По буквите: Янакиева, Иванов

Слава Янакиева, „Музеят на моето време”

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Аз ли развих вкус към мемоаристиката, или съществува обществена тяга към нея? Повече мемоарни книги ли се появиха, или аз остарявам и почвам да ги забелязвам?

Така или иначе, „Музеят на моето време“ на Слава Янакиева ми попадна не само скоро след спомените на Алберт Бенбасат, Жюстин Томс, Людмила Миндова, а и успоредно с куп други книги, опитващи се да съхранят отдавна изгубени времена и светове. Заравяйки се в проучвания, усещам как първо посягам към мемоара и чак после – към стандартната, „голяма“ история. Имам обяснение.

Колкото повече разнопосочни източници на информация ни заливат, колкото повече се усъмняваме в истинността на думи, снимки, кадри, анализи, колкото повече усещаме как думата „факти“ ожълтява и се превръща в тесте от „сензации“, толкова повече ценим личното свидетелство.

Този го познавам. Това ми се случи. Това се е случило в моето семейство. Това се наричаше така и така. Неслучайно горе изброих спомените на автори, които познавам лично, а не, примерно, мемоарите на Бенджамин Франклин. Събрани заедно, те започват да плетат една

лична история на света „отвътре“, история на малкия домашен свят, ризоматична история, която не върви линейно от корена през стъблото към клоните и листата, а се свързва подземно ту в едно, ту в друго разклонение.

Заглавието на „Музеят на моето време“ е добре подбрано: музеите са държавни институции, които управляват паметта. Домовете обаче също са музеи, в тях също има вещи, които говорят за миналото, и също има памет и разказ. За разлика от официалния, този разказ има много глаголни времена. Има минало, за което не можеш да питаш – като убития от Народния съд дядо Никола. Има бъдеще, което е отказано – като професионалния път на бащата и лелята. Има сегашно премълчано – като роднините от Америка, чиито посещения будят небивали вълнения в домакинството, но са крайно неподходящи адресати за училищни писма по образец.

И тук има два плана на четене: на съпреживяването и гнева, от една страна, и на удивлението каква литература се получава по тези правила, от друга. Защото мемоарите по принцип – а тези още повече – винаги се колебаят между стремежа към максимална истинност и стремежа към увлекателност. Затова между сериозните теми тържествено се мъдри „принцеса“, наричана още „странджанка“, „сакарка“ и дори „людмилка“ (гениално название!); затова в музея важно е изложено „кървавото писмо“ на невръстния още баща и едно друго момченце срещу „двете Мимита“. И в рецитацията на Вапцаров, в която вместо „Майко! Фернандес убит...“ идва името на Фернандел.

Ето нещо, което официалната история никога не си позволява да прави – да се смее.

Не че и тя не се води по правилата на литературата (завръзки, кулминации, развръзки, протагонисти, антагонисти и пр.), но почти задължително се придържа към жанра на трагично-героичния епос. А личната история оцелява в смеха. В личното си естество всички сме трагикомедии. Да живее мемоаристиката!

Мартин Иванов, „Цени и заплати през Възраждането (1750–1878 г.). Том 1. Зърнени храни, фуражи, храни, напитки и живи животни“

София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2025

Другата книга в днешния обзор изглежда диаметрално противоположна. Едната е субективен, личен опит, другата е неутралният глас на статистиката. Страници след страници списъци с цени на основни стоки през Възраждането и само в началото на главите – обзор и анализ. Видимо предназначено за учени, както и подобава на книга на университетско издателство. Защо тогава ви говоря за нея?

Защото е друга стратегия към истината в постистинния свят: този път не през гаранцията на личното свидетелство, а през гаранцията на изчерпателността. Фактите са „факти“, когато единичното е извадено от контекст; когато е избрано сензационното или пък желаното, ласкателното, очакваното, уличаващото – в зависимост от целите на подбиращия.

Дори човек да не си измисля, може да разкаже много различни истории – и свои собствени, и на семейството си, камо ли пък на страната си – само като навързва различни комбинации от случки. 

Историческата наука обаче не би трябвало да го прави – и изследването на Мартин Иванов показва как е възможно да се обработят наличните масиви от данни, за да се стигне до доказуема истина по отношение на миналото. В случая разбираме какво е купувал и какво е продавал възрожденският българин, как се е хранил, какво е произвеждал и т.н. Популярността на дадена стока се доказва с броя цени, които са намерени за нея – и може да разкрие например съотношението на отделни храни в менюто или сравнителния престиж, който е носила всяка от тях. Като обикновена любопитна читателка забелязвам сладокусните факти – за многото превъплъщения на захарта, не само познатия ми небетшекер и захар на пръчки, но и примерно, захарното мезе (със сол, захар, оцет и сирене); за ориза като луксозна храна (особено пък пълнен в зеленчук), за странната липса на интерес към плодовете (освен за ракия) и т.н.

Но смисълът на тази книга далеч надхвърля кулинарния куриоз – тя е важна основа за изследване на стопанската дейност, за търсене на отговор на въпроса кога и как се заражда вътрешният български стопански пазар,

какво го мотивира, как му се отразяват различните политически събития и пр. В изследването на проф. Румен Аврамов върху стопанския XX век на България например пише, че Освобождението се отразило пагубно върху занаятите поради прилива на фабрично произведени европейски стоки; в настоящото изследване на цените пък ми направи впечатление например джелепкешанството в Копривщица – събирането и отвеждането на овце за нуждите на османската армия. След Освобождението с тази професия било свършено; в друг източник четем, че Копривщица пообедняла, защото огромните стада нямало къде да зимуват (преди зимували край Бяло море) и половината животни измрели.

Вероятно това обяснява защо прапрабаба ми, родена копривщенка, заминава с мъжа си за Одринско – от освободените територии към неосвободените; придвижване, което идеята за копривщенския просперитет не би могла да обясни. Ето че от общото пак стигнахме до частното.

Но това е неизбежно, защото съм частен читател; по-едрите изводи оставям на кръга историци, чиито изследвания са естественият контекст на тази книга: Стефан Дечев, Райна Гаврилова, Румен Аврамов и пр. И на тези след тях, разбира се.

Личните спомени разкриват друг свят – например такъв, в който има поравно мъже и жени, в който хората пазаруват, работят, сядат на масата, хранят се, вместо само да завоюват и да губят територии, и понякога да сменят системата на управление. Този личен свят е много подобен на нашия – но започва да ни гложди мисълта доколко е представителен. Да речем, знам, че прабаба ми е правила рачел – мога ли смело да кажа, че рачелът е бил популярен десерт преди 100 години в България? А преди 150?

Изследването на Мартин Иванов събира в едно всички налични цени на стоки по българските земи през Възраждането. То е изключително любопитно в контекста на дългогодишните усилия на българските учени да разкрият и другото лице на историята – историята на човешкото всекидневие от всички социални слоеве. Взети заедно, тези изследвания дават надежда, че познанието за света – такъв, какъвто го преживяваме – може да бъде запазено.

Разбира се, с дългите списъци от цени книгата има функцията повече на справочна, отколкото на прочитна литература. Но аз имам личен наглед как статистиката се превръща обратно в живот: дъщеря ми, бивша студентка на доц. Иванов, имаше за курсова работа да анализира три лични тефтера за приходи и разходи, та чух със собствените си уши как литературата оживява от голите данни, как виждаме богатите братя, канени навсякъде на кръщенета, бедния развейпрах, харчещ каквото няма за напитки и дрехи, и т.н. Тук пък покрай статистиката оживяват пазарът и паницата – и свързаният с тях живот.

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.