книгата в НДК.

Песента я довежда тук, а сърцатата ѝ вяра в литературата я кара да основе Фондация „Елизабет Костова“.

Работата на организацията може да бъде описана по много начини, но водещо сякаш е доверието – в културния обмен, в нуждата от общност и неизбежната осмоза писател–читател, защото писателите, твърди Елизабет Костова, са също и страстни читатели. Те най-добре знаят, че фундамент на добрите книги са големите идеи. А в основата на каквато и да е промяна на нагласи и обществени договори нерядко стоят авторитетните умове на времето – философи, писатели, хора на изкуството. Затова започваме точно оттам, от въпроса имат ли идеите силата да променят света.

Разбира се, има големи идеи, които са променили света и продължават да го променят – като убеждението, че индивидите заслужават политическа власт, или осъзнаването, че не бива да поробваме или изяждаме другите, или идеята, че една река има права. Да се надяваме, че „дъгата на моралната вселена е дълга, но се огъва към справедливостта“, както твърди д-р Мартин Лутър Кинг-младши.

Ясно е, че различните култури ценят в различна степен индивидуалното изразяване, а нашето модерно понятие за артист е сравнително ново – рядко ще намерите подписана гайда, велика френска катедрала или традиционна ганайска кошница. Тези неща обаче също са идеи и едновременно изразяват и оформят света.

В романите си Елизабет вплита исторически достоверни факти и мистични търсения. Въображението и въображаемото обаче са равноценни при създаването на добра художествена литература.

Въображението и историческото проучване имат почти еднаква тежест в моите романи. Винаги ме е вдъхновявала силата на различните форми на изкуство и на научните изследвания да съхраняват културата.

Самият език ми се струва чудо; помислете само, че можем да четем Омир или Платон днес и все още да чуваме част от онова, което техните текстове носят на нашата епоха – само благодарение на някакви знаци върху страница! В работата си съм загрижена и за това да покажа опасността от личната жестокост и политическата корупция, макар че всяка от книгите ми подхожда към тези теми по различен начин.

Елизабет Костова неведнъж е споменавала, че за нея е важна формата на конкретната история, а не чистата жанрова конструкция. Един от съветите, които не се уморява да дава на млади автори, е именно да се доверят на собствените си инстинкти.

Написването на роман отнема време за повечето сериозни писатели, а тъй като аз пиша бавно, ми трябва много време, за да създам една книга – обикновено между пет и десет години. Това означава, че често водя паралелен живот в ума си за дълъг период, но и моят реален живот през това време влияе върху писането ми – по фини начини, които разпознавам много по-късно.

В същото време съм заета с много различни неща, а литературата ме кара да съм благодарна за компанията на другите хора в ежедневието ми – грижата за болен приятел или възрастен родител, приготвянето на храна, преподаването, изнасянето на лекции.

Елизабет Костова преподава в университетски програми и семинари по творческо писане. Наясно е, че заедно с вдъхновението, в създаването на текстове има много занаят, много проучване, работа със собствената емоционалност, изграждане на усет към езика, а и необходимост от общуване със себеподобни.

Знам, че звучи малко странно, но когато пиша, винаги се чувствам заобиколена от героите си и погълната от тяхната компания.

През 2025-та се навършиха 20 години от издаването в САЩ на дебютния ѝ роман „Историкът“. Книгата съдържа 4 отделни времеви линии в различни десетилетия от ХХ век и изисква мащабно проучване на Балканите и живота на румънския владетел Влад Цепеш. Написването на романа отнема десет години и той може да бъде четен както като исторически, така и като готически. Но предизвиква силен литературен и читателски интерес и е преведен на над 40 езика.

Самата Елизабет Костова решава да дари 10% от средствата, получени от „Историкът“, в България, за да осигури професионално развитие на писатели и преводачи, създавайки за тях възможности да участват в срещи и да бъдат част от действаща литературна общност. По онова време не успява да намери организация, на която да довери средствата, затова пък заедно със Светлозар Желев създава Фондация „Елизабет Костова“.

Организацията (с директор Виолета Радкова) продължава да работи по международни програми вече 18 години. На дейността на екипа дължим Созополските семинари по творческо писане, ежегодния фестивал „СтолицаЛитература“, двете издания на международната поетическа конференция в Копривщица (2015, 2024), резиденцията „Жени в планината“, престижната преводаческа награда „Кръстан Дянков“ и много други. В България идват чуждестранни автори и запознаването им с българските им колеги често води не само до обмяна на мисли и подходи, но и до преводи и в двете посоки. Някои от писателите, посетили България, кандидатстват и по други програми (например „Фулбрайт“) и се връщат в страната ни, за да преподават или да пишат.

Основната работа на Фондация „Елизабет Костова“ е да укрепва литературната общност между България и други страни, както и в самата България. Другата ни мисия е да представяме българската литература на нови читатели по света. Една от най-големите радости в живота ми е да виждам как писатели – млади и не толкова млади – се възползват от нашите програми и създават приятелства за цял живот отвъд културните граници.

Елизабет Костова се чувства свързана с България по особен начин от първия път, когато стъпва тук, и със смирена благодарност определя световния си литературен успех като нещо, което в началото я е изненадало. Деликатността ѝ сякаш идва и от семейството ѝ, което я е формирало с внимание:

И двамата ми родители са вдъхновяващи личности – баща ми беше отдаден на обществото професор по градоустройство и специалист по опазване на историческото наследство, чиято обсебеност от градовете и историята беше образование за всички нас, неговите деца. Майка ми е библиотекарка, чиято радост и отвореност към жанровото разнообразие в литературата ни научи да изпитваме голямо удоволствие от четенето.

И двамата говореха за история и политически убеждения на вечеря и ни насърчаваха да развиваме собствено мнение.

Бях странно, срамежливо, книголюбиво дете с чувство за социална справедливост, което наследих от цялото си семейство. Баща ми ни казваше, че можем да бъдем или да правим всичко, което поискаме – това ни накара да вярваме в себе си в един свят на привилегии за мъжете.

Работата на Елизабет – и през фондацията в България, и като университетска преподавателка в Уилмингтън (Северна Каролина), Мичиганския университет, Колежа по изкуство и дизайн „Савана“ в Атланта и Университета по изкуства във Филаделфия – винаги е била отстояване на смисъл и даване на широки хоризонти за развитие на писатели, поети и преводачи. Елизабет Костова е поддръжничка на литературния диалог, затова не е случайност фактът, че тя е носителка на Наградата за културна дипломация на Фондация „Лоис Рот“.

Сред толкова обществена дейност и след години, инвестирани в сериозни исторически проучвания за своите книги, на въпроса кое е най-голямото ѝ достижение, Елизабет Костова отговаря така:

Да остана с отворен ум и отворено сърце. Това става все по-трудно, когато остаряваме и виждаме света по-ясно, но на 60 години искам да продължавам да раста, да се уча, да се радвам и да допринасям.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.