Здравейте,

Вярвам, че съм дарена с много таланти, но нито един – реализиран… Винаги се е намирал някой, който да ме спре да стана актриса (въпреки сценични успехи на любителско ниво), защото „не изкарват много пари, играят ужасни роли и само ги събличат по сцените“, писател, художник, поет, фотограф… Никога не намирам подкрепа в обкръжението си, която да ме подтикне да продължа. Сигурно ще кажете, че най-важна е собствената вяра в себе си? Сама да се подкрепя може би би бил най-добрият избор… В момента семейството ми не ме подкрепя в идеята да започна собствен бизнес, трябва да тегля и кредит, имаме три деца, рисковано начинание е наистина… Но пък ако всичко потръгне, а аз най-сетне се почувствам щастлива? Не ми е привично да споделям с непознати, но Вашият призив ме провокира. Ще ми бъде приятно да отговорите въпреки неясното словоизлияние.

Поздрави,
Ирина
Здравей и благодаря много за отговорите дотук, много са добросърдечни и окуражителни. Имам следния въпрос. Аз работя нещо наглед престижно (инвеститор) в голяма фирма, но не обичам работата си. Харесвам някои неща в нея – това, че ме среща с много хора, това, че научавам различни неща – но не мога да се отърва от усещането, че ще бъда по-щастлива другаде. Зная обаче, че ако просто сменя работата, няма да стана по-щастлива. Прави ми се нещо, което истински обичам. От друга страна, имам любимо творческо хоби, но се боя да го превърна в професия – не мисля, че мога да изкарвам пари с него. Предполагам, че тази ситуация е много банална, но имаш ли съвет за мен? „Прави каквото обичаш“ работи донякъде – правя това, което обичам (моето хоби), но за да мога да го правя, се налага да правя и това, което не обичам (ходенето на работа).

Много благодаря и хубава пролет,
Яна
Здравей, Нева! На 22 години съм и се опитвам да си подредя живота. Скоро завършвам университет, но за съжаление, все още нямам конкретни планове. Бъдещето ми изглежда изключително неясно и плашещо и по цял ден мисля за това. Как да надделея над страха от непредвидимото и как да се накарам да свърша нещо полезно, вместо да бъда непрекъснато парализирана от нервността си?

С благодарност,
Христина

Здравейте, приятелки, и сърдечно благодаря за повода да си поговорим за разминаването между идеала и реалността на професионалните ни пътища. Пиша до трите едновременно по няколко причини. Първо, защото въпросите ви са като три различни страни на един и същи проблем. Второ, защото имам чувството, че положението е назряло и леко закъснявам за разговора. Трето, защото нямам достатъчно информация, за да си съставя конкретно мнение и отговорно да ви кажа нещо, което да не е догадка и да не се отнася повече до собствените ми извървени пътища, отколкото до вашите сегашни кръстопъти. Много ми стана мило, че ми се доверявате по такава важна тема, затова ще се опитам да отвърна с единственото, което ми е по силите в случая – моето доверие. Не знам дали личният ми опит (дори да приемем, че включва и този на близките ми) е валиден за някой друг извън мен. Но само него имам да ви предложа.

Мила Ирина, всяко нещо в природата, което няма достатъчно хъс да се пребори за живота си, вероятно оставя място за друго, което има повече основания да съществува. И за отпадналото няма време и нужда да скърбим. Струва ми се, че това важи за всичките ни таланти, които – все едно по каква волна или неволна причина – не разгръщаме. Сигурна съм, от друга страна, че черен гологан не се губи и че ако нещо в теб наистина държи да излезе навън и да се свърже с другите хора – писането, рисуването, актьорството, – то ще си намери начин. Ти само се вслушвай внимателно в себе си и му помогни. Не вярвам, че ще се наложи да чакаш чак до 78 години например (възрастта, на която започва да рисува американската художничка Баба Моузес – трудни времена са били тогава, особено за една жена), затова ще ти дам друг вдъхновяващ пример: преди десетина дни се състоя премиерата на Съзвездия, театрална продукция, родена по инициатива и с участието на любители – те толкова дълго и страстно преследваха мечтата си, че никога няма да допуснеш, че идват от други поприща и дебютират на професионалната сцена на около 40 години…

