На второ четене: „Атлас на мъглявите континенти“

„Атлас на мъглявите континенти“ от Ихсан Октай Анар

превод от турски Златина Сакалова, консултант Хубавинка Филипова, София: изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“, 2020

Ако някой познава и харесва Памук, нека прочете и Анар. Има защо. Това е книга на границата между съня и света, роман от Константинопол до Истанбул, роман за миналото, настоящето и бъдещето. Ихсан Октай Анар отваря капсула на възможните разкази, поставя капан за рационалното, създава амулет против ясната и права логика.

В същността си произведението е фарс на тема познание. Съставено е от глави, части и фрагменти и в тях среща си правят сънища, разкази, фолклорни наслоявания, философски подигравки и метафизична проза. Книга, подходяща за безвремието на жегата, защото не се чете, а се сънува. И по тази причина се явява постмодерен роднина на „Хазарски речник“, „Сто години самота“, „Името на розата“, „Градът и кучетата“ или дори на „Покойният Матиа Паскал“. За първи път чета за такъв литературен Истанбул – сякаш излязъл от вълшебна лампа град, с мистика, калиграфия и хубава доза насмешка.

Книгата на Анар е антидекартов манифест. Неговият герой Узун Ихсан ефенди не казва „Мисля, следователно съществувам“, а „Сънувам, следователно съществувам“.

Трансформация, която демонтира фундаментите на западния рационализъм и пренаписва модерността в кода на Изтока. Тази подмяна на картезианската аксиома с особена етика и естетика на съня може да се чете като интелектуален бунт. Срещу колониалното мислене, срещу догмата на напредъка, срещу просвещенската арогантност. (Наистина какво ли би било, ако Монтен беше заел централното място на Декарт?)

По същество Анар прави това, което Бахтин нарича „карнавализация на познанието“ – принизява високото, възвисява ниското. Черната монета в романа например, символ на власт и смисъл, се оказва артефакт, способен да свързва светове. Но „Атласът“ не е просто археология на предмодерното. Той е постмодерен колаж от митове, исторически и алтернативни пространства, суфистка философия, карикатурна визия за властта и присмехулно писателско всемогъщество.

Ако Орхан Памук изгражда лъскавата фасада на турския постмодернизъм, Анар е задният му двор, пълен със сенки, сгрешени карти, алхимици, пирати и тайнствени телескопи.

Езикът на романа сам по себе си е отломък от епическото наследство, гравиран върху ориенталски орнамент. Това съвсем не е реализъм. Това е магически реализъм, пречупен през ислямско-османската култура. Константинопол в книгата прилича повече на потапяне в мултивселените, отколкото на историческа хроника.

Светът в романа, свят на шпиони, мехлеми, заговорници и съновидения, на пръв поглед изглежда толкова далечен, че е почти сюрреалистичен. И все пак в параноята, затвореността, желанието за контрол чрез знание (като черната монета или тайните карти) лесно можем да разпознаем и съвременна Турция, но не по-малко – и съвременна България. И двете общества таят съмнение към рационалното знание. И двете се лутат между мита за Европа и митологията на своето собствено минало.

Както Турция след Ердогановата реислямизация, така и България с националпопулистки рецидиви се лутат между илюзиите за модерност и копнежа по „славното минало“. Узун Ихсан ефенди би бил чудесен образ и на един съвременен български учен от малък град. Особен човек, затворен в своята стая, създаващ карта на един свят, който отказва да го разпознае. Атлас на недостижимото, където Варна и Диарбекир са еднакво далечни.

Анар ползва познати и вече класически постмодерни хватки. В арсенала му ги има както знанието, едновременно фетиш и илюзия, така и структурирането на текста като поредица от „книги в книгата“. Заедно с това присъства и превръщането на историята в мит и на мита в история, редом със смешната деконструкция на философски авторитети с източна нагласа и с причудливите герои, ирационалните системи и авторовите вмешателства. Естествено, ирония и меланхолия (хюзюн) са също налични.

„Атласът“ е книга за онези, които търсят не сюжет, а разгръщане. Тя ще отблъсне читателя, пристрастен към психологическия реализъм и кристалната логика, но ще възнагради онзи, който приема текста като космос от асоциации, разказ, чийто сън разцъфва с четенето.

„Атласът“ е радикален нероман – по-скоро текстова гравюра с територия, която включва морета от възможности, кораби от символи и монети на несигурността.

В епохата на фалшивите новини, генерираните текстове и тревожните геополитики „Атласът“ е словесна провокация. Ако романът е сън, то кой ни сънува? Ние ли сънуваме Турция? Турция ли сънува нас? Или и двете ни сънува едно разпадащо се минало?

Турция и България като два полуострова на незавършената модерност, два съседни съня, разказвани с различни метафори, но от една и съща болка. Узун Ихсан ефенди стои на прозореца и гледа бъдещето – то идва с черен знак. А ние като Бюнямин се събуждаме с вечния въпрос: „Сънувам ли, или участвам?“

Романът не се интересува от емоционална идентификация. Книгата е за съня на разума, не за страстите на сърцето. Героите са по-скоро типове, отколкото личности. Затова дори смъртта, насилието и любовта (ако изобщо ги има) не нанасят удар. Това е съзнателен избор, но и ограничение, отдалечаване от възможността за съпреживяване.

Книги, които задълбочено разглеждат важността на паметта и колебанията на езика, пародират свободно властта, анализират позите и провалите на агресивната мъжественост и са сатирични към религиозната доминация, са от изключителна важност днес. Особено когато доставят удоволствие с размаха, майсторството и мащаба си. Това е особено интелектуално преживяване и гъдел, както и извънредно приятно упражнение във възпитание на въображението. Анар не казва как се мисли за света, а как се сънува той. Това изисква търпение, отвореност и любопитство, но който ги има, ще бъде възнаграден.

Орхан Памук създава романи за Турция, но на езика на Запада. Той взема формата на модерния западен роман в традицията на Достоевски, Пруст, Музил и Ман и я изпълва с турски съдържания, дилеми и културни пластове. Неговият роман е за връзката между Изтока и Запада. Анар създава романи за Турция, но сякаш въпреки Запада. Той пише в традиция, която не търси западното си потвърждение и разкодиране. Той е в османското наследство – мистично, фолклорно и маргинално. Неговите книги се четат като оригинални и стари ръкописи, а не като модерни романи.

Анар остава култова фигура в Турция, но не желае да бъде популярен. Не дава интервюта, не поддържа публичното си присъствие, почти не пътува. Той пише бавно, рядко и никога с мисъл за пазара. За мнозина е „писател за писатели“, обожаван е от академици и философи, но понякога е пренебрегван от непрофесионалния читател. Мисля, че това е така само защото той не е чул за него и не е имал възможността да го разгърне.

Анар и Памук са огледални образи. Памук гради външен мост между Турция и света. Анар копае вътрешен кладенец в тялото на турската култура. Единият говори, за да бъде чут, другият шепти. И както често се случва, шепотът остава по-малко познат, но понякога по-добре запомнен от онези, които са готови да слушат.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „ЖАР – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.