Яна Делирадева: Този живот може да се изпее

Яна Делирадева е българска хорова диригентка, ръководителка на създадения през 1947 г. хор „Детска китка“ (ЦПЛР – ОДК – Пловдив). Пътят ѝ е оформен от българската и американската образователна традиция: Яна учи пиано в Националното училище за музикално и танцово изкуство „Добрин Петков“, защитава бакалавърска степен по музикална педагогика в Академията за музикално и танцово изкуство (АМТИИ) „Проф. Асен Диамандиев“, впоследствие специализира хорово дирижиране в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“, а след това три години и в Уестминстърския хоров колеж в Принстън, САЩ, при проф. Джоузеф Флъмърфелт.

Паралелно с дирижирането на хор „Детска китка“ Яна е музикална педагожка и преподавателка в АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ в Пловдив и вокална педагожка на вокална група „Академия госпожа Опера“.

„Аз съм научена да изграждам групов звук“

Да дирижираш хор и да създаваш единен звук от десетки отделни гласове се възпитава. Днес, във времето, в което фаворизираме индивидуалността,

хоровото пеене вероятно е метафора за възможността да работим екипно, в хармония и с ясното усещане за йерархия.

„Да водя хор“ казват диригентите и това означава да създадеш репертоар, да интерпретираш музикални произведения и да навигираш общия организъм на своите хористи на сцената така, че да ги изведеш там, където дори не са подозирали, че могат да стигнат. Пеенето включва обертонове и кара пеещите да вибрират на общи честоти на чисто физическо ниво, а често и публиката с тях“, твърди Яна Делирадева. И още:

Това е страхотна мощ. Усещам залата с гърба си още в момента, в който вдигна ръце. От диригента се иска във всяка част от секундата да прави анализ и да взема решения, базирани на това, което чува, но и на енергията на публиката. Винаги оставям последните пет процента от произведението да се случат на сцената. Говорим на репетиции за смисъла на песента, за фразирането, за изграждането, но винаги оставям онзи малък момент на спонтанност.

Между колективното и индивидуалното

Яна Делирадева твърди, че като музикантка в значителна степен е продукт на българското образование. Тук получава и обичайното за българските деца преди 1989 г. възпитание, което не одобрява личната изключителност:

Като дете аз винаги съм смятала, че съм една от всички.

Трите години в САЩ обаче я срещат с чувството за свобода и с желанието да заяви своята индивидуалност. Пребиваването ѝ в специализираното хорово училище в Принстън ѝ дава запознанства с различни хора – и като можене, и като музикалност и интелект. Там тя разбира, че всеки човек умее нещо по-добре от другите. Вероятно това е и голямата разлика в културата и образованието, която формира творческите ѝ търсения:

Това, което те отличава, е поощрявано и впрегнато в общото, за да работи за цялата система. Там се научих да не се страхувам творчески и да не се боя да експериментирам.

Професионално Яна Делирадева получава възможността да работи с големите диригенти на столетието: Рикардо Мути, Зденек Мацал, сър Колин Дейвис, Курт Мазур, Волфганг Савалиш.

Изпълнявала съм в „Карнеги Хол“, в „Айвъри Фишър хол“ (дом на Нюйоркската филхармония), във филхармониите на Филаделфия и Ню Джърси. Америка е толкова различна от България, че сякаш бях на друга планета. Ти просто свикваш да живееш в едната или в другата действителност, но няма мост между тях. Много съм благодарна на моя съпруг, че ме подкрепи безрезервно да замина тогава; по онова време бяхме само гаджета. Да, той има огромна роля за моето заминаване и много ми помагаше.

Истината е, че всеки артист, свързан професионално с изкуството, е продукт колкото на времето и таланта си, толкова и на своите учители. И тази връзка остава за цял живот като благодарност, но и като несвършващ диалог с преподавателите, които са те формирали. Яна успява да открои няколко души, а когато говори за тях, гласът ѝ се променя.

Елена Станева е първата ѝ учителка по пиано, за която казва, че е поставила не само музикантската ѝ база, а и човешката почтеност и търсенето на автентичност. Едва по-късно Яна разбира, че тя е отглеждала и собственото ѝ мнение:

Веднъж ми каза: „Не го свирят така този Скрябин етюд, но ти много хубаво го защити.“

Никола Липов е следващият неин учител, който без предупреждение я оставя да дирижира студентския им хор от 120 души и отива на ски. Яна го търси до последно, накрая осъзнава, че трябва да се справи сама. И успява.

След време разбрах, че ако прекалено дълго държиш под опека един човек и не го оставиш да се еманципира, той никога не събира куража да повярва, че може.

Трима са преподавателите от САЩ, за които и до днес Яна мисли с вълнение: легендарният Джоузеф Флъмърфелт, комуто се носи славата, че казва нещата искрено и без заобикалки в култура, в която не е прието да се говори така; Андрю Макгил, който е готов да обяснява всичко колкото трябва пъти, докато бъде разбран – тази „технология“ Яна Делирадева се опитва да спазва в преподавателската си работа сега; и Джеймс Джордан, който прилага системата на танцьора Рудолф Лабан и неговата теория за движението – диригентите използват различни видове усилие и индивидуални движения на тялото, за да добият определен звук.

Не можеш да имитираш движения, ти трябва да знаеш как искаш да стигнеш до този звук: с натиск, съпротивление или чрез безплътност.

А с майка си Златина Делирадева Яна и до днес е в колегиално сътрудничество. През целия си съзнателен живот е била свидетелка на нейния творчески процес и се е учила от нея.

Но как се създава репертоар?

За различните хора – по различен начин. Например когато работя със студенти в АМТИИ, се опитвам нещата да им харесват музикално, но и да ги обучават на нещо. От майка ми съм се учила да избирам произведения, които имат музикантска стойност. Да създавам звукови картини. Когато нещо ме вълнува искрено, аз заразявам, а това е много важно, защото студентите ми идват от различни места и са с различен бекграунд. В това отношение имам голяма свобода в АМТИИ. За хор „Детска китка“ е различно – там планирам репертоара в зависимост от ангажиментите, които сме поели. Но винаги има един или два концерта, в които искам да добавя нещо, което лично мен ме развива като човек, музикант и диригент. И знам, че децата го усещат. Те стават свидетели на навлизането в този концертен репертоар, виждат процеса отвътре, виждат как интерпретацията се променя за всяко произведение.

Глас и общност

Отскоро Яна е ангажирана и с каузата „Хорова академия за непрофесионалисти“, организирана от Sofia Art Institute по идея на Венета Нейнска.

Инициативата дава възможност за изява на хора, които се осмеляват да преодолеят собствената си плахост или несигурност и да пеят в общност. Над 50 души се записват за първата репетиция.

На практика Венета Нейнска се погрижи за всичко покрай организацията и ни остави с Валентина Георгиева (хор „Черноморски звуци“) да се съсредоточим и да дадем най-доброто от себе си.

На първата репетиция идват и хора, които Яна познава, но там ги вижда в различна светлина. Когато накрая питат бъдещите хористи защо са се записали, получават отговори от „Обичам да пея“ до „За пръв път се престрашавам“.

Ние с моя съпруг Манол (Пейков) отдавна искахме да направим хорово училище в Пловдив, след като видяхме през 2015 г. какво бяха постигнали в Швеция. Още повече че тук има млади колеги, с които се разбираме и подкрепяме. Но за да се случи това, се искат усилия и зала. В Пловдив няма подходяща зала.

Другият проблем е, че подобни големи формации не могат да оцелеят без подкрепата на институция, която стои зад тях. Дори на проектен принцип оцеляването им би било под въпрос, тъй като те се нуждаят от гаранция за устойчивост, казва Яна Делирадева.

Аз вярвам, че хората трябва да имат равен достъп. Затова и „Детска китка“ не е частен хор.

Яна е потомствена музикантка. И двамата ѝ родители са хорови диригенти, така че тя с основание се шегува, че е с фамилна обремененост, когато я питам дали това е призванието ѝ. Днес Яна води репетиции всяка вечер без петък и неделя. Хор „Детска китка“ има участия в повече от 20 международни фестивала: миналата година децата бяха на турне в Япония и една от изявите им там беше благотворителен концерт в подкрепа на пострадалите от земетресението в Ишикава.

Яна Делирадева вярва, че трябва да се работи за изграждането на общност. Работата ѝ с подрастващи е възможност да подобри качеството на живота около себе си, защото доброто е заразно.

Моите студенти и децата от хора оценяват, ако ги заведеш на добро място.

През целия си живот Яна е пяла в хор и знае колко е важно това не само за разбирането и моделирането на звука, но и за изграждането на личността, на етическия и естетически интегритет, на способността да живееш добре с другите и със себе си.

Обучението по изкуства винаги е свързано до голяма степен със самообучение и с работа със собствените емоции, липси и търсения. Пеенето е не само свобода, а и възможност да покажеш, че си уязвим. Този живот може да се изпее. Понякога и с горест. Но пак е лечебно.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.