Средата може да ти помага или да ти пречи в нещата, които усещаш като съществени за твоята личност, но не бива да е водеща. Ти водиш. Разбира се, че е добре вярата в собствените ни способности и решения да получава обратна връзка отвън. Не е речено, че щом нещо много ни тегли, сме задължително на прав път (понякога средата може би „пречи“ с право и с желание да ни предпази). Каквото и да е, ако не опитаме да направим онова, което вярваме, че можем или трябва, няма как да знаем доколко е реално то. Описанието „актьорите не изкарват много пари, играят ужасни роли и ги събличат по сцените“ е подвеждащо, понеже смесва и обвързва разнородни наблюдения за тази професия, като изключва други, по-светли и по-точни… И все пак е факт, че актьорското поприще може да бъде много неблагодарно. Едно знам със сигурност: ако стремежът ти е хубавият театър, можеш да се заинатиш, да подготвиш „материал“ и да видиш как ще протече срещата ти с непозната среда, за да калибрираш представите и очакванията си (има поне дузина фестивали на самодейния театър в България!).

Друго, което ми се струва важно, е, че професията може да се избере в миг, но едва след дълъг преход се пълни със съдържание (опит, капацитет не просто да я упражняваш, но и да я персонализираш, разшириш и предадеш на други). Човек, хванал фотоапарата, не е фотограф, защото има око за кадър и цвят (дотук той е потребител), а защото борави с необятни в един поглед „масиви“ от специфична история, техника и философия. Професията не просто не е начална точка, а и крайна не е: ако се сметнеш за „научен“ в динамичен свят като нашия, си свършен. Между таланта и практикуването му лежи времеемък, дълбок процес на учене, чиракуване, натрупване, търсене на собствена ниша и ако щеш, гладуване – едва когато си платиш данъка живот за нещо, то започва да е и твое. „Изключителните“, книга на Малкълм Гладуел, журналист, разсъждавал надълго и нашироко над т.нар. професионална реализация, направи широко популярна една съществувала по-рано теза, известна като „правилото за десетте хиляди часа“: ако практикуваш нещо по 40 часа на седмица около пет години, може да се каже, че накрая ставаш професионалист в него. Един цигулар, математик или спортист много би се смял на това допускане. Има сфери обаче, при които петгодишният минимум може нещо да значи. Тоест всеки от нас има шанс да опита различни амплоа поне няколко пъти през живота си, докато не намери най-подходящото. Има смисъл!

Скъпа Яна, писмото ти е толкова интересно! Чувствам, че пишеш от позицията на човек с избор, и това ме изпълва с увереност, че продължението ще е радостно и в твоя полза. Изпитвам истинска неприязън към понятието за „престиж“ в смисъла, в който си го употребила – тоест нещо, пред което другите ахкат, дори да не разбират (не мога да забравя латинската дума, от която идва – „фокус“, „шашма“). После обаче петкратно използваш глагола „обичам“, добавяш прилагателните „любим“ и „щастлив“ и картината добива един топъл, раздвижен и понятен за мен вид. Ти си го казваш: онова, което те изпълва с радост, е поместено между другото, докато по-голямата част от живота ти е заета от онова, което ти обезпечава финансовото благополучие и чуждото уважение (а може би все още донякъде и твоето собствено?). Искам да ти кажа две неща. Първо: животът не е милостив, затова блазе ти, че знаеш какво обичаш, и че не си смачкана от обстоятелствата (нелюбимата ти работа те храни, но явно те оставя и да дишаш, мислиш и искаш). Второ (дръж се, задава се брадато практическо наблюдение, което сигурно си чувала сто пъти): животът не е дълъг, затова внимавай с временните положения. Те се оказват най-трайните, когато са точно толкова поносими, че дори да не живееш по вкуса си, постоянно можеш да се утешаваш с мисълта, че не е завинаги. Единственият начин да видиш дали една ситуация може да се подобри, е по малко или по повече да променяш елементи от нея. Или да я сложиш на пауза, да си измислиш буферен период и в него да прецениш да се върнеш ли обратно, или да продължиш към нещо с неясни очертания, но с по-добър потенциал. Испанците имат една поговорка, която не мога да спра да цитирам: Nadie te quita lo bailado. Няма кой да ти отнеме изтанцуваното. Ти гледай как хубавичко да се натанцуваш, Яна, а останалото самò ще се нареди.

Мила Христина, не бой се! Аз бях на 22 навръх 90-те, едно от най-мътните времена в България, в което имаше и глад, и безпътица, и предвидимото беше по-илюзорно от непредвидимото. Помня, че ме беше страх и не си намирах мястото, и не разбирах света наоколо, и опитвах да се включа, и се провалях с трясък, но знаеш ли какво? Вероятно не е имало как да бъде другояче, но като поглеждам назад, бих променила тогавашното си предозиране със страха. Страхът е полезен – както и болката, и гневът – в малки количества и твърде специфични случаи: той „пази лозето“, сигнализира за нередност, държи те буден. Оставиш ли го да прелее обаче, ефектът е точно обратният. Анализирай, подреждай, опитвай различни неща, бъркай, вади си изводи, не бой се. Общувай! Задавай въпроси, искай подкрепа, сравнявай опит. Не си сама. България е един разграден двор, така че ние, нейните граждани, не можем да разчитаме на много от базовите си права като хора и европейци от ХХI век; средата е кашава и без ясни критерии, отработен рефлекс за съдействие и разумен диалог… Но това, което знам със сигурност, е, че наоколо има десетки свестни, адекватни личности, готови да се отзоват.

Не съм пример за нищо важно, затова и не мога да ти кажа как да стигнеш до нещо важно. Но правя онова, което страшно обичам, с хора, които харесвам безмерно; теглила съм чертата между мен и всичко, което ме кара да се чувствам неуютно; в супера танцувам, когато музиката в слушалките повелява и коридорът между стелажите е празен… А това невинаги е било така и между едното и другото има път, който помня. Искаш ли да ти кажа до какви заключения стигнах? Ето. Ученето не бива да е етап за отмятане (гимназия, университет, курс), а част от ежедневието. Знанието е капитал, който не се губи (като изтанцуваното!) и има огромен ресурс да те спасява в най-разнообразни ситуации. Колкото повече знаеш за себе си и за света (той е твое право и твой дом, каквото и да ти внушават душманите), толкова по-добре за всички. Дори определено знание да не ти послужи за нещо конкретно, то пак ще е от полза, защото нещата съществуват в системи, а системите работят по сходен начин и докато усвояваш едно, свикваш да се ориентираш във всичко. Колкото си пò на „ти“ със себе си, толкова по-лесно ще ти е да се движиш по избран от теб път, вместо да бъдеш подмятана. Душата е тема, и то от огромно значение.

Всичко в началото изглежда трудно, така че трудното да не те плаши. Хубавото може да се получи по множество начини, лошото – също (или както казва поетът, „навсякъде за човека между хората, ако е наистина човек и наистина е между хора, цъфтят еднакво рози и пелин“). Неуспехите, затворените врати и безочието да не те обезкуражават. В комплекта на живота влизат и възходите, и паденията, затова именно е хубаво да разучиш коя си, и да работиш над своя версия, която ти допада – понякога ще си своят единствен ориентир. Оглеждай се трезво и се мъчи да разбереш какво виждаш – сверявай си часовника с всичко, което удовлетворява ума и сърцето ти. Доброволствай, тъчи връзки между хората и да не ти се свиди хубавото, което правиш безвъзмездно – то задължително ще ти се върне. Човешкият фактор е безкрайно важен: животът вирее сред личности, не сред длъжности, институции, пози и моди. Безкрайно важен е и дългът към удоволствието (израза заимствам от едноименната книга, която е добро начало на издължаването): щади се, наслаждавай се, не бой се.

Преди няколко години слушах алпиниста Иван Кожухаров да говори на една сцена и след събитието се присламчих към него, за да му изкажа почитания (дълбоко вярвам в огласяването на хубавите чувства, нищо че все още се изчервявам, докато го правя пред непознати). И именно от него чух заклинанието, което неведнъж магично ме събира и изправя: „Няма начин да няма начин.“ Дано скоро установиш, че е точно така, Хриси.


Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.