Турция между САЩ и Израел. Посткемализъм или неоосманизъм?

Голяма част от анализите, посветени на американската външна политика, съвсем адекватно поставят акцент върху отношенията между САЩ и Израел. Геополитическите реалности на нашето време обаче свидетелстват, че тази връзка няма как да бъде схваната в дълбочина, без да бъде изяснено влиянието на Турция върху политиката на двата съюзника. 

Но защо именно Турция, след като Близкият изток изобилства от държави, всяка от които се гордее със своята уникалност и история? Отговорът на този въпрос крие в себе си една историческа реалност, мълчаливо подминавана от актьорите в региона – Турция е наследник на Османската империя, която е източник на ислямското културно наследство, съхранено днес в политическите системи на повечето арабски държави. 

Да, Турция е светска страна, за разлика от османския халифат, но нейните традиции и история далеч надхвърлят традициите на създадените след края на Втората световна война държави в региона на Северна Африка или пък на теократичното кралство на династията Сауд. Същото би могло да се отнася и за Иран, но шиитският му елит демонстративно се отрича от древното наследство на Персия след Ислямската революция. Така Израел остава единствената държава от региона, която може легитимно да претендира, че нейните културни и исторически корени се губят далеч преди тези на Турция. Това е причината, поради която Америка винаги е отчитала и турската позиция като особено важна за баланса на силите в региона. 

В последните години обаче отношенията между Израел и Турция съвсем не са безпроблемни. В този материал ще разгледаме по какъв начин тяхната динамика се отразява върху архитектурата за сигурност в Средиземно море.

Американско-израелският алианс в геополитическия контекст

Едва ли има отношения, които да са обект на по-голяма конспирация от тези между САЩ и Израел. Съществува огромно количество академична и художествена литература, която, използвайки доводи от лобистките закони в Америка, дава наивно тълкувание как двете държави си сътрудничат. Голяма част от аргументите почиват върху едно напълно обективно наблюдение – значима част от американския икономически, политически и културен елит е част от еврейското лоби, но начинът, по който този факт се интерпретира, е подвеждащ, тъй като такива лобита в САЩ има много и неведнъж се е случвало те да влияят успешно върху решенията на американските администрации.

Фактът, че ангажиментът на САЩ към сигурността на Израел е уникален, произтича не от това, че група лобисти дърпат конците на американския президент, а че като най-развитата демокрация в света Америка в пълна степен е посветила усилията си на борбата с най-голямата патология на XX век – антисемитизма. Това е видимо и днес, когато тази идеология отново е във възход в Европа.

Вторият стълб на съюзническите отношения между двете страни се отнася до пуританското крило в американската външна политика, което вижда в Израел естествен съюзник срещу разрушителната сила на политическия ислям. Доказателство за това е фактът, че Израел днес остава единствената светска държава в Близкия изток, където има законодателно гарантирани права на религиозните общности и където нарушителите на тези права се преследват от закона, независимо какъв е техният произход или вероизповедание.

Това кореспондира с деисткия характер, залегнал дълбоко в американската политическа система, и със схващането, че църквата и държавата трябва да бъдат разделени, тъй като противното би довело до нарушаване на правото на гражданите да упражняват свободно религиозните си убеждения. Политическият ислям, от друга страна, представлява пълно отрицание на тези разбирания, тъй като неговата радикална религиозно-политическа доктрина изповядва възстановяването на халифата и воденето на Свещена война срещу прогнилия Запад и неговите съюзници.

Не по-малко значение има и обективната геополитическа реалност, че няма държава, която да облагодетелства по-добре американските национални интереси от Израел. Ето защо още като сенатор бившият американски президент Джо Байдън възкликва в една от своите речи пред Конгреса: 

Дори и да нямаше Израел, трябваше да го създадем. 

Това изказване на един от най-опитните американски държавници, който посвещава голяма част от политическата си кариера на развитието на американско-израелските отношения, е свидетелство, че Америка има нужда от Израел точно толкова, колкото и Израел има нужда от Америка. Причината е много проста: ако в Европа е възможно създаването на колективна система за сигурност, а в Азия – на консоциативна, то в Близкия изток религиозният профил на региона не го позволява. За арабските държави САЩ винаги ще си останат или необходимият бизнес партньор, от когото да купуват оръжия, или врагът, който се опитва да наложи хегемонията си в Близкия изток. Следователно инвестирането на американската сила в един съюзник остава единственият логичен ход за американските администрации и затова те приоритизират отношенията с Израел пред тези с всички останали играчи в региона.

Турският фактор, НАТО и обещанието на САЩ

Като неутрална във Втората световна война Република Турция може да си позволи лукса да избира страна в Студената война. Присъединяването ѝ към НАТО и западния лагер е отговор на жеста, който администрацията на Труман прави, инжектирайки милиарди в турската икономика. Този акт на Вашингтон оставя дълбока следа в паметта на турците и въпреки нарастващите с времето различия между двете държави турската политика рано или късно влиза в съзвучие с тази на САЩ. 

Следователно членството в НАТО се разглежда от Турция не просто като възможност да запази териториалната си цялост от кюрдския сепаратизъм, но и като гаранция за устойчивото развитие на икономиката ѝ, която е изцяло зависима от американската. Това би могло да се промени, ако Анкара се присъедини към Европейския съюз, но на този етап шансовете изглеждат минимални, тъй като голяма част от страните членки са против такова разширяване. Съвсем отделен е въпросът, че присъединяването на Турция би могло да направи ЕС по-силен и по-многообразен, доказвайки, че тя е дом на общество със споделени ценности и традиции.

Един от най-големите митове в глобалната политика гласи, че Турция търси своето място като полюс в системата на международните отношения и че нейната политическа култура предполага в много по-голяма степен сътрудничество с Изтока, отколкото със Запада. Дори и да има част от турския политически елит, който застъпва такава теза, светският сегмент от турското общество остава водещ по две причини. Първата е, че никой турски гражданин, освен ако не е член на екстремистка ислямистка групировка, не би оспорил публично авторитета на Мустафа Кемал Ататюрк. Да застанеш срещу Бащата на турската нация означава да се изправиш срещу самата Турция, която той е успял да съхрани във войната с Гърция.

Втората причина се корени в историческата реалност, че османското наследство и до днес има дълбоки корени в турското общество, но единствено на културно-битово, а не на политически ниво. Религиозните заигравки на турския политически елит са израз не на ислямизъм, а на национализъм и неоосманизъм. Република Турция остава светска държава и това няма как да се промени, защото гражданите ѝ не го искат.

И накрая, Турция държи на отношенията си със САЩ, защото знае, че без тях няма как да защитава адекватно ролята си на част от „ислямския свят“. Да си член на Организацията за ислямско сътрудничество и същевременно част от най-успешния военен съюз в историята – НАТО, е политическо постижение, с което нито една държава в Близкия изток не може да се похвали. Това съвсем естествено превръща Турция в балансьор на ислямската общност от държави – позиция, на която съперничи само петролното лоби начело със Саудитска Арабия. 

Американските администрации винаги са подхождали с разбиране към политическите процеси в Турция, защото те възприемат страната като мост между Изтока и Запада. Тази стратегия се ползва и сега, по време на войната в Украйна, тъй като турските лидери са едни от малкото, които могат да проведат директен телефонен разговор с руския президент. 

Новата геополитическа реалност налага да отчетем и още един факт – Турция ще продължи да бъде важна изходна точка, от която САЩ ще могат да проектират геополитическото си влияние в Европа, Евразия и Близкия изток, и никоя американска администрация не би рискувала страната да се превърне от светска формула в ислямска диктатура дори на цената на ерозия в турската демокрация, каквато наблюдаваме при Ердоган.

Геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция

Като равносметка на казаното дотук следва да отбележим, че макар за САЩ Израел да има по-голям приоритет в геополитически план, отношенията с Анкара имат статут на ангажимент към съюзник от НАТО. 

Но Израел и Турция са съюзници на САЩ и точно затова различията помежду им са толкова опасни. Те могат да породят пропукване в единството на американската система от съюзи, което е крайно нежелателно в сегашните политически условия. Този деликатен баланс все още се крепи благодарение на американския ядрен чадър над натовските съюзници, но поведението на турския политически елит понякога е толкова предизвикателно, че води до открита конфронтация с Вашингтон.

Ако приемем, че САЩ са едната част от това уравнение, то условието на задачата е ясно: ясен ангажимент към член 5 от Вашингтонския договор, съчетано с реалистични гаранции за сигурността на Израел. Според най-новите статистики НАТО отчита, че Турция вече е достигнала разходи в размер на 2% от своя брутен вътрешен продукт за колективната отбрана в Алианса, и поне в момента това я прави потенциален приятел на Тръмп. Също така страната вече на няколко пъти доказа своята роля на посредник в Украйна – безценен принос за САЩ, които имат нужда от платформа, за да съберат на една маса Путин и Зеленски. Дали Турция ще се задоволи с ролята си на медиатор, или ще поиска от Америка нещо в замяна, е все още неясно. Но е факт, че без Ердоган разговорите с Путин щяха да са много по-тежки, а Алиансът нямаше да има „око“ какво става в постсъветското пространство отвъд Черно море. 

Ето защо може да се очаква, че американската политика по отношение на Турция няма да се промени. Тя ще продължи да бъде гарант за стабилността на турската икономика въпреки политическите авантюри на Ердоган, а присъствието на американските войски в Измир ще продължи да се разглежда като основен източник за „въздушен мир“ от страна на турците. 

Що се отнася до отношенията с Израел, на този етап те изглеждат стабилни, а опасността за тях е минимална, тъй като Доналд Тръмп се очертава като най-произраелския президент в американската история, въпреки някои от различията си с Нетаняху и кабинета му. Твърденията, че Вашингтон може да признае съществуването на независима палестинска държава, обикновено са израз на пожелателно мислене, тъй като противоречат на цялостната външнополитическа рамка, която американската дипломация е очертала за този регион. Ако има някакви различия между американските администрации и политиците в Израел, те са по-скоро на ниво конфликти или по отношение на Иран, тъй като американците на няколко пъти дадоха заявка, че не искат да се ангажират с мащабен военен конфликт в Близкия изток, освен ако той не застрашава пряко Израел.

За Турция най-голямото изкушение остава влошаването на отношенията с Израел. Това ще запрати страната в антиизраелския лагер, което може да нанесе щети на търговията с Вашингтон. В този смисъл политиката на Ердоган може да навреди не толкова с опитите си да реформира турската демокрация или репресиите над опозицията, колко със скандалната си политическа реторика, която се свежда до популярното в Европа анти-Нетаняху и антиизраелско говорене.

Тук е мястото да подчертаем, че това говорене крие реални рискове от появата на антисемитски нагласи в турското общество, което може да доведе до окончателна ерозия на демокрацията в страната. Използването на анти-Нетаняху говоренето като маска за прикриването на антисемитски наративи често служи като инструмент в реториката на някои европейски политици и това до известна степен окуражава и турските им колеги да го правят. В такова съзвучие са и част от проектозаконите в турския парламент, които целят налагането на политически санкции върху турски граждани, подкрепящи Израел. 

Тези инициативи уронват и светския характер на страната, както и наследството на Ататюрк и на неговите последователи, например опитния дипломат Салахаддин Улкумен, положил много усилия, за да спаси еврейското население, което бяга от Германия по време на Втората световна война. Факт е също, че светската образователна система в Турция е изградена с помощта и на еврейски професори, приютени от Ататюрк в Истанбул, след като Хитлер идва на власт в родината им. 

Отношенията със САЩ изглеждат доста турбулентни, но Ердоган е наясно, че американските администрации не биха искали да загубят ценен географски съюзник като Турция, особено когато имат възможност да разполагат ядрени оръжия в базата „Инджирлик“. Тези съоръжения са крайъгълният камък на американския ядрен чадър в Европа, а Турция има втората по големина армия в НАТО – факти, които ще спрат почти всяка американска администрация да наложи санкции върху турския си съюзник. Ето защо, ако има някакви сътресения, те по-скоро ще останат в сферата на митата и търговията, а не на споделената политическа визия как трябва да изглежда архитектурата за сигурност в Черноморския регион.

Като държава, изложена на военна агресия предимно от страна на ислямистки групировки, Израел няма как да не приоритизира отношенията си със САЩ, при положение че Америка остава твърдо ангажирана със сигурността на израелската страна. Турската значимост за американското присъствие в Източна Европа не може да балансира стратегическото значение, което Израел има за Вашингтон, особено при администрация като тази на Тръмп. Ситуацията би се променила радикално, ако избухне военен конфликт, в който страна е Иран. Краят на иранския режим и окончателното ликвидиране на иранския ядрен арсенал могат да изиграят положителна роля за пренареждането на политическите пластове в региона, тъй като едва ли има сунитска държава, която ще подкрепи аятоласите, ако те решат да воюват с Израел.

Лошата новина за Турция и Израел е, че европейските и американските елити продължават да бъдат наивни по отношение на иранската ядрена сделка, тъй като дори тя да се окаже успешна и устойчива, това няма да спре иранската подкрепа за „Хамас“ и „Хизбула“. В тези условия Израел има един важен коз и това са отношенията със Саудитска Арабия, които могат да бъдат използвани за балансиране на турското влияние в Близкия изток.

Независимо каква ще бъде динамиката на отношенията между Израел и арабските държави обаче, без американската подкрепа тези формати няма да са трайни, тъй като в повечето случаи, когато арабски политик е призовавал за компромис с Израел, той е заплащал за това или с живота си, или с политическата си кариера (нека да си припомним Ануар Садат например). По този начин геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция може да се окаже както скрит генератор на напрежение, така и потенциален източник на диалог, който при подходящите политически условия да стабилизира дилемата на сигурността в региона.