На второ четене: „Харолд и Мод“

„Харолд и Мод“ от Колин Хигинс

превод от френски Владимир Германов, София: изд. „Кръг“, 2024

Много е странно да пишеш за книга или по-скоро за история, която си възприемал като абсолютен културен жалон за редица поколения около своето собствено. Защо изобщо да се пише за нещо, което всички така или иначе познават? И все пак, уви, поколенията неусетно са се сменили (та тази история е вече на над половин век!), така че решението на издателство „Кръг“ да я предаде нататък в превода на Владимир Германов е повече от добре дошло. Още повече предвид посоката, в която светът е поел напоследък.

Това си мислех, припомняйки си колко пъти в детството си съм гледала незабравимата телевизионно-театрална постановка „Харолд и Мод“ на Хачо Бояджиев (1978), събрала големите актьори Леда Тасева и Стефан Данаилов в двете главни роли. По-късно, доста след промените, гледах и едноименния филм на Хал Ашби от 1971 г. със саундтрака на Кат Стивънс. Филм, който при първоначалната си поява (преди да стане култов, набирайки сила в либералните студентски среди) има слаба гледаемост, а критиката не е особено ласкава. Историята обаче ще бъде възродена и ще заживее нов живот – в редица адаптации, сред които и българската.

Всъщност „книга“ per se, която впоследствие да бъде адаптирана, няма в истинския смисъл на думата – „Харолд и Мод“ е магистърската дипломна работа на Хигинс под формата на сценарий, докато той учи в Калифорнийския университет. Реално филмът и обличането на историята в книга стават, общо взето, по същото време.

През 1971-ва хипи движението от 60-те вече е към своя залез, отишли са си знакови негови фигури от сферата на музиката; точно тогава излизат и други, далеч по-касови и по-забавни филми в сравнение с тази морбидна романтична комедия с мрачно чувство за хумор (предшествана впрочем от друг култов филм – „Абсолвентът“, разказващ за връзка с разлика във възрастта в полза на жената, макар и доста по-малка). А образът на Мод е силно свързан именно с хипи културата, за което ще стане въпрос и по-късно.

„Харолд и Мод“ проследява отношенията между 19-годишен младеж и 79-годишна жена, която съвсем скоро ще отпразнува своя крайъгълен (както се оказва) 80-и рожден ден. Харолд е интелигентен и креативен, но потиснат, самотен и интровертен тип. Той има богат и осигурен, но скучен и безсъдържателен живот, съжителствайки със своята свръхконвенционална майка. За да се противопостави на нейната вечна социална ангажираност в обществото на богатата горна класа, на куртоазните ѝ изисквания, на желанието ѝ да го вкара в релси и в крайна сметка – на липсата на каквото и да било дълбоко разбиране и внимание у нея към сина ѝ, Харолд се „забавлява“ да инсценира самоубийства, кое от кое по-зловещи и сценични. Тестове, целящи да предизвикат близост с нея, на които тя реагира с умерена, по-скоро превзета покъртеност и дори досада, отколкото с истинската загриженост на родител. Загрижеността ѝ в действителност е по линия на това как поведението на сина ѝ ще се отрази на имиджа на семейството им и на сигурността на бъдещето му.

Опитите да бъде „поправен“ или „излекуван“ чрез психотерапия, натякванията на чичо му, военен, „да стане мъж“, като се присъедини към армията, прибягването до агенция, която да му намери съпруга, не сработват. Харолд сякаш е зациклил в морбидната си обсесия от смъртта, в мрачните си хобита отдушници – ходенето по погребения на напълно непознати хора, наблюдаването на разрушавани сгради, карането на катафалка и т.н. 

Всичко това ще започне да се променя, когато на едно такова погребение момчето среща привидно падащата си по същото Мод. „Привидно“, защото на силата на Танатос тя всъщност ще противопостави мощта на Ерос. Нейната несломима виталност, шармантното ѝ присъствие, момичешкото ѝ обаяние, ненаситната ѝ жажда за живот и приключения ще се изправят срещу скованата плахост и симулативната дързост на Харолд. Мод е абсолютно въплъщение на духа на хипи движението: свободният дух, свободата (как навремето е освобождавала птички в клетки например или как изкоренява дърво, заседнало насред смога, за да го пресади в гората); несъобразяването с табута, условности и правила; пренебрежението ѝ към властта и към идеята за лична собственост (кражбите на коли, за да се придвижва); увлечението по Изтока; любовта като водеща сила; свободата във връзките; отдаването на сензитивното и простите удоволствия; интересът към всякакви неконвенционални форми на изкуството; разбирането за Бог, за неговото всеприсъствие и любов извън религиозната рамка; екологичният уклон и т.н.

