Защо не ходи на училище?
Обикновено чуваме този упрек, когато става въпрос за ромски деца. В други случаи разбираме, че някое дете не е посещавало училище (редовно или изобщо), когато се стигне до публичен скандал. Или до трагедия. Чак след като едно 15-годишно момче беше открито с куршум в главата, институциите се загрижиха дали частното училище, в което тийнейджърът е бил записан, му е писало отсъствия. Не че това отговаря на въпроса защо младежът е убит. Но трагедията беше използвана, за да се демонизират не само религиите, различни от християнството, а и алтернативните форми на образование.
Когато институциите си затварят очите
Тъй като неходенето на училище се асоциира предимно с ромите, за включването на ромските деца в образователната система са разработени мерки – не без помощта на гражданския сектор. Същият, който според бившата синдикалистка Ваня Григорова трябва да се занимава само с „правене на спагети, плетене на чорапи и срещи за запознанства“ (не че и тя не е в ръководството на НПО, изпълнявало проекти с европейско финансиране – „Солидарна България“). Едно дете от сегрегиран квартал, което не ходи на училище, има шанс да попадне на образователен медиатор, който да го мотивира да се върне в класната стая. После да завърши гимназия, след това и медицина. И да стане висококвалифициран специалист. Или пък здравен медиатор, който на свой ред да помага на хората в сегрегираните райони.
Ако обаче дадени родители не пасват на клишето, институциите може да останат слепи, че децата им не само не ходят на училище, ами са изложени и на по-сериозни рискове. Така например в продължение на около шест години една майка държи две от трите си деца заключени в Стара Загора. През този период те нито ходят на училище, нито посещават лекар, нито имат какъвто и да е социален живот. Институциите знаят, но си прехвърлят топката. Докато системата най-сетне успее да се задейства, нито майката, която е с психически проблем, получава подкрепа, нито децата ѝ (едното междувременно навършва пълнолетие).
Не че децата, обхванати от образователната система, са защитени. Институциите например не оказват подкрепа на 18-годишния Билгин. Въпреки че тормозът върху него от страна на учителката му по английски е бил публична тайна и той е споделил за него с директора на училището, както и по време на открит урок пред представител на Регионалното управление на образованието.
Вследствие на тормоза Билгин се самоубива в края на януари тази година.
В интервю на Емилия Милчева за „Дойче Веле“ образователният министър в оставка Красимир Вълчев признава, че учителката е отправяла към Билгин хомофобска обида, но същевременно отказва да разпознае хомофобията. Според Вълчев
тази хомофобска обида е била по-скоро една от многото обиди. И тя е толкова популярна в българския език като обида, че не е задължително да бъде използвана в хомофобски контекст.
Изказването на министъра идва в контекст, в който говоренето в училище по теми, свързани с ЛГБТИ, е обявено за „пропаганда“ и е забранено. А самият Вълчев настоява да се въведе обучение по добродетели и религия и да се затегне дисциплината на учениците чрез повече санкции.
Залогът за въвеждането на религия в училище явно е висок,
защото междувременно, преди да бъде гласуван въпросният учебен предмет, вече се обучават студенти, които да го преподават. Така е в поне два университета – Великотърновския, в който обучението по религия е комбинирано с това по философия и по история), и Софийския, който се сдоби със специалност конкретно за целите на несъществуващия още предмет – „Начална училищна педагогика и религия“.
Донка Дойчева-Попова
Нито хомофобско-религиозният образователен патос, нито законодателните мерки срещу „педофилията“ обаче защитиха 4-годишно момиченце от село Каблешково, за което има немалко данни, че учителката му в детската градина го е подлагала на системно сексуално, физическо и психическо насилие. Представители на местните институции начело с кмета на Поморие Иван Алексиев (ГЕРБ) защитиха учителката. Родителите се видяха принудени да се изселят, а случаят вече от няколко месеца е потънал в небитието.
В края на януари 2025 г. пък медии разпространиха информация за сигнал за насилие срещу 3-годишно момченце, чиято учителка в детската градина залепила устата му с тиксо. Не е изненада, че директорката на градината, както и част от родителите не вярват, че такова нещо се е случило. В Плевенско пък 28-годишен учител е обвинен за блудство с малолетни момичета. Според директорката на училището (вече може да предположите), щом не е постъпил сигнал, няма проблем, а учителят бил „страшен педант“. В Пловдив друг учител е обвинен за няколко различни сексуални престъпления, свързани с деца, накуп. Той поне е освободен още в деня на подаването на сигнала. Но е бил наскоро назначен и в изпитателен срок.
Светла Енчева
Домашното образование като алтернатива
В България има и родители, които отказват да поверят децата си на училищната система, а предпочитат да си ги обучават вкъщи – чрез домашно образование, наричано още хоумскулинг. Правят го не защото са бедни или непросветени. Напротив – поне тези, за които знам, са с високо образование, нерядко с научна степен, и с добри финансови възможности. Те смятат, че могат да осигурят на децата си по-добро обучение от държавата.
Българското законодателство не е легализирало домашното образование. Училищното е задължително до 16-годишна възраст. То обаче може да се осъществява не непременно присъствено, а също и по други начини. Например в индивидуална форма (ако, да речем, детето е със специални потребности, болно е, има изявени дарби или експертна комисия е уважила желанието на родителите му да се обучава така), самостоятелна (ученикът ходи в училище само за изпити), дистанционна (от разстояние, в синхрон или без синхрон с часовете на класа) или комбинирана. Тук не споменавам вечерната и задочната форма, защото те се отнасят за ученици, които същевременно работят.
Според преводачката и активистка за качествено и свободно образование Ирина Манушева обаче много училища отказват да осигурят на желаещите самостоятелна форма на обучение. Манушева е избрала този вариант и за трите си деца, но се е наложило те да сменят различни училища, защото в някакъв момент самите училища се отказват да го предлагат.
Съществуват и форми на домашно образование, които изцяло заобикалят официалната система. Някои обучават децата си към чуждестранни училища и вземат диплома от тях, която после легализират в България (ако изобщо смятат да остават в страната). За други, по-радикално настроени, никаква форма на институционално признаване на образованието не е необходима. Ето какво отговаря един радетел на домашното образование на въпроса за дипломите при тази форма на обучение:
Работно място, което ти изисква документ, не е твоето, ако ти си човек извън системата. В момента, в който някой ми иска тоя документ […] – не ме пита какво мога, не ме кара да му покажа какво мога – в момента, в който ми изиска документа, аз съм избягал с двеста.
По тази логика човек трябва да бяга „с двеста“ от професии като например лекар или архитект, защото поради високата си отговорност те изискват квалификация, която не може да се удостовери само с демонстрация на умения и талант. Затова такива професии са регулирани.
Ценностните вселени на домашното образование
Защо някои родители решават да не пращат децата си на училище, а да си ги обучават вкъщи? Основната причина е, че не одобряват официалната образователна система – организацията ѝ, учебната програма и ценностите, в които възпитава тя, училищните практики, невъзможността учениците да бъдат защитени, неадекватността на училището по отношение на децата, които по една или друга причина „не пасват“, и пр. Само че неодобрението на системата може да е по коренно различни, дори противоположни причини.
Домашно образование, евангелизъм и защита на „традиционното семейство“
Ако човек потърси дали има българска организация на адептите на хоумскулинга, ще попадне на НПО-то „Асоциация за домашно образование“ (АДО). Нейният уебсайт не е активен, макар при търсене да излиза частична информация от него, но организацията разполага с канал в YouTube. В него може да се видят много неща, между които открити уроци, усмихнати и доволни от образованието си ученици, информационни материали, моменти от конференция за домашното образование.
На тази форма на обучение в България е посветена и книга, в която се разказва за 19 семейства, които са го избрали за децата си. Любопитното е, че е публикувана от „Нов човек“ – евангелско издателство. Този факт престава да изглежда толкова странен, когато установим, че и тримата членове на Управителния съвет на АДО са евангелисти – презвитери в Реформираната презвитерианска църква.
Авторът на книгата за домашното образование Петър Порумбачанов е и председател на Управителния съвет на АДО. Той защитава каузата на домашното образование в интервю за БНР и в подкаста „Говори интернет“ с много прогресивни аргументи. Същевременно чете проповеди, например за важността на семейството според Евангелието на Матей.
Като стана дума за семейството, през 2020 г. АДО заедно с „РОД Интернешънъл“ и Проект „Свобода за всеки“ организира национална конференция за алтернативни форми на образование.
