Много обичам художествената литература, четенето и писането. Като дете често се разболявах, затова не съм ходила на детска градина, а и целия първи клас почти го пропуснах заради болести. Но баба ми ме научи да чета, докато бях още на пет – тя също беше голям читател на художествена литература, – и оттогава книгите все са ме спасявали, били са ми приятели, утешавали са ме в трудности и са ми давали надежда и смисъл.

Може би заради четенето обикнах и писането. То ми дава идентичност и ме кара да се чувствам истинска. Само пишейки, успявам да изразя всичко, което искам да кажа; да разбера какво мисля и в какво вярвам. Учих журналистика и известно време писах статии за култура – много ми харесваше и ме правеше щастлива. За съжаление, този период приключи преди повече от 15 години.

Отдавна и по прозаични причини работата ми няма нищо общо нито с културата, нито с журналистиката. Продължавам да чета, за щастие, и като че ли с годините гладът за книги става все по-голям. Страхът, че няма да ми стигне времето да изчета всичко, което искам – също. Затова гледам да се придържам към класиката или към утвърдени имена, рядко пресягам към автори, за които не съм чувала или не са ми били препоръчани от някого, на чиято преценка се доверявам. Любим писател от ученическите ми години досега остава Умберто Еко, по-късно открих и обикнах и Амос Оз, Орхан Памук, Исабел Алиенде, Елена Феранте, Хари Мюлиш. Харесвам и съвременни български автори, като Георги Господинов и Теодора Димова.

Но писането ми липсва – като че ли губя огромна част от себе си, не съм си вярна, когато и защото не пиша. Много ми се иска да започна да пиша разкази или дори опит за роман, но сякаш не ми стига смелост, не искам да направя нещо посредствено и недостатъчно добро. Не искам да бъда от графоманите, които смятат, че имат нещо много важно за казване, но не създават нищо стойностно. В същото време съзнавам, че ако винаги се стягам по този начин и не опитам, никога няма и да разбера на какво наистина съм способна.

Ти мислила ли си някога да напишеш книга? Имам предвид книга с истории, преживени или измислени, литература?

Прегръдки и бъди щастлива!
А.Х.

Както превеждам, се спъвам в Предкордилерите – така ли да ги дам, или да кажа „предпланината на Андите“, или нещо трето, по-леко за изговаряне и понятно от пръв поглед за българския читател? Зачитам се в описанието им и попадам на името на праконтинента, който съм чувала да се споменава само в училище. Гондвана! Произнасям го с най-дълбокия си глас (как иначе?), после се смея на себе си, после пращам (без обяснения) съобщение на мексиканската си приятелка: Gondwana! После тържествено, тътнещо, натежало от динозаври и папрати, това име се връща дни наред в ума ми с все същия вкус на приключение и радост.

Един приятел в Аржентина превежда дълго стихотворение на Константин Павлов на испански. Пише ми: „Забих. Не знам какво да я правя тази дума.“ И ми праща откъс: героят си спомня как в далечни краища, „гонен от глад и липса на патриотизъм“, е срещнал „разни непознати животинки“, сред които и бялата пъргава Хермелин, която, „калчица срещне ли, спира и не мърда по-нататъка“, понеже не желае да се цапа. Приятелят е оцветил в жълто „калчица“. Умалително ли е, гальовно ли – то не е просто „някаква кал“, не е и задължително мръсотия, а природа, две стихии в една шепа: какво да кажа на Еухенио за тази нежност към мократа пръст? И дни наред – с малко топло „пльос“ по никое време – „калчица“ се редува в ума ми с „Гондвана“.

Мила А., това не е увертюра, а отговор на въпроса „Мислила ли си да напишеш книга?“. Аз вечно съм неустоимо привлечена от отделни думи, специфични понятия, части от тела или странни ракурси към здания, прехласната по драматично окапващи цветя, подслушани размени на реплики, предмети в неочакван контекст – твърде погълната от нетипичности и детайли, за да погледна към хоризонта и да начертая пътечка, камо ли магистрала. Вниманието ми е котешки нетрайно, възторзите ми – кучешки бурни, а за писането на книги сякаш се иска по-структурирано и структуриращо съзнание за света. Което ми е известно не само от четенето, разбира се, а и от дългата ми работа като преводачка, в която върша същото като писателите, само дето съм спасена от определени творчески мъки, включително тези на суетата.

