Горе-долу по това време в една обикновена 2020 година архитектурният свят щеше да пие аперол шприц във Венеция и да обсъжда поредното Архитектурно биенале в обичаен снобски маниер. Щеше да се приказва за изложби, павилиони, кой взе „Златният лъв“, колко много хора има пак, а La Biennale щеше да е темата на абсолютно всички архитектурни колонки по медиите в цял свят.

Не и тази година. Венецианското архитектурно биенале трябваше да бъде открито на 23 май 2020 г. с тема How do we live together? („Как живеем заедно?“) и с куратор ливанеца Хашим Саркис, декан на Училището по архитектура и урбанизъм към Масачусетския технологичен институт. Но заради пандемията форумът първо беше отложен за 29 август, а след това отменен и сложен в програмата за май 2021 г., безпрецедентно измествайки Биеналето на изкуствата във Венеция, което пък отиде за 2022 г.

Въпреки скучната тема, относително неизвестния и откровено нехаризматичен куратор, който така и не успя да обясни собствената си тема като хората вече цяла година, всеки, който иска да е в час накъде е тръгнала (макар и препъвайки се) съвременната архитектура, щеше да бъде във Венеция това лято.

Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA

Какво му е важното на това Биенале?

От 1980 г. до днес Венеция събира най-доброто от архитектурната мисъл на това най-важно архитектурно шоу в света. 29 държави имат национални павилиони, построени през първата половина на ХХ в. в градините до старите венециански корабостроителници (т.нар. „Джардини“), и правят изложбите си вътре от първото арт биенале през 1895 г. досега. Да притежаваш национален павилион в „Джардини“ е културният еквивалент на място в Съвета за сигурност на ООН, беше написал през 2018 г. главният редактор на Monocle Тайлър Брюле – и е прав.

Първото международно архитектурно изложение във Венеция през 1980 г., с куратор Паоло Портогези и тема The Presence of the Past („Присъствието на миналото“), до голяма степен теоретизира и легитимира архитектурния постмодернизъм на 80-те години на миналия век. По принцип Биеналето във Венеция се възприема именно така – като място за концептуализиране на големи идеи и тенденции отвъд конкретни сгради и лични постижения на отделни архитекти.

Разбира се, и Биеналето мина през ерата на „стархитектите“ (от star „звезда“ и architect „архитект“), по време на която, независимо каква бе основната тема, посетителите се сблъскваха със самоуверените проекти на шепа до болка познати архитектурни имена. Но този период отмина, а трите последни биеналета – на холандеца Рем Кулхас през 2014 г. (с темите Fundamentals и Defining Modernity 1914–2014), на чилиеца Алехандро Аравена през 2016 г. (с ярко социалната тема Reporting from the Front) и на ирландките Ивон Фарел и Шели Макнамара от „Графтън Архитектс“ (с темата Freespace) вдигнаха летвата много високо. Те бяха много фокусирани и действаха като рупор, който хващаше идеята на куратора и я усилваше в общия хор на всички участници така, че да се чуе по цял свят и да се запомни.

Венеция и останалите

Истината е, че в архитектурата делим ежегодните събития, изложения, фестивали, биеналета и триеналета на две – Венеция и останалите. Неслучайно Венецианското винаги е на четна година, а останалите по-важни – в Чикаго, Сеул, Сао Пауло, Талин, Осло, Лисабон и т.н. – са или на нечетна, или много внимават да се разминат с него. Повечето от тях тепърва има да разместват програмата си, а Талинското биенале дори вече е отложено с една година – за 2022 г.

Всъщност какъв е смисълът от тези биеналетa и особено от такива като Венецианското, в което държавите участват и на национален признак като в някаква архитектурна „Евровизия“? Много хора извън гилдията не разбират защо се вдига толкова шум около този панаир на суетата, а повечето архитекти го възприемат като място за фотогенични архитектурни арт инсталации и просто снимат или гледат картинки. Отделно темата за поредното неучастие на България се повтаря досадно упорито на всеки две години, а след 2019 г. и българското участие в 58-мото Биенале на изкуствата в общественото съзнание се нагнети излишна скандалност около венецианските форуми по принцип.

Венецианското архитектурно биенале обаче е важно, защото провокира архитектите да мислят. Когато кураторите успеят да произведат фокусирани издания като последните три и избегнат хаоса на арт претенцията, тогава тези изложения са особено полезни. Гилдията има нужда да бъде извадена от битовизма на ежедневието и принудена да мисли концептуално за бъдещето (или за миналото).

Венецианското архитектурно биенале през 2014 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2014 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2014 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2014 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2016 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2016 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2016 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2016 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA
Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA

Биеналетата и пандемията

След всичко написано по-горе би следвало Венецианското биенале да липсва. Засега обаче това, учудващо, не е така. Светската суматоха във Венеция изглежда неадекватна в тези постпандемични времена, а множеството алтернативи за споделяне на архитектурна култура, които последните месеци предложиха – свободни лекции в Zoom, свободен стрийминг на интересни дискусии в Instagram и Facebook и прочее, – неусетно внесоха доза достъпност, контрастираща на елитаристкия дух, който биеналетата по принцип имат. Напоследък архитектурните форуми са все още тихо, но все по-упорито обвинявани в използването на хиляди неплатени или нископлатени часове културен труд, в чутовен въглероден отпечатък заради няколко часа нетуъркинг и в излишна зрелищност (т.нар. eventification), която някак си не съумява да прибута архитектурата напред.

Затова много ще е любопитно как през 2021 г. на сцената ще се завърне главният играч сред биеналетата. Дали във Венеция всичко ще е пак като преди – с тълпите, двудневните маратони между „Джардини“ и „Арсенале“, оранжевите коктейли, дрехите в черно и бяло, платнените торбички, маратонките New Balance и излишните „непринудени“ разговори? Или Биеналето ще се промени, а оттам – и съвременната архитектурна култура.

Послепис

Този месец архитектурната ни рубрика все още няма да се занимава с темата за хотела, официално познат като „брегоукрепващо съоръжение“ на Алепу, защото тя засега е в полето на разследващата журналистика, а не на архитектурната критика. Но именно подобни големи скандали слагат на дневен ред темите, които най-добрите архитектурни форуми обикновено покриват. Теми като „Архитектура и екология“, „Архитектура, строителство и общество“ – и особено вечната тема „Архитектура, власт и морал“. Всъщност последната би била отлична за един български павилион на предстоящото през 2021 г. Венецианско биенале като подтема на неговата How do we live together?.

Заглавна снимка: Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA