Урбицид. Руините на войната и провалите на архитектурата

Венеция, началото на юли, 35 градуса на сянка. Някъде по средата на „Арсенале“, големия индустриален комплекс, където е подредена кураторската изложба на тазгодишното Венецианско архитектурно биенале, има една малка инсталация, наречена Circularity on the Edge [„Кръговост на ръба“ – б.р.], която е подходяща отправна точка за този текст. 

На пръв поглед инсталацията не е нищо особено. Тухли, камъни, парчета дърво, изолационни панели и всякакви строителни отпадъци висят на метални струни в своеобразна разпадната скулптура. Пред тях на екран се демонстрират възможностите на изкуствен интелект (ИИ) сред руините на сгради, унищожени от военен конфликт, да идентифицира чрез дрон материалите, които може да се преизползват за ново строителство, и да ги подрежда по степен на надеждност или замърсеност (установявайки например наличието на азбест в тях). Екипът е украински, а ИИ моделът е тестван на терена на украинския град Буча, разрушен през пролетта на 2022 г. Това е една от многото инсталации на тема екология, преизползване и климат на тазгодишното биенале.

И една от твърде малкото, която коментира разрушенията от войните и необходимостта архитектурата да реагира.

Другата инсталация се намира в Джардини, в павилиона на Великобритания, и под името Objects of Repair [„Обекти на възстановяването“ – б.р.] показва начини за използване на материали от руините на Газа за възстановяване на унищожената архитектурна тъкан там. 

Биеналето във Венеция винаги е било снобско място, но особено след 2021 г. започна се оформя като все по-претенциозен елитарен клуб, в който кураторите сякаш изобщо нямат идея в какво време живеем и какви са проблемите му. Тазгодишният куратор – италианецът Карло Рати, професор в Масачузетския технологичен университет, където ръководи някаква си Senseable City Lab, измисли темата Intelligens. Natural. Artificial. Collective и сглоби едно дистопично биенале, което е пълно с инсталации, основани на фалшификации и неработещи в жегата роботи, и принизява архитектурата до клакьор на все по-притеснителните глобални технологични лидери и техните високотехнологични фантазии в стил киберпънк.

Но да се върнем на украинската инсталация, която, за разлика от повечето в „Арсенале“, изглеждаше като да има смисъл в този наш свят, разкъсван от войни. И по-скоро да се върнем на нейната тема – войни, разрушени градове, реконструкции. Само че заглавната снимка на тази статия не е от Буча и това не е случайно. Погледнете я отново. Тази снимка всъщност е колаж (при това авторски, не направен от ИИ), в който умишлено са събрани две снимки. Те много си приличат, макар че ги делят 80 години.

Първата е от Полша през 1943 г. Така изглежда Варшавското еврейско гето, създадено от нацистка Германия, след трагичния край на въстанието там през 1943 г. Кварталът е изравнен със земята, а от развалините насред пустошта стърчи само църквата „Свети Августин“ на улица „Новолипки“, която нацистите оставят като „арийска“ постройка. Това е един от най-известните пейзажи на урбицид (умишленото и пълно унищожение на застроена градска среда) в новата история на Европа.

Втората снимка е на Reuters от Джабалия, в ивицата Газа. Тя е направена през януари тази година, по време на примирието между Израел и „Хамас“. Изгледът от дрон показва редици от сгради, лежащи в руини след 15 месеца война – напълно необитаеми, почти несъществуващи. 

И така стигаме до истинската тема на този текст.

Урбицид

Какво е урбицид?

Урбицидът е убийството на един град. От древни времена до наши дни да видиш града си в руини е първична травма. А урбицидът е едно от най-първичните престъпления.

Не е трудно да се разбере защо. Строителството на градове е опит за колективно безсмъртие – ние може да умрем, но обемите и структурите на нашия град ще продължат да живеят и след нас. Освен ако не бъдат умишлено заличени.

Как самотно седи градът, някога си многолюден! (1:1)

Така започва библейският разказ за унищожението на Йерусалим, описано в Книгата „Плач Иеремиев“ от Стария завет. И продължава:

Цял негов народ въздиша, търсейки хляб, дава своите драгоценности за храна – душа да подкрепи. „Погледни, Господи, и виж, колко съм унизен!“ (1:11)

През 1984 г., в един свой текст, публикуван в нюйоркския седмичник The Village Voice, американският философ Маршал Бърман използва този цитат, необичаен за марксист като него, за да изрази собствения си ужас от руините на Ню Йорк и особено на Бронкс през 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. 

