Вероятно щях да подмина думата мършляк като поредната илюстрация на словесните низини, до които е стигнала част от депутатския ни елит, ако не беше един въпрос към мен, изпратен по имейла:

Виждам, че се разгаря спор как се пише: „мършляк“ или „мръшляк“? Бихте ли дали пояснения, ако нямате проблем с политизираната тема?

Това, естествено, ме накара да се замисля. Отговорих накратко, но веднага ми стана ясно, че думата има доста езикови особености – правописни, етимологични, исторически, словообразувателни, а освен това е диалектна.

В дълбините на езика

Да започнем с правописа, който вероятно интересува най-много четящите тази статия. Той не е нормиран и можем само да приложим правилото за групата ръ/ър в многосрични думи: когато следва една съгласна, се пише ър (мърша, поддържам, пържола), а когато следват две или повече съгласни, се пише ръ (мръшляк, поддръжник, пръжка). Следователно,

ако думата трябва да съответства на съвременните книжовни правила, коректната форма е мръшляк.

Някак хората са усетили, че има нещо нередно в мършляк – не защото знаят наизуст горното правило и го прилагат, а защото не съответства на езиковия модел в съзнанието им. Тук обаче има няколко „обаче“, които могат да променят правилата на играта:

1. Думата е диалектна и точно с формата мършляк е включена в Речника на българския език. Все пак трябва да имаме предвид, че този източник не е меродавен за правописа. Според Българския етимологичен речник мършляк със значение „мърша“ се среща в Софийско и Видин, а в Годечко означава „лошо месо“. В Самоков пак се употребява за месо – много лошо и постно, но формата вече е мръшляк¹. В Речника на Найден Геров също имаме мръшляк, при това с три значения: „мърша“, „мършав човек“ и „орел картал“².

2. Депутатът Байрам Байрам изрече думата точно така – мършляк, и в тази форма тя придоби известност.

3. От правописното правило за групата ръ/ър има много изключения. Например гръмовен, мръсен би трябвало да са гърмовен, мърсен, защото следва една съгласна, а повърхнина, мъртво – повръхнина, мрътво, защото следват две съгласни. Имаме дори едно почти последователно изключение (извинете ме за оксиморона): когато даден глагол е образуван с наставката -ва-, групата -ър- се запазва, макар че след нея има две съгласни и трябва да стане -ръ-: развързвам, нагърбвам се, завършвам.

Дали думата мръшляк има потенциала един ден да се утвърди в езика ни и да бъде включена в платформата БЕРОН, не се наемам да кажа. От една страна, явно арсеналът от обидни думи се нуждае от обновяване с оглед на повишеното ниво на агресия – и ето, оказва се, че диалектите все още имат някакъв потенциал, не бива да ги зачеркваме! От друга страна, сигурно десетки, дори стотици думи, вече широко употребявани, чакат на опашката за БЕРОН, така че мръшлякът, освен ако не е много нахален, трудно ще се дореди.

Възможно е да сте се запитали защо тази група ръ/ър ни създава правописни, а и правоговорни затруднения. В такъв случай ще трябва да се обърнем към далечното минало. Да, голяма част от проблемите ни са исторически обусловени и е добре поне да сме информирани за техните корени.

В старобългарския език на мястото на днешната група ръ/ър е имало сричкотворно р,

което ще рече, че звукът р е можел да образува сричка, подобно на гласните. Същото важи и за групата лъ/ъл, на чието място е имало сричкотворно л. В някои славянски езици (чешки, словашки, сръбски, хърватски, книжовния македонски) и днес тези фонетични особености (отчасти) се пазят. Тук може да чуете няколко думи със сричкотворно р от съвремието, за да придобиете представа как е звучало то преди повече от хилядолетие в нашия език – с еров призвук.

Към ХI век р и л са престанали да се правят на гласни и са започнали да се изговарят като ръ/рь и лъ/ль, тоест в съчетание с нормални по дължина ерови гласни³. Някои български говори обаче (ботевградски, елинпелински, тетевенски) са се оказали консервативни и днес все още съхраняват сричкотворното р и в по-малка степен сричкотворното л: грне, влк. В други (панагюрски) се срещат само съчетанията ър, ъл: гърне, гърнчар, вълк. В трети (софийски, пирдопски) – само съчетанията ръ, лъ: гръне, грънчар, влък. Най-голяма е групата говори (основно източни), в които съчетанията се изговарят ръ/ър и лъ/ъл – както в съвременния книжовен език.⁴

Вече и сами може да заключите, че правописът и правоговорът на групата ръ/ър в многосричните думи – в зависимост от броя на следващите съгласни – се основават на преобладаващото състояние в българските диалекти, и това е разбираемо и логично.

Не по-малко интересни особености се крият в словообразуването на мършляка и последващото ровене в етимологията. Наставката -ак/-як не е твърде продуктивна в българския език, тоест с нея не се образуват кой знае колко думи, но все пак имаме словак, хлапак, близнак, здравеняк, добряк, моряк, просяк и др.⁵ За съжаление, нямам обяснение за разширения вариант -ляк, с който наставката се появява в мършляк. Възможно е това да е станало по аналогия със земляк и диалектното прошляк например.

Несъмнено е обаче, че словообразувателната основа на нашата дума е мърша. Да, значението ѝ е неприятно, знам, но пък е повод да обясним откъде се е взела, и да научим още нещо за старобългарския език.

От студентските си години помня, че това съществително име произхожда от т.нар. минало деятелно причастие първо, образувано от глагола мрѣти (‘умирам’), чиито форми са мьръшь, мьръша, мьръшо, мьръши (съответно за м.р., ж.р., ср.р. ед.ч. и за мн.ч.). Вече се ориентирате, че днешната дума всъщност е някогашната форма на причастието за женски род след някои звукови промени и както в миналото, така и сега означава най-общо „нещо, което е умряло“. Разликата е, че в съвременния български език има статус на съществително име.

Миналото деятелно причастие първо вече не съществува в езика ни. Пазят се само някои единични форми, които днес са прилагателни имена: бивш, печеливш, преждеговоривш, потърпевш. В старобългарския език обаче е имало и друго минало деятелно причастие – да, правилно предположихте, след като едното е първо, другото е второ. То не само се е запазило, но с течение на времето е завладяло нови територии. Днес си служим именно с него и го наричаме минало свършено деятелно причастие (дал, казал, ходил).

Нека обаче да се върнем на нашето съществително име. Обяснението за произхода му е дадено от авторитетния езиковед Владимир Георгиев. Колкото и логично да изглежда, то се оспорва и като достоверна се лансира друга версия: думата *mьršā e по-стара, праславянска, и е образувана от *mьrхā (‘мърша’) и наставката -jā6.

На повърхността на политическото говорене

Може би трябваше да напиша още едно-две заключителни изречения и да сложа точка на тази статия. В миналото, което вече е свършено, има някаква безопасност, доколкото е непроменяемо и можем да правим всякакви опити да го обясним. В съвремието обаче има динамика, скорост, дори турбулентност и това се отнася и за езика, с който говорим за ставащото пред очите ни.

Можем ли да дадем адекватна оценка на думите, изстрелвани в публичната реч от хора с всякакво ниво на образование, възпитание, езикова подготовка, социален и политически опит? Аз не бих се наела, но не бих и подминала мълчаливо откровените обиди и агресивната реч на немалка част от политиците. То не бяха мършляци, боклуци, папуняци, запъртъци, безмозъчни глави, еничари, прасета, тикви, то не беше пиене на мазно турско кафе, седене в скутове и оправяне по пеньоар (pardon my French, както биха казали изисканите англичани). Тревожна е тенденцията представители на все повече политически сили да се изкушават от използването на подобна лексика, която е само на половин крачка от откровените вулгаризми.

Доста наивно би било от моя страна в условията на такова остро противопоставяне, на каквото сме свидетели в момента, да очаквам изтънчен изказ от родните ни политици, но мисля, че всички ние заслужаваме някаква въздържаност от тях, а от пиарите им – да се опитват поне да обуздават речта им. За друго не знам дали биха били способни.

1 Български етимологичен речник. Т. 4. Ред. Вл. Георгиев, И. Дуриданов. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2012, с. 429.

2 Геров, Найден. Речник на българския език. Т. 3. Фототипно издание. София: Български писател, 1977, с. 89. Точната форма на думата в речника е мрьшлꙗкъ.

3 Харалампиев, Иван. Историческа граматика на българския език. Велико Търново: Фабер, 2001, с. 56.

4 Стойков, Стойко. Българска диалектология. София: Издателство на БАН, 1993, с. 220.

5 Граматика на съвременни български книжовен език. Т. 2. Морфология. София: Издателство на БАН, 1983, с. 47–48, 65. С тази наставка освен имена на лица се образуват и съществителни събирателни – буренак, храсталак, но и други нарицателни имена – черпак, гръбнак, похлупак и т.н.

6 Български етимологичен речник..., с. 430.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

„Тоест“ се издържа от читателски дарения

Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.

Подкрепете ни