„РОД (абревиатура на „родители, обединени за децата“) Интернешънъл“ е основната организация зад т.нар. Шествие за семейството, което всяка година се противопоставя на „София прайд“. НПО-то, посветено основно на борба с т.нар. джендър идеология и на защита на „традиционното семейство“, е свързано и с Александър Урумов. Той е бивш пиар на БНБ, когато избухна скандалът с КТБ, след това и на Военното министерство, протестантски пастор и агент на Държавна сигурност, който играе ключова роля в кампанията срещу Истанбулската конвенция. За РОД семейството е субектът с правата, а децата са проекция на волята на родителите си.
„Свобода за всеки“ пък е за свободата на всеки… който се вписва в определен християнски светоглед. Свобода за евангелските църкви и за семействата, които да възпитават децата си според собствените си разбирания, но не и за ЛГБТИ хората например.
За хора с фундаменталистки християнски разбирания домашното образование е начин да предпазят децата си от светските изкушения. И особено от теми, свързани със секса (не че те толкова се преподават в българските училища).
Домашно образование и либерални ценности
На противоположния полюс е Ирина Манушева, за която стана дума по-горе. Тя е един от най-изявените противници на идеята за предмет добродетели и религии и е авторка на петиция срещу задължителното му въвеждане. Пред „Свободна Европа“ Манушева аргументира позицията си така:
Внушението, че моралът е изключителен прерогатив на религията, е не просто необосновано, но е опасно и неморално. […] Да си мислим, че добродетели и ценности се насаждат механично, чрез задължително „обучение“, е не просто несъстоятелно, но твърде опасно. Съществува риск подобно начинание да произведе тъкмо обратен на желания ефект.
Донка Дойчева-Попова
Няма никакъв досег с евангелизма и една майка с опит в хоумскулинга, с която „Тоест“ разговаря, но тя пожела да остане анонимна. Детето ѝ е било домашен ученик до втори клас, след което е продължило в „нормална“ форма на обучение. Когато е било на възраст за предучилищна група, тя се е свързала с родителски кооператив, в който някои от майките имат учителска квалификация и успяват да преподават увлекателно, включвайки и допълнителна информация. А децата могат, макар и в определени граници, да избират заниманията според интересите си. На въпроса защо е търсила алтернатива на образователната система, тя отговаря така:
Защото нямам доверие, че се прави нещо, което заслужава всичките тези часове, прекарани в училище. Нямам доверие и че в тези големи класове може адекватно да ми се даде сигнал, ако детето ми има затруднения. Методиката на преподаване е остаряла, учебниците са неадекватни, имаше една такава приказка: „Ние се правим, че работим, те се правят, че ни плащат.“ Е, първата част си е така. И трябва да си голям късметлия, за да попаднеш на добър начален учител. Има ги! Но каква е гаранцията?
Майката си припомня как собствената ѝ начална учителка ѝ дърпала косата толкова силно, че скалпът ѝ изтръпвал. Според нея такова отношение вече не е разпространена практика, но има учители, които обиждат учениците или си „отбиват номера“ в час, а децата попиват всичко като гъби.
Оцеляването на децата като лотария
Дали едно дете, което се обучава вкъщи, ще стане в резултат на това възрастен, по-адекватен за съвременния свят от друг, който е преминал през „нормалното“ образование и е излязъл от него с основното знание, че най-важно е да умреш за родината и да мразиш турците? Или ще бъде превърнато в религиозен фундаменталист, за когото всичко светско е от дявола? Или нещо трето?
Дали детето, което ходи на училище, ще получи възможност за личностна и професионална реализация? Или ще бъде смазано от недобронамерени – или просто бездушни – учители, тормозещи съученици и от неспособността да се впише?
В каквато и форма да се обучава детето, няма гаранция, че държавата ще се загрижи за най-добрия му интерес. На базата на практиката можем да предположим, че вероятността да не се загрижи е по-голяма. Това е зле не само за децата, а и за самата държава – в нея съществуват алтернативни вселени, за които тя си няма и понятие. Тази държава не разбира откъде се пръкват „локалите“, защо деца се самоубиват и защо наказанията не ги правят по-добри. Тя в един момент може и да се сдобие с фундаменталисти и терористи (все едно дали обучавани в училище, или вкъщи) и да се чуди откъде ѝ е дошло.
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни