Сълзичка – паричка. Журналистическа етика за оплакване

Преди близо 15 години се самоуби най-добрият ми приятел. Смъртта му предизвика медиен интерес – държавен служител, ерудит, с много последователи в Twitter, отнема живота си по особено мъчителен начин, ако използваме юридическото клише. Вестник „Труд“ публикува статия, която наред с хвалебствия за личността на починалия, с представянето на предположения като факти (включително в заглавието) и с фриволни интерпретации на туитове на различни хора и публикация от блога ми съдържаше скрупульозно описани детайли. Например с какво точно се е самоубил, конкретните стъпки на изпълнението – първо, второ, трето. Че по всяка вероятност е припаднал от болка.

Какъв е проблемът?

Представете си да четете такива подробности за много близък човек, с когото само преди три седмици сте посрещнали Нова година заедно и чиято смърт е най-големият шок в досегашния ви живот. Представете си и какви идеи би могъл да почерпи от статията някой, който обмисля как да се самоубие по възможно най-ужасен начин.

Така в една-единствена статия са нарушени няколко принципа от Етичния кодекс на българските медии, между които:

1.1.4 Ясно ще разграничаваме фактите от коментарите и предположенията.

2.6.4 Ще се въздържаме от възхваляващо или придаващо излишна сензационност отразяване на престъпления, насилие и жестокост.

2.8.1 При съобщаване за самоубийства, ще избягваме да огласяваме подробности за начина, по който са извършени, за да ограничим риска от подражание.

Не изключение, а правило

Ще ми се да можех да кажа, че 15 години по-късно подобно отношение към правилата на професията може да се види само в жълто-кафявите медии (каквато „Труд“ не беше навремето), но уви. Нарушаването на стандартите на журналистическата етика в името на „по-сочни“ материали се среща толкова често, че човек остава с впечатлението, че то е нормата, не отклонението от нея. Че е окей да наричаш обвиняемия престъпник, да даваш да се разбере адресът на заподозрени или пострадали от престъпления – било като го казваш, било като показваш дома им. И т.н.

По-сериозният проблем е, че поколения журналисти биват индоктринирани в тази „норма“. Като студенти те може да са учили, че бъдещата им професия има стандарти и трябва да ги спазват. Вече като работещи може да са участвали в обучения, семинари и пр., свързани по един или друг начин с темата за етичното отразяване на събитията. Важното обаче е какво ръководителите им изискват от тях. Моя позната, работила в една от големите телевизии, разказва, че

още като прохождаща журналистка е била посветена в популярния телевизионерски принцип „сълзичка – паричка“.

Това ще рече: печелившо е да се снимат в близък план плачещи хора под въздействието на силни емоции. Например пострадали от природни бедствия или близки на загинали, родители на болни деца... Сещате се за още доста примери. Познатата ми журналистка описва ситуацията така:

Проблемът е, че ние работим в телевизии, при които всичко е рейтинг, и те ни формират като професионалисти, които после възпроизвеждат навсякъде този модел. […] А балансът между това да си адекватен, все пак гледаем и интересен, защото си комерсиална медия, и опазването на личното пространство на хората, е ужасно крехък.

Не е задължително някой да е работил в телевизия, за да възпроизвежда модела „сълзичка – паричка“. Тъй като са печеливши, телевизионерските прийоми се прихващат и от останалите видове медии.

Безкритичност към институции и източници

Ако се замислим например за репортажите за наводнения, които сме гледали, все едно дали в село Бисер през 2012 г., или по-скорошните в Царево и Елените, те основно се концентрират върху мъката на хора, загубили свои близки или домовете си, а не върху отговорността на институциите. Много сълзички – много парички. Покрай това минава новината, че виновни за тези трагедии така и не се намират.

Безкритичността към институциите се изразява и в друго – огласяване на всичко, което кажат, дори това огласяване да противоречи на журналистическата етика. Било чрез възпроизвеждане на прессъобщения едно към едно, било чрез активно търсене на информация от разследващи органи, болници и пр.

Липса на критичност се наблюдава не само по отношение на институции, а и спрямо експерти и публични личности, често канени в медиите. Но понякога и към обикновени хора, озовали се пред микрофона. При случай на домашно насилие, заснет на видео и разпространен в публичното пространство, пред bTV се съгласява да говори единствено майката на заподозрения. Тя твърди, че синът ѝ нищо не е направил, а снаха ѝ е виновна. Това се излъчва без коментар – имаме клип с насилие върху жена, имаме и твърдение, че побой няма, а пострадалата е лоша. Така де – всички гледни точки. 

В същия репортаж журналистката е пред дома на пострадалите, звъни на вратата и (каква изненада) никой не ѝ отваря. „Случката се е разиграла в ето този апартамент на метри от центъра на Бобов дол“, казва тя, а камерата показва вратата на жилището и номера му. Следва замъглен стопкадър от видеото с насилието, което репортерката казва, че няма да покажат от етични причини. Но се вижда, че мъж е притиснал жена в ъгъла и замахва към нея. В следващия момент отново виждаме журналистката пред апартамента в Бобов дол. Този път обаче тя чука на вратата и вика името на пострадалата жена, от която явно се очаква да излезе и да обясни пред камерата и микрофона „как се чувства“.

