С баща ми решихме да отидем на концерт. Той изстуди вино в хладилника, намери Деветата симфония в YouTube, после се издокарахме, напълнихме си чашите и си пуснахме записа на големия телевизор. Накрая ръкопляскахме. Теб какво те радва напоследък?

Аня

YouTube е голяма работа. През ноември бравата на стаята ми отказа. След час и половина потене, в който с моята приятелка С. я развинтваме и завинтваме, ръчкаме с куки за плетене, фиби и силата на мисълта, С. намира един запис, в който образ с вид на рецидивист и балкански акцент показва как се отваря врата с банкова карта. „След първите пъти е наистина лесно“, казва окуражително той, в далечината писва полицейска сирена и със С. се търкулваме от смях.

Следващия път, когато влизам в YouTube за нагледни указания, светът е друго място, а човекът насреща е със сигурност бивш затворник. Това е, защото търся prison workout, затворнически фитнес. От години се каня да започна йога, всички разумни преводачи това правят заради висенето над компютъра и болезненото вкоравяване на раменете. Сега обаче не ми е до йога, подът на стаята ми е заринат с книги, които няма къде да поместя (а и не искам: броят и преобладаващата им непрочетеност ми навяват тежки мисли за моята лакомия и краткостта на живота). Решена съм да си намеря упражнения като за карцерно пространство и да стана батка. Най-харесваният коментар под видеото е „Кой е тук заради карантината?“ Губя интерес.

Съзнанието понякога действа като автоимунно заболяване. Напада те с всички инструменти за отбрана и развой, с които си го снабдил – любопитство, скепсис, аналитичност, настървение срещу хаоса, нужда от контрол. Три седмици само чета и се опитвам да схвана; чета и се старая да си изработя стратегия; чета и се мъча да преразпределя тежестта на страховете си, да регулирам убежденията и тона си. Кое сега е правилно? Записвам се на онлайн курс в Йейл за „психологичните основи на моралния ни живот“ (заради евентуалния въпрос от бъдещето: „А ти какво смислено направи по време на Карантината?“). Не мога да се съсредоточа и го зарязвам – сядам да разучавам дванайсетте стъпки на „Анонимни алкохолици“, за да видя как да спра да зареждам по 30 пъти на ден една черна карта на света, където като пожари се разширяват червените петна на заразата.

Общувам много, никога не съм общувала повече. Гледам да участвам във всичко – хората се боят, аз съм хората, трескаво се гъчкаме едни в други в Мрежата: предавам нататък литературно верижно писмо, поствам седем любими книги, качвам снимка от бебешките си години, правя плейлист за рожден ден, включвам се във викторина (Магелан е умрял във Филипините; ларгото е по-бавно от адажиото – не знаех). Най-много обаче разговарям. Къси или дълги, онлайн или по телефона, разговорите са стотици. „Как си, вашите как са, бъдете здрави.“ И още хиляда неща, пръстите ме болят от писане, виждам двойно, сърцето ми прави странни движения.

„То е ясно къде ще ме намериш. Колко прости станаха нещата.“ (А.Ш.); „Не може ли просто една седмица на година всичко да спира?“ (М.Г.); „Много ми е мъчно, че целият свят страда.“ (А.Н.); „То сега ако не е времето за Достоевски, кога? Ще ида да направя малко течен шоколад!“ (А.Б.); „Системите се пренареждат бавно“ (С.С.); „Снощи унищожих едно лице в картината – удивително е как две-три грешни мазки могат да съсипят всичко умно, направено до момента…“ (С.К.); „Мисля, че това да се възторгваш е по-добро от някакво си обикновено паниране“ (Г.Р.); „Трябва да намеря извор на радост.“ (Е.А). Точно това е – докато всичко е наред в рамките на възможното, спешно трябва да си намеря изворите на радост. Нещата, които ме правят поне човек, ако не спокоен или дори щастлив човек.

„Апарте“ в театъра е, когато персонажът изведнъж се извръща към публиката и ѝ заговаря. Странно и чудесно средство за въздействие, при което преградата между фикция и реалност пада, героят за миг остава насаме със зрителите и пошушва тайни в стотиците им уши. Много от разговорите си напоследък изживявам като апартета: всички сме се извърнали встрани от сцената и си шепнем особено шумни тайни. Ето един от първите извори на радост, които различих ясно в тази непривична територия – обещанията за после, изречени от дивани, кухни и балкони по цял свят. Започнах да си ги записвам в една тетрадка: „с Оля да ходим на планина“, „сладко от кумкуат от Анна“, „селото на Майчето през лятото“…

И аз ръкоплясках пред екрана – преди няколко нощи, докато един перуанец и един швед с великолепни гласове крояха на италиански любовни козни около севилска красавица. Смея се с глас на моменти от „Обитаемият остров“ на Аркадий и Борис Стругацки – например когато военният, арестувал сърдечния другопланетянин Максим, описва с недоумение пътя им към базата: „През повалените дървета вървеше като по равно място, прескачаше рововете и после ме чакаше от другата страна, а на всичкото отгоре, кой знае защо, дали от юнащина, ме вдигаше на ръце и тичаше с мен по стотина крачки…“ И още радост: „Радиоградина“ (холандско начинание, което дава възможност да слушаш над 8000 радиостанции от всички страни); баницата със спанак на мама; снимката на биволичка в Animal Rescue Sofia

Но главата иска нещо по-структурирано, нещо по-последователно и стабилно. И тогава се сещам за доброто си старо намерение да овладея есперанто (нищо по-подреждащо от ученето на език) и за тъничката граматика, купена през 1999 г. и неотваряна досега. И влизам в Уикипедия да се взра в ясния лик на Лазар Людовик Заменхоф (аха, някои хора имат лица, а други – ясни ликове), лекар и създател на този „планов език“, на който сега говорят и пишат над 2 милиона по земята. И се замислям, че „есперанто“ значи „изпълнен с надежда“; и се сещам за времената на соцкарантината ни, когато есперантистите притежаваха специална свобода на придвижване и мечтаене; и си припомням как аржентинският поет Хуан Хелман през 1963-та описва дивната красота на непрактичните начинания:

„с това стихотворение няма да вземеш властта – казва –
с тези стихове няма да вдигнеш Революция – казва –
нито с хиляди стихове ще я вдигнеш“ […]

няма да спечели пари от тях,
няма да го пуснат в киното срещу тях,
няма да му дадат дрехи за тях,
няма да получи тютюн или вино,
нито папагали, кораби или шалове,
нито бикове и чадъри ще вземе с тях…

Saluton (привет) – започвам възвание към многохилядната есперантистка група, която си харесвам в една от социалните мрежи. Обяснявам им на английски, че започвам да уча сега, ама не как да е, а с наблюдение над откритията по пътя, с бордови дневник, така да се каже, и с желание след шест месеца да съм в състояние да проведа сносен разговор на техния език. Затова поемам „понаучному“ – с кратко допитване до общността. Биха ли ми отговорили? Приключвам с dankon (благодаря) и препратка към анкета със седем въпроса.

За 48 часа ми отговарят 17 души, моят комитет по посрещането. Те са от Щатите, Бразилия, Мексико, Италия, Великобритания, Гърция, Германия, Дания и Швеция. Част от тях пишат на английски, а част не ме пестят и карат направо на есперанто. Новакът в групата е започнал преди 3 седмици, ветеранът – през 1967 г., а един 22-годишен младеж е роден в есперантистко семейство и е научен „по рождение“! Защо са се насочили към него? „Заради идеята за общ език, в който никой не е вътрешен за сметка на външните“; „Любопитно ми беше какво става отвъд желязната завеса“; „Стори ми се честна алтернатива“; „В Бразилия имаме едно религиозно движение, еспиритизмо, което е голям разпространител на есперантото, а аз съм техен сподвижник“; „Дядо го говореше“; „Скучаех“.

Какви са според тях хората, които се захващат с есперанто? „Зубрачи и хуманисти“; „добронамерени“; „романтици с широки хоризонти“; „странни птици, които искат да променят света“; „сърдити на есперантисткото движение хора над 50, присъединили се някога от идеалистични подбуди; такива с желание за причудливо хоби, които така и не го научават добре (често гей или въобще различни); книжни типове без много приятели – за да допълнят с нещо по-така другите 6 езика, които знаят; млади идеалисти от Азия, Африка и Бразилия; любознателни руснаци и иранци, които го говорят отлично (но още не знам защо го избират)“; „привърженици на идеала за човешко единство, за братство“.

Намерих местенце за радост, Аня. Ето какво ме радва тези дни. В групата на есперантистите, която съм си избрала, е винаги интересно. Няма начин да предположиш какво следва. Един споделя есперантистка шега: „Стой си вкъщи, докато не проговориш гладко волапюк!“ и останалите изсипваме смеещи се емотикони. Друг – дълбок анализ на песента „Варшава“ на Дейвид Боуи, където май личат следи от есперанто. Група ентусиасти от различни страни са записали Imagine на „Бийтълс“ в превод: слушам трогната и зад гърба на една от жените виждам дебел том „Братя Стругацки“. Чувствам се у дома си. Всичко може да бъде наред и това сякаш стига.


Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.