Украйна, Балканите и геополитиката на новия световен ред

На 11 юни в украинския град Одеса се проведе четвъртата среща на високо ниво от форума „Украйна – Югоизточна Европа“. Предишните издания на формата – в Дубровник, Тирана и Атина – очертаха визията за регионално сътрудничество в контекста на войната. В дни на изключително тежки руски терористични удари над цяла Украйна президентът Володимир Зеленски избра именно Одеса за домакин на регионалната среща на върха – един от фронтовите градове на страната, портата на Украйна към Балканския полуостров и заради това място с голяма символика.

На форума Украйна беше домакин на президенти, премиери, външни министри и парламентарни лидери на десет държави от Югоизточна Европа – България, Молдова, Черна гора, Румъния, Сърбия, Хърватия, Гърция, Албания, Северна Македония и Словения. В очакване на нова ера на световна икономическа несигурност и в контекста на увеличаващите се по брой и интензивност военни конфликти срещата в Одеса показа, че Югоизточна Европа не просто споделя географска близост с Украйна. Заради тази близост регионът ще трябва активно да участва в оформянето на бъдещия политически и отбранителен ред на целия континент пред лицето на засилващата се руска агресия и глобална нестабилност.

На Балканите най-близките украински съюзници са в Букурещ и Кишинев

Румъния и Молдова се утвърждават като ядрото на твърдия проукраински фронт в Югоизточна Европа. В рамките на срещата в Одеса двете държави заявиха солидарност с Киев и очертаха геополитическа ос, която става все по-важна за сигурността в Черноморския регион. Тази роля на най-близки регионални съюзници на Украйна бе категорично защитена от лидерите им – новоизбрания румънски президент Никушор Дан, за когото това бе първо международно посещение, и молдовската президентка Мая Санду, утвърдила се като един от най-ясните гласове срещу руската хибридна агресия. Президентът Зеленски директно предупреди, че руските военни планове включват овладяване на Одеса с последваща експанзия към Молдова и Румъния, подчертавайки нуждата от дългосрочни гаранции за сигурността на региона.

Мая Санду сигнализира, че Кремъл води интензивна хибридна кампания с цел подриване на демократичния процес преди парламентарните избори в Молдова тази есен:

Молдова знае точно какво е хибридна война, и е готова да сподели своя опит. Страната е изправена пред едни от най-важните си избори. Русия иска да види как Молдова се отдръпва от Украйна. По-важното е, че иска да използва Молдова срещу Украйна и ЕС.

Румъния – вече ключов логистичен център за военна и хуманитарна помощ към Украйна, както и за украинския износ по земя, зае още по-категорична позиция. Новоизбраният президент Никушор Дан, който победи на изборите, след като първоначално провелият се вот бе анулиран заради руска намеса, заяви: 

Русия разбира само езика на силата. Трябва да помогнем на Украйна да преговаря от позиция на надмощие.

Той остро осъди блокирането на всяка мирна инициатива от страна на Москва.

За румънско-молдовския блок „Одеса 2025“ се превърна в сцена на нова стратегическа заявка – че в Югоизточна Европа съществуват държави, които не просто подкрепят Украйна, но и разбират, че собствената им сигурност е неразривно свързана със сигурността на държавата жертва на руска агресия от 2014 г. насам.

Сърбия на Вучич между Брюксел, Киев и Москва

Голямата новина от срещата в Одеса беше присъствието на сръбския президент Александър Вучич, поставен под огромен натиск у дома заради нестихващите в цяла Сърбия масови протести срещу корупцията. С мотив, че не може да застане срещу собствената си политика и интересите на страната, той единствен не подписа общата декларация на срещата, която призовава за засилване на санкциите срещу Русия, настоява за пълно изтегляне на руските войски от украинска територия и за възстановяване на украинските граници като условие за траен мир.

Декларацията също така подкрепя европейската интеграция на Украйна и региона и повтаря нуждата от международно сътрудничество за възстановяване на страната с участието на финансови институции, частния сектор и местните общности. Отказът от включване в общата позиция не попречи на Вучич да предложи сръбско участие във възстановяването на някои украински градове и региони след края на войната – инициатива, приветствана от Володимир Зеленски като реален израз на солидарност.

Посещението на Вучич в Москва през май 2025 г. предизвика критики от Европейския съюз – показната близост с Владимир Путин усложнява процеса на присъединяване на Сърбия към ЕС. Този двоен подход и маневриране между Москва и Брюксел илюстрират сложната и нестабилна позиция на Сърбия във външната политика. В същото време те подчертават и ключовата роля на страната в регионалната динамика, а участието във форума в Одеса е поредното доказателство, че Вучич се стреми да извлече ползи от всяка възможна посока в тази регионална битка за влияние. Заради връзките си с Украйна обаче Вучич рискува да разгневи традиционните си партньори в Кремъл.

