На второ четене: „Пътувания из Украйна и Русия“

„Пътувания из Украйна и Русия“ от Йозеф Рот

превод от немски Ана Димова, София: изд. „Аквариус“, 2020

Йозеф Рот, този вещ пророк на разпада, скита из Украйна и Русия между империи и идеи, а текстът му се колебае между вестникарска дописка и увод за тогавашния край на света. Вгледан в следите от наскоро отминалите катастрофи, той пише с журналистическата прецизност и меланхолията на изгубения и нежелан човек.

Двайсетте години на миналия век са момент на имперски махмурлук – Австро-Унгария я няма, Русия е преминала през революция и гражданска война, Полша е отново на картата (в леко наперено настроение).

И в тези разпокъсани територии Рот вижда не картография, а психография. Той измерва не граници, а чувства, не документи, а самота.

В Украйна вижда народ без държава, във Варшава – държава, която не иска народите си, а Русия е експеримент, който изглежда едновременно свещен, страшен и наивен.

Рот започва с великолепна сатира за модата по Украйна в Берлин. Една украиномания владее Германия – оперетна, кичозна, вариететна. Украинци, които играят с нож в зъбите като индианци, западняци, които имитират казашки пантомими. Тази мимикрия на културната идентичност през карнавал има неочакван паралел с днешните инфлуенсърски иронични етнокостюми – култури, сведени до филтри и постове, докато действителната история бива заглушена. Да, забавлявайте се с чуждото, когато собственият ви свят се разпада. Модата остава на мода.

Рот преминава в гневна емпатия и описва украинците като народ, който не е можел да бъде себе си, а е бил подчиняван от големите сили. Той вижда националната идентичност не като даденост, а като реакция към бедност, към несправедливост, към това, че интелектуалецът е русофил, докато селянинът е просто гладен. И тук е гениалната му диагноза, че

националното се събужда, когато те обявят за никой.

Докато Капушчински разказва за Африка или Иран с постколониална чувствителност и лаконичност, Рот го прави за Източна Европа с пищен, мъгляв, почти мистичен език, пълен с влага, дим, руини и вина. Все едно Капушчински с душата на Томас Бернхард.

В пътеписа за Лемберг (Лвов) Рот улавя многоезичието и мързела, крехкото съжителство на култури и сакралната обърканост на Източна Европа. Пъстрота, която не крещи, град на заличени граници, където офицерът носи сладко, а евреите се разхождат в краката на статуя на Адам Мицкевич. Днес, когато Лвов е фронтова зона на културната и физическата война, тази картина звучи като недостижим спомен за нормалност, където всеки говори езика си, но живее в града на другите.

Есето за погребението на един инвалид е трагикомичен апокалипсис. Тук Рот е безмилостен и описва военните ветерани като ходещи развалини, нация от осакатени. Не можем да не мислим за съвременните образи на хора, загубили всичко. Политиката обещава величие, а резултатът е конвой от куцащи, слепи, обезумели. И да, това шествие е вечен парад на имперския провал.

Рот е бароков модернист, не се страхува от дълги описания, епитети, повторения. Той е ироничен, но не жесток. Може да се подиграе на фалшивите диадеми на украинските балерини, но никога – на босите селяни със сламени шапки. Неговият стил създава камерен театър на историята, в който реквизитът (киевска песен, петербургска мъгла и ленинградски студ) се превръща в дълбок символ на уязвимостта.

Украйна през 20-те години на ХХ век е „безгласна буква“, а през 20-те на сегашния се превърна в глас, който крещи през световния екран. Днес украинската идентичност не е предмет на берлински пантомими, а борба за съществуване, иронично също толкова непозната на Запада, който не знае разликата между Киев днес и Киев преди.

Ленинград на Рот е град, роден от волята на царя и потопен в мъглата на неразрушимото, с архитектура, която „не се руши, а се разтваря“. Звучи ли познато? Днес Кремъл не се пръска, но разтваря реалността около себе си в дим. С пропаганда, със страх и с минало, което вампирясва в саркофага си и извън него. Какво остава същото? Сляпото преклонение пред бруталната държава за сметка на живите хора. Унижението, прието с гордост.

В тази мрежа от истории и привидни независимости България е сред публиката в салона на Историята. В партера. Клати крака, аплодира или освирква поредната премиера – украинска, руска, европейска. Междувременно държи плакати с надписи от Рот:

Не ни е нужен влак, ако не искаме да стигнем там, където отива той.

Това не е пътепис, а диагноза. Не е нито литература на ужаса, нито туристически дневник, а нещо между психоанализа на нациите и политическа поезия. Рот е съвест с очила и тефтер, която вижда повече, отколкото иска, но пише така, че да ни накара да видим и ние.
Той гледа Украйна и Русия като човек, който е загубил своята родина и затова разбира по-добре тези, на които тепърва ще им я отнемат.

Тази книга не крещи: „Учете за Украйна!“ Тя показва хора, в чиито думи и действия има повече свобода, отколкото в тези на дипломатите. Има човещина, има я и липсата ѝ. Селяните пеят, защото друго не им е останало. Политиците пренареждат света така, че хората изчезват от него.

Украйна продължава да бъде гледана през чужди очи и днес – от западните медии, от руската пропаганда, от българските форуми. Възприемаме я не като държава, а като сюжет. Нейната трагедия е, че най-сетне влиза в историята като субект, но с цената на кръв, трагедия и милиони прокудени. Рот го е видял в зародиш. Днешният свят го живее като епилог. Не се знае какво ще последва.

Рот показва как животът в руските покрайнини е абсурден, унизителен и нечовешки, но се понася с шеговита капитулация. Бюрократична и човешка разруха, мобилизирани мъже без ботуши, замръзнали в Сибир влакове с трупове, живот, който се движи в ритъма на патериците по паважа. Империя, която се гърчи между златната фасада, петната от кръв и дървениците. И не се знае какво ще последва.

Ако някой се чувства изгубен в днешния свят, добре дошъл е в изгубения свят на Рот. Той е пъстър, хаотичен, политически объркан, със странни конфликти и бруталност и с още по-странни национализми. Някой разпознава ли го? Да, това е нашият свят, със стари дрехи и различни имена. И той е описан от човек, който вижда как историята минава през хората като влак и не спира за никого.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.