На второ четене: „Нощен ферибот за Танжер“

„Нощен ферибот за Танжер“ от Кевин Бари

превод от английски Елка Виденова, София: изд. ICU, 2024
Неочакван криминален роман за бавното пътуване към покаяние, обвито в тютюнев дим, хероинови халюцинации и спомени, които не са достатъчно срамни, за да бъдат изтрити, нито достатъчно величави, за да бъдат оплаквани.

В стилистиката на съвременния постноар с примеси на Мартин Макдона, Бекет, Пинчън и някакъв изгубен ирландски Чехов

Кевин Бари създава мъглив и блед свят, където границите между реалност и това, което е под нея, се размиват и разтварят като фериботен билет в проливен дъжд.

На повърхността това е история за Морис и Чарли, двама стари ирландски контрабандисти, които чакат на терминал в Алхесирас с надеждата и страха, че ще зърнат Дили, дъщерята на единия. Но реалната драматургия е вътрешното преплитане на вина, носталгия, тъга и стремеж за умиротворение.

Морис и Чарли са като застаряващи български мутри, като Миро Бизнеса и Чарли Бургаския, да речем. Те са като онези бивши силоваци от времената на масовата приватизация и насилственото масово застраховане. Сега не са нито богати, нито влиятелни, пълни са със спомени, сметки за уреждане и леко позабравена уплаха. Някога са били страшилища, но вече са сенки със златни ланци, които им тежат повече, отколкото лъщят.

Терминалът в Алхесирас може да е автогарата в Благоевград или гръцки ферибот за някъде, но всъщност те не отиват никъде. Те чакат. Чакат Дили, която може да е дъщеря, но може и да е образ на изгубената невинност на Ирландия и България, на момичетата, които избягаха в Лондон, в Испания, в себе си.

И Ирландия, и България споделят една особена периферна меланхолия. Ирландия – със своите изселници, сивото море и вечното чакане на нещо по-добро, което в тяхното настояще май и почти дойде, поне икономически. България – със своята престъпна романтика на 90-те, където бруталността и криво привидяната героизация вървят ръка за ръка чрез образа на мутра, която слуша чалга, изнасилва, вилнее, граби, краде и убива, но медийното ѝ представяне е на нещо като рицар или Робин Худ.

Морис и Чарли могат спокойно да бъдат остарелите герои от ненаписаните романи на Христо Калчев,

ако бяха останали малко по-дълго в един определен бар на „Графа“, с леко жълтеникави зеници и алкохолен тремор.

Дили е не само дъщеря. Тя е обещание, което не се е сбъднало. В българския контекст тя е представителна за онова поколение момичета, което избяга от страната, от миналото, от мъжете като Морис и Чарли. Тя е бившата ученичка с петици по литература, която сега продава амулети в Ибиса и има куче, наречено Гала. А бащите я търсят не за да я върнат, а за да си простят. Или да си отмъстят.

Танжер в този паралел не е на другия бряг на Средиземно море, а в нашата София от последните десетилетия. Град на призраци, на възможности и на провали. София, където битниците днес се наричат дигитални номади, но също имат кучета, несресана коса и бягат от бащата, родината и историята.

Представени така, Морис и Чарли са не просто герои на ирландската литература. Те са и български архетипи. Бивши мутри, превърнали се във философи по неволя. С твърде много време и вина и твърде малко надежда. Те чакат ферибот, който няма да дойде – и не защото го няма, а защото вече нямат къде да отидат. Може би и затова читателят може – ако не да ги обикне – то поне да ги разбере. В тях има от всички нас, от бащите, но и от децата, които (може би) няма да се върнат.

Още нещо, което също прави книгата близка до българския контекст. Писането на Бари звучи така, сякаш Мартин Макдона се е събудил с махмурлук в Алхесирас и е започнал да пише роман вместо пиеса. Двамата ирландски автори споделят литературното разбиране, че

в сърцето на писането стои черният хумор като форма на екзистенциална самозащита.

При Макдона хуморът идва от абсурдната бруталност на реалното, а при Бари, Морис и Чарли е жизнен инструмент срещу тъгата. Една полуиронична мъжкарска поза, за да не избухнат в плач. Ако се пренапишат репликите на Морис и Чарли за сцена, ще се получиш диалогов ритъм, почти неразличим от този на Макдона.

Героите на Макдона са просташки, поетични и опасни. Макдона обожава онези брутални, полуобразовани, дълбоко наранени мъже, които цитираш дори когато ги мразиш. Същото важи за Морис и Чарли. Те са като братовчеди на неговите ирландци или като остарели версии на героите от „В Брюж“. Усещаш, че могат да убият, но могат и да се разплачат на песен на Луис Армстронг.

Както в „Три билборда извън града“, където мъртвата дъщеря присъства във всяка сцена, така и в настоящия роман Дили е център, който отсъства. Отсъстващият персонаж е емоционалният двигател. И при двамата автори липсата е по-силна от присъствието. Тя не е дъщеря – тя е вина, призрак, разплата, смисъл и самонаказание.

Макдона пише с остър и жаргонен език, който звучи естествено, но е съзнателно и изкуствено изпипан до последната реплика. Същото е и при Бари. Псувня, пауза, шепот, рязък смях, философия на махмурлука, после пак мълчание. Бари и Макдона обичат да слагат поезия там, където никой не я очаква, например в устата на неуспели наркотрафиканти или самотни убийци. Това е естетика на разрухата, в която красотата на фразата е последният остатък от човечност. Дори когато човекът приживе се е превърнал в призрак.

Разликата е в това, че Бари е по-литературен. Той обича експерименталния ритъм, гъстотата на вътрешния глас. Макдона е по-театрален, по-зрелищен, с по-ясен конфликт и повече социална и човешка чернотия. Въпреки всичко този роман би могъл да се чете като един литературен Макдона, само че пречупен през призмата на Бекет, с щипка Кустурица и саундтрак от Tindersticks. И със силен превод на български от Елка Виденова, заслужено получила наградата „Кръстан Дянков“ за миналата година.

Силата на романа е в езика, ритъма и носталгичната грозота на героите. Слабостта е в прекалената едностранчивост на перспективата,

но и точно това го прави интересно произведение за анализ. Втората относителна слабост е, че Танжер в романа не е география, а метафора. И това е окей. Градът остава стереотипен мираж, пристанище за бегълци, хипари, наркотици и призрачни мигранти. Няма усещане за реалния Танжер отвъд стереотипите, за мароканския поглед, нито дори за северноафриканската реалност като такава, което прави романа по-малко политически, отколкото би могъл да бъде, а това е пропуснат шанс. И все пак тази мъглявост, непълнота и отсъстваща социална истина създават достатъчно добър роман.

Това е манифест за един изчезващ тип хора, отдавна усетили жегата зад ъгъла, и за присъщата им брутална романтика, която никога не е била романтична. Това е книга за края на едно поколение, което е било на власт, загубило я е и това е последното му лято, в което се бори да остане на повърхността с надеждата да се спаси.

Нашият живот – в България, а и другаде – често е нощен ферибот. Време, прекарано в чакане, в разговори с призраци, в люлеене над мътни води, които може би ще ни пренесат някъде, където скръбта ни ще бъде превърната в радост или поне в спокойствие. Във време и място, където мутрите и младите им корпулентни наследници не държат в ръцете си плажове, прокуратура и парламенти.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.