И наистина, тогава американските градове и особено техните центрове са съсипваща гледка. „Добре дошли в града на страха“ е брошурата, с която посрещат туристите на летището в Ню Йорк през 1975 г. – ръководство за оцеляване в града със съвети, включващи да не се използва метрото и да не се ходи никъде след 18:00 часа. Пословични са историите за горящите Бронкс и Бруклин, за фалита на Ню Йорк и нежеланието на президента Форд да го подкрепи, за бандите в Чикаго, за бунтовете и полицейското насилие, за скоростните магистрали, разсичащи градовете, обезлюдяващи исторически общности и създаващи около себе си гета. За хората, които напускат града, за да се спасят в предградията. Това всъщност са разкази за пълното разпадане на социалната и градската структура на много места в САЩ през тези години.

Вярно е, че през 70-те години Южен Бронкс и Браунсвил приличат много на Ротердам, Варшава и Берлин през 1945 г., след бомбардировките от Втората световна война. С една важна разлика, както посочва самият Бърман – мъртвите са далеч по-малко. И още нещо. 

За Бърман, колкото и да е мъчително да живееш сред руини, да живееш в свят без руини би било още по-лошо. Защо? Защото, както пише той,

свят, в който всички руини са разчистени, е свят, който иска да забрави.

Градът феникс 

Случаят с Варшава през 1945 г. обаче съвсем не е такъв. След войната започва осъзнатото разчистване на полската столица от руините и нейното героично пълно възстановяване, за да бъде миналото помнено, а не забравено. Това всъщност ни води към важния въпрос и днес – как и защо възстановяваме един унищожен град. Именно този въпрос е тясно свързан със смисъла на архитектурата и с нейните морални задължения.

В края на 1944 г. Варшава е подложена на систематично унищожение от германските сили като възмездие за Варшавското въстание, избухнало през август същата година. Няколко квартала са изравнени със земята. Така след унищожението и на еврейското гето година по-рано над 85% от сградите на левия бряг на река Висла са разрушени, а Старият град е изравнен със земята. Когато в началото на 1945 г. хората започват да се връщат в града, те попадат сред печално море от развалини. Мащабът на разрушенията е толкова смазващ, че правителството обмисля да премести столицата в Краков или Лодз. Или дори да запази руините на Варшава като паметник и да построи изцяло нов град.

През януари 1945 г. обаче временното правителство решава да възстанови Варшава – не просто бързо да я реконструира, но и да реставрира напълно всички разрушени исторически сгради. Създадена е специална Служба за възстановяване на Варшава и през първите няколко години след войната почти половината от финансовите и материалните ресурси на Полската народна република са насочвани към реконструирането на столицата. 

След Втората световна война много европейски градове трябва да бъдат напълно възстановени от руините и всеки избира различен път.

Но в Полша решението е драстично, а символиката е много важна.

Така и до днес идеята за Варшава като град феникс, възроден от руините след войната, е ключова част от полската идентичност.

От гледна точка на международно приетите практики за опазване на културното наследство работата на Службата за възстановяване на Варшава е изключително противоречива. Къде е автентичността? Оригиналният исторически контекст е напълно изчезнал. Всички тези чисто нови „исторически сгради“ всъщност са пълен фалшификат. Никоя реконструкция, дори и най-прецизната, няма потенциала да пресъздаде многопластовостта на оригинала, която е резултат от използването на сградата в различни времена. Всяка реставрирана сграда всъщност е нова сграда.

Но през 1946 г. Ян Захватович, главният консерватор на историческите паметници във Варшава, е категоричен:

Цели страници от нашата история, написани в архитектура, бяха умишлено изтръгнати. Не можем да приемем това. Чувството за отговорност пред бъдещите поколения изисква възстановяване на унищоженото ни наследство, една пълноценна реконструкция, която признава трагедията на създадения по този начин консервационен фалш.*

През 1980 г. реконструираният исторически център на Варшава е включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО като изключителен пример за почти пълна реконструкция на материална среда от исторически период, обхващащ седем века. 

Във Варшава обаче, освен идентичността, следвоенното възстановяване носи със себе си и някои по-малко познати промени в градската структура, които отразяват преоткритата социална роля на архитектурата в следвоенната епоха.

След разрушаването на града през Втората световна война възниква парадоксална възможност за неговото устройствено модернизиране. При възстановяването на града улиците са разширени, парковете са уголемени, създадени са нови. И въпреки настоящия неолиберален строителен бум Варшава все още е един много зелен град. Дори дворовете зад фасадите на изградения през 40-те и 50-те години Стар град са разширени, а районите край река Висла остават умишлено незастроени като част от историческия градски пейзаж.

Убийството на един град и архитектурата

Така, оказва се, урбицидът е и време за архитектурата да преосмисли миналото, да заеме позиция, да говори, да има мнение, да промени нещо. 

А сега да се върнем към нашето време.

Как можеш да пишеш за сгради, за къщи, за обмислени планове и изчистени детайли, когато градове се изравняват със земята в реално време? –

запита през март 2024 г. архитектурният критик на Financial Times Едуин Хийткоут. Той бе сред малцината критици, публично изразили ужаса си от гледката на пълното разрушаване на градската тъкан в Газа. Статията му се появи в популярното онлайн списание за архитектура Dezeen, а коментарите към нея бяха изключени „поради чувствителния характер на темата“.

В статията си Хийткоут е мрачен и тъжен:

От месеци се боря с това чувство на страх и безсилие. Не защото критиците имат значение – всъщност точно защото очевидно нямаме значение. Архитектурна критика? Наистина ли? Ние пишем, защото ни плащат. Но то е все повече с усещането за пълзяща неуместност.

Не ми е известно някой друг архитектурен критик да е написал нещо през последните 18 месеца за урбицида, който се разразява в Газа. През същия този март 2024 г. след статията си в Dezeen дори самият автор в колонката си във Financial Times се занимава с обичайните лъскави и безопасни теми, като новия носител на наградата „Прицкер“, италиански дизайнери от средата на миналия век или изложбата „Тропически модернизъм“ в Лондон. Както впрочем и колегите му в Guardian и New York Times. 

Междувременно към януари 2025 г. според доклад на ООН 92% от жилищните сгради в Газа са разрушени или необитаеми, а намиращата се в Лондон високотехнологична разследваща организация Forensic Architecture, основана от родения в Израел архитект Еял Вайцман, събра всички данни в интерактивна карта, която визуализира последиците от конфликта. В средата на юли 2025 г. BBC Verify пусна подробен репортаж за контролирано разрушаване с експлозии и булдозери на до 100% от градската тъкан в различни зони на ивицата след края на примирието, включително такива, които до момента са останали относително незасегнати.

Цинизмът на архитектурата

Разрушенията настрана – те обикновено, уви, вълнуват основно малки и неправителствени архитектурни организации. Но когато стане дума за възстановяване и реконструкции, интересът на истински амбициозните архитекти рязко се покачва, а моралът им ясно си проличава. Всъщност не е ли цинизъм да се говори за възстановяване на градовете, докато войната в тях още бушува?

Например, както писах още през април 2022 г., само три месеца след началото на инвазията на Русия в Украйна британският стархитект Норман Фостър предложи помощта си за възстановяване на разрушения украински град Харков. Още тогава беше видно, че световният архитектурен елит иска да покаже съпричастност с Украйна – същият този елит, който само няколко години по-рано с удоволствие приемаше поръчки от Москва. През декември 2023 г. Norman Foster Foundation вече беше готова със своя нов устройствен план за реконструкцията на Харков. Той беше посрещнат от украинските архитекти като опит за интелектуална колонизация – измислили сме решение за вас, може и да ви консултираме в някоя по-късна фаза. 

Разбира се, далеч по-шокиращ беше генерираният с ИИ клип Trump Gaza за превръщането на обитаваната от палестинци територия в луксозен курорт, който американският президент популяризира чрез социалната мрежа Truth Social през февруари 2025 г.

И май наистина си вярваше, че Газа може да стане „Ривиерата на Близкия изток“, макар че, както се разбра по-късно, клипът е бил създаден като политическа сатира от американския режисьор от еврейски произход Соло Авитал. Но публикуваният в израелската преса няколко месеца по-рано план Gaza 2035 за трансформация на територията във високотехнологична зона със стъклени небостъргачи и буйна зеленина изглежда съвсем убедителен.

В същото време палестински архитекти се опитват да влязат на терен и да помогнат с адхок решения за реконструкции с подръчни материали. 

За хуманността

Преди няколко седмици британският историк Тимъти Гартън Аш припомни думите на Бертолт Брехт:

Какви времена са дошли, че един разговор за дървета да бъде престъпно деяние, защото той включва мълчание за злодействата. 

Същото важи в момента за разговорите за архитектура. Как обсъждаме красиви сгради, ходим на събития или пишем за нови музеи и изложби сред сцените на разрушения, човешки трагедии и морално безсилие, които напоследък станаха ежедневие? Как критикуваме градски проблеми, нови улици, велоалеи или състоянието на нечие културно наследство в ситуация на ескалиращи световни конфликти и обезсмисляне на международните институции и споразумения, създадени след Втората световна война?

Затова въпросът е не дали, а за какво пишем всъщност.

Защото убийството на един град засяга всички нас – бавно или драстично уронва градската среда, унищожава общностите и вярата в човечеството, но и самия смисъл на архитектурната професия. Дали в Бахмут или Газа, в Бейрут или Сараево, в Белфаст или Бронкс през 70-те години на ХХ век – тези руинирани пейзажи и градове от прах трябва да накарат архитектурата да реагира и да се промени. Въпросът е дали успяват.

Текстът е базиран на участието на авторката в международния форум „Вечна война, непрестанни кризи“, който се проведе между 13 и 15 юни в София и бе организиран от KOI Books. Архитектурното биенале във Венеция продължава до 23 ноември.

* Цитатът е взет от експозиция на музей във Варшава. Превод: Анета Василева. – Б.р.