Постепенно (всъщност в рамките на седмица, но усещането е за много по-дълъг период) тази енергия ще проникне в момчето, ще раздвижи неговите неосъзнати страхове и задръжки. Мод ще научи Харолд да осезава, да се радва, да се смее, да пробва, вкусва, отличава. Но най-важното: ще му покаже, че смъртта не е мрак и край, а светлина и продължаване – трансформация, която не би трябвало да носи тъга, а да бъде прегърната с облекчение и дори с радост. Смъртта е красива, тя е предпоставка за възраждането на живота в една цикличност. Но до нея за Харолд има твърде много време – време, което трябва да бъде използвано по най-пълноценния начин.

Не е учудващо, че

възраждането на интереса към „Харолд и Мод“ първи подемат либерално настроените в колежите и университетите, все още достатъчно близки до хипи генерацията.

Темата за съпротивата или пародирането (както е по-скоро в случая с Харолд) на властта, мейнстрийма, стереотипите и стълбовете на обществото, намира благодатна почва през годините. Впрочем и до днес. В книгата неслучайно са избрани техни „нарицателни“ представители: полицай, военен, свещеник, психиатър. Те са показани по лек, пародиен начин, без остър сблъсък или неприязън. Впрочем тези герои дори са симпатични в комичната си нелепост, в слабостта си пред всичко онова, което олицетворява Мод. Един от най-забавните моменти е, когато (за да престане да му натяква за казармата) Харолд се представя пред чичо си като маниакално, страстно обсебен от желанието да убива и измъчва. Онзи, който досега го е убеждавал колко патриотично е да се бие и да убива за родината, сега сам ще прибегне до връзки за недопускането му в армията – защото не била за такива лунатици убийци.

В компанията на Мод сдържаният и затворен Харолд, притискан да се превърне в конвенционален възрастен, ще се разкрие такъв, каквото всъщност е – будно, ранимо, добро, мечтателно, романтично момче, нуждаещо се от обич и вдъхновение. Увлечението му по всичко, което Мод представлява, ще се превърне в убеждение за любов към самата нея. Дали сексуална, или не – читателите сами ще открият, но всъщност отговорът няма значение. До онази развръзка, която рязко превръща книгата в драма – ала всъщност съвсем не, ако следваме убежденията на Мод. Защото животът и любовта преодоляват и възтържествуват. Преходността е естествена, но растежът е неизбежен.

Обичам да гледам как растат нещата,

казва героинята, която ще заведе момчето и в родилното. Казано съвсем клиширано, Мод, в заника на своя живот, ще научи Харолд, намиращ се в неговото начало, да прегърне съществуването такова, каквото е. Да живее. Да различава специалното и индивидуалното в привидната аморфна, анонимна маса (мотивът с маргаритката, която е кацнала и на корицата на Виктория Видевска – да не говорим че цветята дават другото име на хипи поколението).

Избирайки Мод, следвайки Мод, Харолд в известен смисъл също се подчинява на (нейния) авторитет – но такъв, който е свободно избран от него, приет е с обич и разбиране. Донякъде тази огромна разлика във възрастта го предполага. Тя е нужна за инициацията на момчето в живота пред него, подобно на предаване на щафетата. И в същото време е и тържествено пренебрежение към стереотипите. (Впрочем в българската версия възрастовата разлика на героите (шейсет години) е доста по-малко видима – вероятно се е намесил морално-цензуриращия характер на режима.)

„Харолд и Мод“ е книга, обърната изцяло към бъдещето. Не знаем как и защо Мод е станала каквато е. Всичко от миналото е редуцирано само до спорадични реминисценции, които – доколкото познаваме героинята – може да са колкото истина, толкова и плод на богатото ѝ въображение. Една от тях обаче пронизва – печатът с цифри на ръката ѝ, чийто смисъл е пределно ясен. И чието заличаване явно може да стане единствено с това безкрайно, ненаситно черпене от живота.

В заключение си давам сметка, че цялата тази жизнеутвърждаваща енергия на книгата е някак старомодна, че може да прозвучи наивно, сладникаво (дори и в ерата на книгите за самопомощ, обученията по позитивно мислене и т.н.). Като че ли днес на дневен ред са песимистичните, саркастичните, апокалиптичните наративи. Но може би точно затова имаме нужда да прочетем нещо толкова „наивно“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.