Надя Шабани е юрист, директор на Българския център за нестопанско право. Ръководи проекти в различни сфери: застъпничество за разнообразни граждански каузи, социални политики, човешки права, изграждане на публично-частни партньорства и други. Интересите ѝ са в областта на правата на децата и хората с увреждания, равенството пред закона, правото на сдружаване и мирните събирания.

Марин Бодаков разговаря с Надя Шабани за гражданския сектор по време на пандемия.


Да се опитаме да сравним три „моментни снимки“: гражданския сектор малко преди обявяването на извънредното положение, по време на социалната/физическата изолация и днес, по време на извънредната епидемична обстановка. Какви фини разлики не забелязваме ние, хората извън сектора?

Гражданският сектор всъщност е усилието на хората да намират решения: подпомагане на уязвими лица да се справят с даден проблем, да търсят изход от важни за всички екологични кризи, да поставят удобни и неудобни теми… Затова активността на организациите е толкова голяма, колкото активността изобщо на хората.

В България няколко фактора пречат на гражданската активност да избуи в големи размери – и може да ги обобщим така:

  • хората са разочаровани и не вярват достатъчно, че е възможна промяна в резултат на собствените им действия;
  • от малки нас не ни възпитават – нито в къщи, нито в училище – да сме обществено ангажирани;
  • вероятно последното, което можеш да сториш в една бедна страна, е да се бориш за другите.

Затова и ако преди кризата имаше активност, тя е такава – малко „на въпреки“. Но кризата, причинена от COVID-19, всъщност страшно много увеличи положителната енергия. Съпричастието, солидарността, съчувствието – всички те бяха най-силният и най-добър двигател. Те ни тласкаха напред да излезем като победители, а не като победени от извънредното положение. И самите организации бяха много активни – набираха доброволци, пари, разнасяха хранителни пакети, предпазни материали, грижеха се за хора, останали без внимание. Много от тези истории са записани в „Календара на доброто“.

В „Календар на доброто“ са събрани над 135 истории от малки и големи населени места в България за успешни доброволчески инициативи в помощ на застрашените от кризата от COVID-19 и от нейните последствия. Около идеята се обединяват някои от най-големите мрежи и неправителствени организации у нас: Форум „Гражданско участие“, Българският център за нестопанско право, Националната мрежа за децата, Българският дарителски форум, „НПО портал“, Платформа АГОРА, „WWF България“, Българският червен кръст и TimeHeroes.

Но същото правеха и много неформални мрежи, както и отделни, обикновени хора. Изведнъж нашето поле, на гражданската активност и солидарност, стана огромно и почти всеки присъстваше – ако не с директни практически действия, то поне с изразено съпричастие.

Сега, след кризата, този ентусиазъм започва да спада. Налягат ни посткризисните трудности – много западнали бизнеси, хора без работа и доходи, системи, които не работят добре… Дори безпътица по някои проблеми.

Много важна задача на гражданските организации сега е да се застъпят за по-добри решения за хората във всички сфери, защото кризата ни показа и доста грешки на системите – например липсата на добра организация за достъп до социална подкрепа, трудности в здравеопазването, подвъпросна дигитализация и др.

Усетихте ли промяна на отношението на държавата към НПО сектора по време на най-тежката криза?

Това, което забелязахме, е повече успешни партньорства и ефективни решения в по-малките общности, на местно ниво. Кметовете много естествено привлякоха партньори за съвместно намиране на решения. Има много примери: спешни общи мерки в социалните услуги, осигуряване на храна, компютри и пр.

На национално ниво обаче нямаше много консултации и търсене на всеобхващащи решения. Бяхме свидетели, че по-скоро гражданското участие беше сведено до това кой ще си уреди среща с премиера и ще се застъпи за своите си проблеми, но не се разгърна процес на търсене на общи добри решения.

Жалко е, че българското правителство не вижда този потенциал. Но и удобно пропуска, че всъщност гражданските организации представляват хората и гражданското участие не е въпрос на добра практика, а задължение в условията на демократична и правова държава.

Какви са политическите, културните и медийните предпоставки светът на българските неправителствени организации често да остава невидим за българското общество? И все по-често напоследък да бъде демонизиран?

Политическите предпоставки са сложни. Да си представим гражданските организации като един от трите гаранта, за да може едно общество да просперира. Трите основни стълба, които пазят неговата демократичност, са: независимата съдебна система, свободните медии и активното гражданско общество. В България имаме проблеми с устойчивото развитие и укрепване и на трите стълба. Съвсем естествено е, че една сериозна част от гражданското общество през последните години е нападана с упреци, че защитава „различните“, че не споделя „българските“ ценности, че вероятно е проводник на чуждестранно влияние.

Всъщност това са атаки срещу всички онези, които говорят смело, които защитават най-уязвимите и на които не им пука да критикуват властта. Докато ни противопоставят обаче, ние пък ще търсим конструктивна дискусия и диалог. Докато ни хулят, ще мислим за тези, които са истински уязвими, и умовете ни ще са заети с това как да им помогнем. Докато се дълбаят пропасти за разделение, ние ще градим общности. Защото знаем, че в едно демократично гражданско общество липсата на свобода за един човек е липса на свобода за всички хора. Че диалогът е начинът, по който се развиваме. Че има място за всички.

Кои са Вашите неподправени герои по време на извънредното положение? И защо? Къде бяха те?

За мен това, което правеха гражданските организации по време на кризата, е нещо съвсем нормално. Нещо, което трябваше да правят: да са на първа линия. Истински обаче ме трогнаха всички онези истории за съвсем обикновени хора, които станаха активисти – помагаха, разнасяха храни, доброволстваха в болници, шиеха маски без пари и ги раздаваха, помагаха на ученици, на съседи, даряваха… Всички тези хора са герои.

Според мен ние, българите, обичаме да помагаме, да чувстваме, че сме част от общност, да намираме решения. Просто трябва да сме по-настоятелни, че и държавата трябва да работи в полза на всеки човек.

Спомням си една история по време на кризата: обсъждахме с един финансов мениджър на компания как да помогне в една от програмите ни за спасяване на социални предприятия, които наемат хора в затруднено положение. И той разказваше как следобед с личната си кола обикаля и разнася разни неща на възрастни хора, останали без близки. И аз реших, че е подходящо да му кажа, че на всички ни е трудно. Тогава той ми отговори, че е супер! Че има възможност да помага, виждаше кризата като уникален шанс – както сам каза, „веднъж в живота“ – да прави неща, които страшно му харесват.

Как се променя мястото на младите хора в НПО-тата? Какво усещат те, а ние – не?

Младите хора са по-активни от нас, когато бяхме на тяхната възраст. И в това е надеждата, че те ще изградят по-справедливи общества. Наблюдавам младите колеги в офиса, както и стажантите, които имаме не само от България (а често при нас стажуват и млади българи, които учат в чужбина). Всички те са доброволствали още от деца, грижа ги е за природата, чувствителни са към общите теми и сигурна съм – ще имат повече енергия за промяна. Бих им казала: добре дошли сте в гражданските организации! Тук работят, доброволстват и помагат едни от най-талантливите хора в България. И те вярват, че страната ни е хубаво място, пълно с добрина, която заслужава да бъде развивана.

Българският център за нестопанско право и тази година организира конкурса за социално ангажирано изкуство „Граждански будилник“. Творби за участие в него може да се изпращат до 1 юли 2020 г.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни