На второ четене: „Родословно дърво“

„Родословно дърво“ от Мария Роса Лохо

превод от испански Елица Колева, София: изд. „ЖАР-Жанет Аргирова“, 2020

Това на пръв поглед е роман, който изглежда като семейна хроника, но постепенно се оказва нещо далеч по-сложно. Това е литературен опит да се мисли за паметта, идентичността и историята чрез фигурата на рода. В основата му стои простият, почти антропологичен въпрос доколко човек принадлежи на себе си и доколко е резултат от една верига от предходни животи, истории и митове. Още в началото разказвачката поставя този въпрос като своеобразна програма на текста. Родът не е единственото дърво, а цяла вселена от съдби, които се преплитат, отразяват и повтарят.

В този смисъл романът се движи по една граница, позната от големите семейни епоси на световната литература. Неговият генетичен код може да бъде проследен едновременно в европейската традиция на родовата хроника и в латиноамериканския магически реализъм. От европейската страна стои моделът на романи като „Буденброкови“ на Томас Ман, мащабна история на семейство, в която времето постепенно разрушава социалните и моралните структури на рода. При Ман родът е икономическа и културна институция, която се разпада под натиска на модерността. При Лохо обаче родът не се разпада толкова, колкото се разклонява и митологизира. Той не е буржоазна институция, а почти природен феномен, нещо като биологична джунгла от характери, странности и съдби.

Тук се появява и другият важен литературен паралел, традицията на латиноамериканската фамилна сага, чийто най-емблематичен пример е „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. В романа на Маркес родът Буендия живее в пространство, където историята, митът и магията са почти неразличими. Подобна атмосфера се усеща и при Лохо, макар и в по-тиха и по-иронична форма. Историите за предците, за урочасани жени, мистични свещеници и своенравни матриарси звучат едновременно като семейни анекдоти и като фолклорни легенди. В тях реалността постоянно се плъзга към фантастичното. Например разказът за Маруха може да бъде прочетен и като история за психическо страдание, и като легенда за магическо проклятие.

Тази двусмисленост е една от най-интересните стратегии на романа. Той не се опитва да обясни света рационално, но и не настоява на магическото. Вместо това оставя читателя в едно пространство на колебание, където суеверието, религията и психологията съществуват едновременно. В този смисъл романът се родее и с творчеството на Уилям Фокнър, където историята на рода също се разказва чрез фрагменти, слухове и полузабравени истории. И при Фокнър, и при Лохо

родовата памет се оказва ненадежден архив, нещо средно между документ и мит.

Особено силна линия в романа е образът на жените, които се оказват истинските носители на родовата енергия. Докато официалната история обикновено поставя мъжете в центъра и те са войници, свещеници, политически фигури, то семейната история на Лохо постепенно разкрива, че именно жените са архитектите на рода. Прапрабабата Мария Антония е почти легендарна фигура, дребна, но властна жена, която управлява имота си с твърда ръка, стреля по бирници и раздава жито на бедните.

Този образ може да бъде поставен в интересен диалог с други литературни матриарси. Той напомня например на Урсула от „Сто години самота“, но и на героините на Федерико Гарсия Лорка, особено в „Къщата на Бернарда Алба“. При Лорка женската власт е едновременно трагична и жестока, тя съществува в рамките на патриархалния ред, но често се превръща в негово най-строго продължение. Подобно напрежение се усеща и в романа на Лохо. Жените са подчинени на социалните правила, но същевременно са тези, които ги налагат и поддържат.

Повествователната структура на книгата също е показателна за нейния постмодерен характер. Разказвачката постоянно напомня, че много от историите са непълни, откъслечни или предадени чрез слухове. Родът е архив на устната традиция, която се променя с всяко ново поколение. Тук романът влиза в диалог с писатели като Хорхе Луис Борхес и В. Г. Зебалд, които също превръщат паметта в литературен лабиринт. При Борхес миналото често се оказва мрежа от въображаеми текстове, а при Зебалд е архив от отломки, снимки и полуизчезнали истории. „Родословно дърво“ използва сходна техника и семейната памет се превръща в своеобразна библиотека от призрачни разкази.

В исторически план романът проследява и миграцията, един от големите процеси на модерността. Галисийците, които напускат Испания и се отправят към Южна Америка, са част от огромна вълна от европейски емигранти в края на XIX и началото на XX век. За тях Аржентина е обещание за нов живот, но и пространство, в което старата идентичност постепенно се размива. В този аспект книгата може да бъде сравнена с литературата на изгнанието, например с творчеството на Владимир Набоков или Милан Кундера, макар контекстът да е различен. И при тях миграцията създава чувство за раздвоена принадлежност, човек никога не е напълно у дома си нито в старата, нито в новата страна.

Тази тема има особено силен отзвук, ако се опитаме да прочетем романа през перспективата на съвременността. В началото на XXI век идеята за родословие преживява своеобразен ренесанс благодарение на генетичните тестове, дигиталните архиви и социалните мрежи. Хиляди хора по света се опитват да реконструират семейната си история чрез ДНК анализи и генеалогични бази данни. Романът на Лохо обаче подсказва нещо, което тези технологии често забравят.

Произходът е разказ. Гените могат да покажат откъде идват телата ни, но не могат да възстановят историите, които са изградили нашата идентичност.

Тук се появява и един любопитен паралел с българската действителност. Галисийският свят, описан в романа – суров, селски, белязан от бедност и силни семейни структури – изненадващо напомня на българското село от началото на XX век. И в двата случая виждаме общество, в което религиозните вярвания, суеверията и семейната солидарност играят решаваща роля. Болестите се обясняват чрез магия или проклятие, а социалният ред се поддържа чрез авторитета на рода.

Разликата е, че за галисийците голямото бягство е към Америка, докато за българите през последните десетилетия посоката е към Западна Европа. Но логиката е сходна. Икономическата периферия изтласква хората навън, а семейните истории се разкъсват между различни континенти. В този смисъл романът на Лохо може да бъде прочетен и като своеобразно огледало на съвременната демографска съдба на България – страна, в която милиони семейни истории също са разделени между различни държави.

Най-ироничният и може би най-философски момент в книгата е начинът, по който тя се отнася към самата идея за родословие. От една страна, родът е представен като мощна сила, нещо, което определя характера, съдбата и дори странностите на героите. От друга страна, самият разказ показва колко хаотична и случайна е тази система. Родословното дърво се оказва борхесов лабиринт от истории, в който всяко поколение се опитва да открие някакъв смисъл.

Така книгата постепенно се превръща в роман не толкова за миналото, колкото за нашия начин да го разказваме. Родът е литературна конструкция, история, която постоянно се пренаписва. И ако книгата оставя някакъв философски извод, той също е леко ироничен. Човек може да търси корените си безкрайно, но накрая неизбежно открива, че

всяко родословно дърво е съставено от паднали клони, пропуснати истории и няколко упорити легенди, които семейството отказва да забрави.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.