Тук ли си, Петре?

И с невъоръжено око се вижда, че звателните форми в българския език залязват. Това може да се окаже единственото твърдение в цялата статия, с което всички четящи ще се съгласят, независимо кои обръщения предпочитат – традиционните Иване, Елице или по-новите Иван, Елица.

За и против звателните форми

Днес отношението към звателните форми е доста противоречиво по мои наблюдения. За да се убедя още веднъж в това, а и за да придобиете вие по-детайлна и достоверна представа, реших да поискам мнението на българите в социалната мрежа Х, като им поставих следния въпрос: „Ако сте мъж и трябва да се обръщат към вас с Иване, Емиле и т.н. или сте жена и обръщението следва да е Елице, Радке (да завършва на -е), как лично приемате тези форми, дразнят ли ви и защо? (За Галино, Павлино и под. е ясно, че са груби.)“

Отговорите варираха от „Аз полудявам, когато чуя името си с е накрая“ до „Поправям винаги, ако някой не го спазва при общуването си с мен“. Имаше и по-умерени реакции, разбира се, но откликнаха неочаквано много хора (като за българския Х), някои водиха спорове помежду си и всичко това показва, че темата ни вълнува.

Защо всъщност се впечатляваме толкова от начина, по който се обръщат към нас? Първо, защото личното име индивидуализира всеки човек и става неизменна част от него още от първите му дни на този свят. Това име си е наше и макар че другите го използват по-често, притежаваме го ние, и то за цял живот. Второ, изборът на обръщение често издава отношението и чувствата на околните към нас. Едно е да ти кажат Гергана или Василе, друго е да се обърнат с Гери или с Васко, Васе.

Все повече хора свързват книжовните звателни форми на мъжките имена с отрицателно отношение към тях самите като личности. Отговорите в импровизираната ми анкета го потвърждават:

Жена ми, като ми е сърдита, ми вика Орлине. Непознати хора ги усещам как не им харесва да ми викат Орлине, и ми казват Жечев.

Имам сигурно 20 различни умалителни имена. Наско, Стасе, Анастаско и т.н., но Анастасе е само за ядосани.

Кажат ли ми Александре, значи се е включила BG-ALERT за предстоящо бедствие.

Румене ме дразни, не знам защо, но аз го използвам към себе си, като направя глупост.

На мен също ми се е случвало да се ругая наум, започвайки с Павлино, а веднъж една моя приятелка, недоволна от себе си, каза на глас: „Станиславо, голяма патица си!“ Женските звателни форми на -о са особено подходящи в тези случаи, защото се възприемат като груби и неучтиви и поради тази причина от около половин век не се употребяват в книжовния език¹.

Неотдавна в разговор с гимназисти един от тях сподели, че предпочита да му казват Иван, защото Иване му звучи грубо и обидно – всъщност точно както Павлино и Станиславо. Тогава това ми се стори странно, но сега, имайки пред себе си и отговорите в анкетата, мисля, че при мъжките имена в момента е в ход процесът, който вече е завършил при женските звателни форми на -о. Интересно би било да се направи социологическо изследване на езиковите нагласи, за да разберем колко е напреднал този процес, защото много са и гласовете в подкрепа на звателните форми:

Ако няма -е, ми звучи префърцунено, чуждестранно едно такова.

Изключително ми е неприятно, когато някой не познава българския език и не използва звателния падеж.

Аз намирам за грубо точно обратното – без звателна форма имената звучат дистанцирано, сухо и безлично, като на предмети, а не на хора.

Здравейте, Мартин! е безумно и ми звучи, сякаш говоря с неграмотен човек.

Общата картина на отговорите за и против е доста пъстра, а някои от коментарите бяха неочаквано образни и емоционални. У едни хора звателните форми задействат защитните механизми (асоциацията с BG-ALERT) и спомени от детството („Като израстващ индивид, Емиле се използваше почти изцяло когато трябва да ми се повиши тон за нещо“), за други обръщенията без окончание -е са сякаш „към робот или куче“.

Да диференцираме имената

След това емоционално начало е редно да подходим по-детайлно и по-хладнокръвно към проблема, като го разчленим, доколкото е възможно. Вече стана ясно, че не всички звателни форми са приемливи в книжовния ни език, а също така по-рядко се срещат и в по-непретенциозното ни общуване – ярък пример са женските звателни форми на -о (Павлино, Марийо, Божано).

Част от мъжките имена, които българите носят от векове, изобщо нямат звателна форма заради своя завършек, например Георги, Христо, Никола, Петко, Илия, Радой. Ако изключим Радой, останалите са често срещани², съответно често се употребяват обръщения, които не са звателни форми.

Все повече новородени деца получават чужди имена. За онези, които веднага ще лепнат на родителите етикета „родоотстъпници“, ще отбележа, че имена като Стефан, Михаил, Елена, смятани за традиционни, също са с чужд произход, само че са навлезли у нас преди повече от хилядолетие. И така, сравнително новите за нашата именна система Адел, Никол, Матео, Макс, Дейвид, Стивън си нямат звателни форми. Разбира се, може да се насилим и да кажем Дейвиде, Стивъне (Максе ми изглежда само теоретично възможно), но дисонансът поне в моето съзнание е толкова силен, че отеква в черепната ми кутия.

Подобно категорично чувство за неуместност изпитах преди две-три години, когато трябваше да напиша имейл на един Петър. С този човек се познаваме от деца, но не сме поддържали никакви отношения през годините и не бих могла да започна със Здравей, Пепи или Пешо, ето защо написах Здравей, Петре. Изведнъж това начало ми се стори грубо, макар че редовно използвам звателните форми при мъжките имена: Здравей, Момчиле, Радославе и т.н. Известно време се чудих, тъй като и Здравей, Петър не беше приемливо за мен, накрая изтрих обръщението, оставих само Здравей и продължих да пиша на нов ред по същество. Грубо ми звучат също Димитре, Александре – вероятно заради звукосъчетанията тр, др, но към един Александър се обръщам със звателната форма, защото съм го питала и той ми е отговорил, че предпочита да му казвам точно така.

Впрочем този подход ми се струва уместен и бих го препоръчала, особено ако вече сте на ти с някого и се очертават бъдещи контакти помежду ви: попитайте го как предпочита да се обръщате. Така ще спестите на себе си чуденето, а на събеседника – неприятни емоции, в случай че избраният от вас вариант го дразни.

Към по-близки хора често се обръщаме със съкратени варианти на имената, които същевременно звучат и по-мило. За приятели и роднини Борислав, Борислава и Боряна са Боби; Стефан е Стеф; Елица и Елена са Ели; Лиляна и Лилия са Лили; Мартин и Мартина са Марти; Антон, Антоанета и Антония са Тони. Вероятно съкратените форми се предпочитат, защото, първо, са по-кратки и второ, отразяват близостта в отношенията. Така или иначе, по този начин избягваме употребата на звателните форми.

Такова избягване се наблюдава при женските имена, които завършват на -ка, и според книжовната норма трябва да казваме Иванке, Йорданке, Здравке, Калинке. Вместо тях се предпочитат умалително-гальовните Ванче, Данче, Здравче, Калинче, които формално завършват на -е, но това е част от наставката -че, с която се образуват умалителни съществителни³, тоест формите са квазизвателни.

В действителност вече нямаме компактна подгрупа лични имена, в която звателните форми да се употребяват последователно. По-интересно от гледна точка на езиковата логика и развитие е не че тези форми отпадат, а поради какви причини толкова дълго са се задържали след разпадането на падежната система в нашия език.

Историята на езика е важна

Отпадането на звателните форми не е започнало вчера и дори не в началото на ХХ век, както смятат немалко езиковеди. Първите примери за употреба на форми за именителен падеж вместо звателен се срещат още в писмени паметници от края на Х и ХI век – Мариинското евангелие и Супрасълския сборник⁴. В по-късни ръкописи се откриват повече такива примери. Това развитие изглежда в съзвучие с общия развой от синтетизъм към аналитизъм в българския език, чиято най-ярка проява е разпадането на падежната система.

Оказва се обаче, че към звателния падеж трябва да подхождаме по-внимателно, защото той си е малко особен.

Че звателните форми не са падежни форми, се вижда и от факта, че те са отпаднали в някои от славянските езици, напр. руски, макар че в тях е налице запазена падежна система, както и обратното – те се пазят частично в езици като български например, в които падежните форми са изчезнали,

пише Руселина Ницолова⁵. Нейното мнение се споделя и от Петър Пашов⁶, а особеното естество на звателния в сравнение с останалите падежи се изтъква също от Александър Теодоров – Балан, Любомир Андрейчин и др. От друга страна, „звателният падеж има много общо с именителния“, както отбелязва Светомир Иванчев⁷, и тук е мястото да кажем, че в старобългарската именна система при много от имената звателните и именителните форми съвпадат, например при съществителните от среден род и в множествено число.

Илияна Гаравалова разглежда звателните форми в светлината на апелативната функция на езика (оказване на влияние върху събеседника, подтикване към действие и др.), като функциониращи в съвсем различна категория – вокатив. Употребата на съкратени (Марги, Краси) и умалителни варианти (Анче, Венче) като споменатите по-горе според нея са начин имената „да бъдат включени в българската звателна парадигма“. Това е интересно гледище и заслужава внимание, но лично аз съм скептична по отношение на „жизнеността и функционалността на т.нар. звателни форми“ и най-вече на перспективността им като цяло.

Според мен „класическите“ обръщения с окончание -е (Иване, Елице) са обречени на отмиране. Този процес може да продължи и десетилетия, и векове. Влиянието на чуждите езици (в миналото – на западноевропейските и руския, а днес – основно на английския), в които липсват аналогични форми, също не е за подценяване, но е важно да се знае, че отпадането на звателните форми е вътрешноезиков процес. Посоката му е ясна и необратима, колкото и да не се харесва на мнозина.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.