Ден след като Москва обвини Белград, че доставя оръжие на Украйна през трети страни, петима души бяха ранени вследствие на експлозия във военния завод „Крушик“ в сръбския град Валево. Заводът беше сред посочените в руския доклад като източник на боеприпаси за украинската армия. Случаят напомня добре установен руски почерк. През последното десетилетие руското военно разузнаване (ГРУ) беше замесено в редица саботажи във военни обекти из Европа, включително в поредица от взривове в български оръжейни складове, и в отравянето на оръжейния търговец Емилиян Гебрев. През 2014 г. Чехия официално обвини руски агенти за експлозия в склад във Върбетице. Такива саботажи са част от хибридната агресия на Москва, която цели дестабилизация и сплашване на партньори, оказващи подкрепа на Украйна.

Българският национален интерес срещу путинизацията

Разкъсвана от вътрешна политическа дестабилизация, която бива подхранвана от руски агенти на влияние и дезинформационни кампании, България продължава да не разбира националния си интерес и да се движи по ръба на ангажираността си с Украйна. С малки изключения, реториката е скромна и колеблива, а реалните действия са, меко казано, предпазливи и почти винаги следват общите европейски позиции. По време на посещението си в Одеса премиерът Росен Желязков заяви, че България е готова да се включи активно във възстановяването на Украйна – особено в сферата на енергетиката, транспорта и инфраструктурата.

Той подчерта и стратегическото значение на бъдещия коридор „Александруполис – Одеса“ – транспортна и енергийна артерия, която трябва да свърже Егейско и Черно море, заобикаляйки евентуална руска блокада на Одеса и утвърждавайки ролята на България като регионален логистичен възел. Макар пълната реализация на тази свързаност да изисква време, поне по една от ключовите оси вече се вижда движение: българо-гръцкият проект Sea2Sea („Море до море“), който включва жп и терминални подобрения по оста Александруполис – Бургас – Варна – Русе, е с напреднало техническо планиране и очакван завършек около 2027–2028 г. според официални оценки. 

Нерешителността на България личи и по темата за морската сигурност. София участва в тристранната инициатива с Румъния и Турция за разминиране в Черно море, пряко свързана с безопасността на украинските търговски маршрути. Операциите са факт, но официална координация с Киев липсва. Какво пречи – технически ограничения или страх от руската реакция? Това е още по-неразбираемо на фона на факта, че Украйна вече нанесе сериозен удар върху руската доминация в Черно море: с морски дронове и ракети „Нептун“ бяха потопени ключови кораби от флота на Москва, а зърнените коридори бяха възстановени. Украинската победа на морския фронт е стратегическа, а бавната и неуверена реакция на България само засилва усещането, че страната ни остава пасивен наблюдател в битка, от чийто изход зависи собствената ѝ сигурност и бъдещето на целия регион.

Отговорът вероятно се крие в сблъсъка между българските институции и в нежеланието на управляващите партии да спазват закона по отношение на руските агенти в парламента. Докато правителството говори за евроинтеграция и солидарност с Украйна, президентът Радев нарича защитата срещу руската агресия „обречена кауза“ и твърди, че Киев „настоява“ да води война. Това подозрително напомня на геополитическия курс, предлаган от Москва още през 90-те. Както отбелязва Илиян Василев в свой анализ, позицията на Радев не е просто алтернатива, а откровено подкопава европейската траектория на България и би я върнала в зоната на стратегическа несигурност, уязвима за външни атаки.

Същевременно България е подложена на системна информационна агресия. Докладът на ДАНС от 2024 г. определя Русия като основен източник на хибридни заплахи. А според изследване от 2023 г. страната ни е най-уязвимата на дезинформация в цяла Европа. Вместо това да стане повод за партньорство с Украйна в областта на киберотбраната и противодействието на дезинформацията, темата остава извън дневния ред на българските власти.

Анализатори отдавна сочат, че България има потенциал да бъде енергиен и логистичен възел. През 2025 г. обаче българското правителство внезапно се отказа от сделката за продажба на ядрените реактори от АЕЦ „Белене“ на Украйна – решение, обявено от вицепремиера Атанас Зафиров и потвърдено от енергийния министър Владимир Малинов. Така страната ни се отказа от възможността не само да подкрепи украинската енергийна независимост, но и да утвърди себе си като значим играч в енергийната геополитика на региона. Отказът от сделката подкопава потенциала на България да използва ядрените си активи в полза на дългосрочна международна роля и засилване на двустранните отношения с Киев. Вместо лидерство решението излъчва политически зависимости от Москва, страх и колебание в ключов момент на пренареждане на регионалната геополитика.

„Одеса 2025“ като възможност и предупреждение

Срещата в Одеса очерта визията на нова геополитическа архитектура в Югоизточна Европа. Нещо повече, постави страните от региона пред ясен избор – между проактивно участие в изграждането на обща рамка за сигурност, устойчивост и интеграция, от една страна, и пасивност, зад която стои не стратегическа предпазливост, а продължаваща политическа сервилност към Москва, от друга.

В този контекст България разполага с реален потенциал да се утвърди като ключов регионален фактор – в енергетиката, логистиката, отбраната и инфраструктурната свързаност. За целта обаче е необходимо управляващите в София най-сетне да поставят националния интерес над вътрешнопартийните сметки и зависимостите от Кремъл, които теглят страната назад – към блатото на бездействието и геополитическата безтегловност. В момент на засилваща се глобална нестабилност и противопоставяне между големите сили, отказът от участие е също толкова съдбоносен избор, колкото и активната позиция.