За превода като професия и неговата етика, естетика, подводни камъни и фантастични възможности мисля много и редовно – длъжна съм да имам теория, освен практиката; да мога да представя верую и устав. А писането (моето) никога не ме е занимавало особено. Периодично изпитвам потребност да разкажа някакви работи на определени хора. И го правя. За мен идеалният вариант е да прехвърля възможно най-много информация, включително емоционална; още от първите редове да покажа ясно що за повествовател съм и с колко голяма щипка сол може да ми се вярва; да не се повтарям; да не ползвам принуда (парична например: любовното везане на един текст е трудоемко дело и вярвам, че трябва да бъде възнаградено, но след прочит и евентуално чувство за благодарност, не преди). И горе-долу толкоз.

Но аз говоря за публикации в пресата, за гмуркания в реалното и лов на перли (всъщност по-често събиране на мидички). А ти – за литературата като трансформация, облагородяване и овладяване на даденостите. Тоест за едно начинание, което, погледнато откъм крайните резултати на толкова много отлични автори по света, може да изглежда плашещо. Защо обаче да го гледаме оттам? Чета писмото ти (благодаря за сърдечните думи в началото и в края – свидливо ги оставям само за себе си – и за доверието по средата) и ми идват и други въпроси. Ако не можеш да се занимаваш изключително с култура и журналистика, защо не го правиш неизключително, с публикации от време на време? Щом се разпознаваш най-добре в писането, но му „изневеряваш“, значи ли, че от 15 години живееш във форсмажор, който не ти позволява да бъдеш дори за малко каквато искаш да си? Или си намерила други изяви, които вече ти се струват твърде обикновени, понеже са достъпни? Или чак сега, след натрупването на липсата, я усещаш конкретно и я формулираш, за да можеш час по-скоро да я запълниш?

И още. Какво толкова ще стане, ако не прочетеш всичко, което си си наумила? Щеше ли да има класици, ако някой не се беше жертвал да ги прочете, без друг да ги е препоръчал? Високото качество и радушният прием не са ли преди всичко следствие – хем незадължително – от къртовския труд по създаването на нещо? Какво е най-излагащото, което може да разкриеш за себе си, ако напишеш книга и я хвърлиш в света? Съществува ли човек, чиято убеденост във важността на нещата, които му иде да каже, остава неизменна през целия му живот? Има ли каквото и да било, което да е стойностно за всички? (Преди 20 години моят любимец Роберто Боланьо казва по телефона на познат журналист – който после го цитира на всеослушание, – че твоята любимка Исабел Алиенде е не просто лоша писателка, а драскачка, и че да я удостоят с националната награда за литература на Чили е все едно да дадат „Пулицър“ на Джон Гришам. Алиенде го нарича „неприятен господин, който злослови за всички“.)

На въпроса „Защо пишете?“, зададен му от вестник „Република“, Умберто Еко отговаря: „Защото ми харесва.“ В същия материал отговарят и други. „За да вкарам малко ред в хаоса“ (Нейтън Ингландър); „Защото светът още не е завършен и не всички истории са разказани“ (Колъм Маккан); „Не съм избирала да пиша. То е като да се влюбиш. Знаеш, че не е добра идея, не знаеш как се е стигнало дотам, но просто си длъжен да се пробваш…“ (Амели Нотомб); „Пиша, защото четенето в детството ми доставяше безкрайно удоволствие, позволи ми да преживея какви ли не вълнения, преобърна живота ми по такъв удивителен начин, че имам чувството, че литературното ми призвание се роди именно от огромното щастие, което изпитвах тогава…“ (Марио Варгас Льоса). А Антонио Табуки цитира Самюъл Бекет: „Не ми остава друго.“ Сигурна съм, че някои от тези заявления ще ти се сторят банални, други – надменни, трети – като взети от собствената ти уста. Не съм сигурна кои, но вярвам, че няма значение. Всяка причина да правиш онова, от което ти е по-добре на този свят, е валидна.

Има нещо много красиво в обстоятелството, че се чувстваш истинска именно през фикцията, една от най-директните и сложни форми на неистина. И нещо много достойно в свенливостта, с която казваш, че ти се иска да напишеш не роман, а „опит за роман“. Докато озаглавявам този текст по любов вместо по логика, се сещам за единствената голяма разлика между превод и писане на художествена литература, която успях да открия през годините. Ето я. На въпроса „Защо?“ в превода никога нямаш право да отговаряш със „Защото така“, а в писането понякога имаш. Желая ти много от това сладко своеволие, А.

Прегръдки и от мен и поздрав с майско ойларипи. Преди месеци същият аржентински колега Еухенио, когото споменахме, зает с превода на друго стихотворение от Павлов, ми писа да пита какво са „ойларипащите старчоци“. Убедена, че „ойларипи“ е международен планинарски възглас, тръгнах да търся източник, с който да подкрепя обяснението си. И с удивление открих, че възгласът си е български – несвързано съчетание от гласни и съгласни, заимствано от алпийските йодлери. Желая ти и много от тези нечакани съкровища, които преводачите така обичаме.


„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.