Етични проблеми при отразяването на случаи с деца

Може да се приведат множество примери за нарушаването на журналистическата етика, но ще се спра конкретно върху темата за отразяването на случаи с деца, защото то се подчинява на строги стандарти за защита на неприкосновеността на личния им живот. Не само по силата на гилдийна саморегулация, а и на Закона за закрила на детето. А той постановява, че не могат да се разгласяват сведения и данни за дете без съгласието на родителите или на законните му представители. Както и на самото дете, ако е навършило 14 години, а ако става въпрос за съдебно производство – 10 години.

Децата в институции са особено уязвими, най-вече когато законните им представители не са на тяхна страна, а може и да упражняват насилие върху тях. „Разкриването на самоличността им – директно или чрез описание – е недопустимо и представлява допълнителна форма на насилие“, заявяват от БХК по повод на отразяването на случаи на насилие, включително сексуално, върху момчета от Социално-педагогическия интернат в с. Варненци.

Законът беше нарушен с лека ръка наскоро,

когато 16-годишният син на евродепутата и бивш председател на ДСБ Радан Кънев беше арестуван заради притежание на марихуана в минимално количество. МВР разпространи прессъобщение, в което разкри самоличността на детето. Асоциацията на европейските журналисти – България посочи, че в случая Вътрешното министерство нарушава не само българското законодателство, а и Конвенцията на ООН за правата на детето. И все пак случаят беше широко отразен – заедно с личните данни – дори от медии с претенцията да отстояват висок професионализъм.

Особено интересно постъпи „Дневник“, който в рамките на една и съща статия каза, че името на момчето не трябва да се разпространява, защото става дума за висящо разследване срещу непълнолетен, и няколко реда по-надолу спомена името му, и то в акцент. Не слагам линк към материала, за да не мултиплицирам проблема.

На ръба на журналистическата етика

е и журналистическото разследване на Тина Ивайлова за сексуално насилие над 4-годишно момиченце в детска градина в гр. Каблешково. Не поставям под въпрос значимостта му – чак след него случаят придобива гласност и институциите се виждат принудени да се задействат.

За тази гласност обаче пострадалото дете и семейството му плащат висока цена. Смелостта на родителите да излязат от анонимност и да застанат пред камерата с имената и лицата си води дотам, че детето много лесно може да бъде разпознато, макар името му да не се споменава и лицето му да не се вижда ясно. А историята ще продължава да живее в интернет – и когато момичето порасне.

„Отговорните представители на медиите трябва да съзнават, че възрастните невинаги са наясно кой е най-добрият интерес на детето“, се казва в пътеводителя на УНИЦЕФ за етично отразяване на децата в медиите.

В опита си да постигне ефект материалът нарушава някои от принципите на Етичния кодекс на българските медии – например че журналистите не бива да засилват мъката на пострадалите от престъпление. А Ивайлова прилага принципа „сълзичка – паричка“ – задава на бащата въпроса дали често плаче, като в същото време камерата снима насълзените му очи в близък план. И го пита във връзка със съдебномедицинската експертиза, констатираща разкъсан химен на детето: „Какво е за един баща да види такъв документ от гинеколог?“.

Етически смущаващи са и някои реплики на директорката на психиатрията в Нови Искър Цветеслава Гълъбова. От висотата на професионалната си позиция тя отправя квалификации и свежда проблема със сексуалното насилие до остарялото понятие за моминска чест:

Как ще обясним на това момиче, когато порасне след години, че то няма онова, което се нарича девическа чест, и не е отнето при любовен акт с любим човек, а от една извратена лелка?

По-сериозният проблем е, че ръководителката на голяма психиатрична болница призовава към саморазправа, след като Ивайлова я приканва да излезе от професионалната си роля, заради която я е поканила. На въпроса как би реагирала, ако внукът ѝ преживее сексуално насилие, тя отговаря: 

Звучи ужасно, но не, не бих чакала правосъдието.

От другата страна на сълзичката

Освен да носи рейтинг, кликове и парички, вторачването в човешката мъка изпълнява и друга функция – отмества обществения поглед от темата за отговорността. Сълзите на хората са и по-безопасни за медиите от задаването на въпроси за невзети мерки, допуснати грешки, сбъркани приоритети. Не че в някои случаи няма и сълзи, и въпроси.

По същия начин легитимният гняв на хората, често намиращ израз в желание за по-строги наказания, отвлича вниманието от неработещото правосъдие, липсата на превенция, корупцията, безразличието. В резултат се приемат закони за повече години затвор и по-високи глоби, които са все така неработещи.

Сълзите затрогват, когато ги гледаме. Но когато излизат от нашите очи, а болката ни се експлоатира в името на рейтинга, кликовете и печалбата, никак не е трогателно. Чувството е на гняв, безпомощност, унижение – едновременно. Не пожелавам на журналистите, прилагащи принципа „сълзичка – паричка“, да изпитат на гърба си преживяванията на някои от героите на репортажите си, нито това, което ми беше след прочитането на статията на „Труд“, с която започнах. Малко емпатия обаче би била от полза. Не сълзлива, а с уважение.