Ако не можеш да нахраниш детето си

В институциите за деца има непропорционално много деца от ромски произход. Понякога те попадат там с неубедителни аргументи. Държавата не събира данни за нито един етап от процеса, но изследване на Сдружение с нестопанска цел „Инициатива за равни възможности“ сочи, че от една страна, институциите са по-склонни да извеждат от семействата им именно ромските деца, а от друга, сред ромите най-често възниква един от основните рискове, водещи до раздяла между деца и родители – бедността. Изследователите събраха представители на общността и организации, работещи със семейства в риск, в търсене на решения.

Изводът беше, че фокусираната подкрепа там, където е най-нужна, би могла да предотврати много раздели и да гарантира по-добър живот на децата. Когато я има не само на хартия, но и на практика. 

„Непосредствена опасност“

Наскоро се запознах с едно семейство. Бедни хора от малък град, мъжът години наред е работил, но неотдавна глаукома го оставя напълно сляп. 

Родителите живеели с малката си дъщеря в общинско жилище. Един ден обаче дошли социалните. Някой им се обадил, че детето се разхожда само̀ из града. Видели, че в апартамента няма ток. Че домът не е подреден, а детето не е изкъпано. Направили предписание. След два дни дошли отново и си тръгнали с детето. 

Според близките и семейството повечето от аргументите, с които момиченцето е взето от родителите му и пратено в център за настаняване от семеен тип в друг град, или са силно преувеличени, или са напълно неверни. „Не е оставяна сама, не е ходила гладна, не сме я били. Грижихме се за нея колкото можем“, споделя бащата и допълва сякаш на себе си: „Човек ако не може детето си да нахрани, защо да живее на тоя свят.“ Семейството било настанено в общинското жилище едва десетина дни преди социалните да ги посетят. „Бяхме подали вече документи, но още не беше пуснат токът, не бяхме оправили всичко, знаете как е“, разказва още бащата. 

Никой обаче не вярва на двама бедни и нискообразовани родители, нито на свидетелите, които ги подкрепят. Социалните служби издават заповед за извеждане на детето с мотива, че жилището, в което живее семейството, е неподходящо – без ток, с лоша хигиена, неподредено и без възможност за приготвяне на топла храна. Като допълнителен аргумент се посочва, че майката няма образование и има затруднения в общуването, което според социалните поставя под съмнение способността ѝ да полага адекватни грижи. В подкрепа на мярката е цитиран и сигнал, че детето е било забелязвано само̀ навън, както и фактът, че даденото предписание за подобряване на условията не е било изпълнено в кратък срок. На тази основа местната дирекция „Социално подпомагане“ разпорежда извеждане на детето поради предполагаема „непосредствена опасност“.

Така детето остава на грижите на държавата, а на родителите е определен график на свиждане по веднъж месечно, като им е намекнато, че е по-добре да не идват дори и в този един-единствен ден в месеца, защото после детето им... плаче.

От частното към общото

През последната година адв. Даниела Михайлова и колегите ѝ от „Инициатива за равни възможности“ изследват как децата попадат в институции и се натъкват и на други случаи като този. Почти винаги става дума за ромски семейства. 

Наистина значително по-често се предприема извеждане на дете от семейството, когато става въпрос за ромско семейство. Свръхпредставеността на ромски деца в институционалната грижа е ясно видима – дори когато няма официални данни, тя се доказва чрез теренни наблюдения и интервюта,

обяснява адв. Михайлова. 

Според доклада „Забравените надежди: ромските деца в институционалната грижа“ ромските семейства са по-често подложени на наблюдение, получават по-рядко подкрепа и значително по-често спрямо тях се прилага крайна мярка – извеждане на дете. Същевременно намирането на приемно семейство за ромско дете, особено ако е на по-голяма възраст, е значително по-трудно, а пътят към институцията се оказва най-достъпен. 

Проблемът в тези случаи е, че няма достатъчно ефективна социална работа за подкрепа на родителите между установяването на някакви проблеми и извеждането на детето,

коментира адв. Диян Данков от програма „Правен инкубатор“. 

Адв. Данков представлява няколко семейства в сходно положение и смята, че има повтарящи се проблеми: 

Често се оказва, че социалният доклад стои на пиедестал, съдът приоритетно взема под внимание този доклад и нищо не е в състояние да го обори. 

В цитирания по-горе случай например, макар срещу твърденията в доклада на социалните да са приведени не само свидетелски показания, но и становища от личния лекар и здравния медиатор, работещи със семейството, съдът все пак приема, че най-добрият интерес на детето е да бъде изведено от дома му. 

В редица случаи бедността се възприема като „пренебрегване“, а лошите жилищни условия – като „непосредствена опасност“, макар в практиката на социалната работа това да не би трябвало да е достатъчно основание за отнемане на дете.

Адв. Даниела Михайлова си спомня случай от друг град, където представлява семейство с две деца. Там децата са описани „в риск“ заради счупена брава на врата, мръсни чинии в мивката и неизпрано пране, оставено на дивана. 

Дори описанието на фактическите обстоятелство в този случай не подкрепяше направения извод, че за децата има някакъв реален риск. Въпреки това съдът потвърди извеждането им за срок от пет години,

разказва тя.

Социологическото проучване, ръководено от доц. Алексей Пампоров, потвърждава косвено това наблюдение.

По приблизителни оценки между 60 и 70% от децата в резидентна грижа в България са от ромски произход, въпреки че ромите съставляват малко над 10% от населението.

В около 40% от изследваните случаи причините за извеждане са свързани с бедност в семейството, а повече от половината изведени от семействата си деца прекарват години в институции без реална работа за връщането им у дома, сочат наблюденията на изследователите.

Сред основните бариери пред т.нар. реинтеграция е отново бедността, прозираща зад административната формулировка за неподходящите битови условия. Предразсъдъците и възприятията за ромите, включително съмненията в родителския им капацитет и желанието им да се грижат за децата си в семейна среда, остават широко разпространени пречки пред системата и засягат близо 50% от работещите в нея, се отбелязва в доклада: 

По време на дискусиите във фокус групите за целите на това изследване повечето участници използваха дискриминационен език и дискурс, когато описваха опита си в работата по случаи, включващи родители и деца от ромски произход.

Подозренията обаче са взаимни – ромските респонденти споделят дълбоки притеснения, страх и намалено доверие в служителите на социалните служби, като делът на респондентите, споделящи опасение, че родителите в техния квартал често се страхуват децата им да не бъдат отнети, варира от 30 до 70%.

Какво значи „най-добрият интерес“?

Българското законодателство и международните стандарти поставят „най-добрия интерес на детето“ в основата на всяко решение, засягащо децата – включително и при настаняване извън семейството.

Законът за закрила на детето допуска извеждане на детето само когато всички други възможности са изчерпани.

За да се пристъпи в кратък срок към извеждане пък, трябва да съществува реална, непосредствена опасност за здравето или живота на детето. Експерти коментират, че тази мярка се прилага непоследователно от различните отдели за закрила на детето и така в едни общини има множество случаи със съмнително обосновано извеждане на деца, докато в други мярката не се прилага дори при доказан риск за живота и здравето на детето.

Докладът „Забравените надежди“ се фокусира върху казуси, в които крайната мярка – извеждане, се предприема, без да е предложена подкрепа и без да се търсят решения, които биха запазили връзката между дете и родители. Адв. Даниела Михайлова е категорична, че това противоречи на философията на Закона за закрила на детето: 

В някои случаи малка помощ за семейството навреме – с плащане на сметка, с временна социална услуга или чрез включване на близки или роднини – може да се постигнат добри резултати и детето да е у дома си.

Имаме случаи, в които индивидуалният план на родителите включва среща със социален работник, на която им се казва да си намерят работа или че трябва да поддържат емоционална връзка с децата си. Това практически не им помага,

дава пример адв. Данков. 

В същото време се определя режим за свиждане по веднъж в месеца, което допълнително засилва психическия натиск върху детето и затруднява запазването на тези емоционални връзки, подчертава юристът. 

Деинституционализиране на деинституционализацията

Описаните случаи далеч не изчерпват причините за свръхпредставянето на ромските деца в институционалната грижа, обаче поставят ясен акцент върху острия недостиг на превантивна работа и комплексна грижа за семействата. Зад сложните думи стоят действия, които на практика, а не на хартия да помогнат семейството да стане по-добър дом за децата си, а не на децата да се търси дом извън семейството. 

Докладът „Забравените надежди“ обръща внимание на проблем, посочван неведнъж и от не един експерт и институция: недостатъчно ефективната „деинституционализация“ на децата у нас. Авторите я определят като „провал“ поради активната роля на съвременните „домове“ в системата за закрила на детето. 

За да бъде преодоляна системната грешка бедността да се наказва с отнемане на деца, експертите предлагат пет конкретни препоръки за промяна в публичните политики в сферата на закрилата. На първо място, те настояват за забрана на извеждането на дете само въз основа на аргументи, свързани с бедност. Вместо това социалните служби трябва да бъдат задължени първо да търсят решения в общността – чрез роднинска подкрепа, мобилни социални услуги и достъп до елементарни битови условия. 

Втората препоръка залага на засилване на превенцията, особено чрез ранна интервенция, достъп до детски градини, жилищна помощ и присъствие на социални работници в кварталите. Специално внимание е отделено на най-малките – според експертите е нужна забрана за настаняване на деца под 10 години в институции, освен в изключителни случаи. 

Отбелязана е и спешна нужда от повишаване на капацитета на социалните служби. Въвеждането на етнически чувствителен мониторинг е четвъртата ключова стъпка – за да се проследят и ограничат дискриминационни практики в системата. 

Накрая, експертите настояват за изграждане на реални механизми за реинтеграция на децата, излезли от институции – включително достъп до образование, психологическа подкрепа, посредничество със семейството и сигурно жилище. 

Ако трябва да изберем само една-две от най-основните мерки, които обаче да дадат осезаем резултат, това е да се въведе поне една, само една мярка за подкрепа на семейства в икономически уязвимо положение. И на следващо място – да се преструктурират социалните служби, защото в момента има отдели с еднакъв брой служители, но с десетки пъти разлика в броя случаи,

смята Даниела Михайлова.

Всички тези предложения имат една основна цел: децата да растат в сигурна семейна среда, а държавата да оказва ефективна подкрепа там, където е нужно.