Мирослава Тодорова е наказателен съдия в Софийския градски съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България. Известна е със своята последователна и критична позиция към опитите да бъде подчинена съдебната ни система и е единственият магистрат, завел дело за клевета срещу Цветан Цветанов в качеството му на министър на вътрешните работи. Във Висшия съдебен съвет предложенията за наказание и понижение в длъжност на съдия Тодорова за забавени дела не получиха достатъчна подкрепа и отпаднаха. Пореден опит да бъде заглушен критичният ѝ глас беше публикуването на нейната декларация за имущество и конфликт на интереси с незаличени лични данни – нейни и на семейството ѝ.

Венелина Попова разговаря с Мирослава Тодорова за практиката на ключови властови позиции в държавата да се поставят лица, посочени от управляващите и паралелната власт, и за възможността за промени в Конституцията, с които да се премахне съветският модел на държавното обвинение.


Съдия Тодорова, в момента най-важната битка на гражданското общество в България е битката за справедливо правораздаване. В нея ясно се обозначиха със своите позиции отделни съдии, между които сте и Вие. Но за това плащате висока цена. Уволнението на двама служители и наказанието на други двама от съдебния Инспекторат премахва ли усещането за целенасочена атака срещу Вас с публикуването на имуществената Ви декларация, която съдържаше личните данни – Вашите, на съпруга и детето Ви, при това без да могат да бъдат заличени?

Смея да твърдя – осъзнавайки непопулярността на тезата като резултат от дългогодишното политическо дискредитиране на съда, – че значителна част от съдийството в годините на Прехода показа издръжливост, целенасоченост и задълбоченост за утвърждаване на разделението на властите, което е в основата на успешната правова държава. Всички съществени реформи в областта на защитата на основните права и за предвиждане на гаранции за справедлив съдебен процес бяха дефинирани и проведени с участието на съдии. В това число включвам и защитата на концепцията за разделяне на административното управление на съдилищата от това на прокуратурите във ВСС и правилата за съдийско самоуправление като контрапункт и противотежест на механизмите за възпроизводство на съдебна номенклатура, която представлява еднакво благоприятна среда и за нечовешко бюрократизиране на институцията, и за властова корупция.

В този смисъл не става въпрос за малцина съдии. Напоследък забелязвам, че актуалният етап на дългогодишния щурм срещу съдебната независимост идва и от политическото популяризиране на невярната теза, че незначително малцинство пречи за пълната победа на съешаването на трите власти, респ. на овладяването на съда от оперативната власт.

Публикуването на личните ми данни създаде впечатление за пореден епизод на индивидуален тормоз с широкоспектърно послание към всички останали съдии, които дръзват. Това налага Инспекторатът към Висшия съдебен съвет ясно да обясни какво се е случило, и да обоснове защо са предприети тези тежки дисциплинарни наказания на служители. Без да имаме информация, можем само да спекулираме, а ниското доверие в Инспектората към ВСС предпоставя и разгръщане на съмнения, че уволненията на редови служители за технически действия са предприети, за да се отклони вниманието от основния проблем.

След избора на главен прокурор предстои такъв и за шеф на КПКОНПИ. Състезанието между двамата кандидати – досегашния главен прокурор Сотир Цацаров и 69-годишния Симеон Найденов, издигнат от партия „Воля“ – прилича на надбягване между здрава и препъната кобила. Пет неправителствени организации обявиха, че бойкотират опорочената парламентарна процедура, за да не я легитимират. Имате ли обяснение за абсолютната арогантност на тези, които налагат насила Гешев и Цацаров на тези постове, без да се съобразяват с мнението на професионалните гилдии, на гражданското общество и на партньорите ни в ЕС?

Като съдия – заради разделението на властите – не мога да коментирам конкретните партийни номинации. Номинирането на действащия главен прокурор обаче може да се разглежда и като част от големия проблем за прозрачността на подбора, извършван от парламентарните партии, на кандидати за висши държавни длъжности от средите на съдебната власт. Поради това е въпрос, който непосредствено засяга независимостта на съдебната власт – и не само е допустимо, но е и наложително да го обсъждаме.

Когато действащ магистрат е удостоен с вниманието на политическа партия, която го номинира за пост извън съдебната власт, например за председател на КПКОНПИ или за член на ВСС от парламентарната квота, се изисква не само този избор да бъде защитен на основата на професионалните качества на кандидата, но и да бъде изяснен пътят, по който съответната партия е взела решение за номинацията. Съдебната власт трябва да поддържа здравословна дистанция от политическите власти, поради което поначало магистратите не би следвало да бъдат добре познати нито на депутатите, нито на министрите. Процесът за номиниране ще бъде легитимен, тоест принципите на правовата държава ще бъдат защитени, ако бъде изнесена изчерпателна информация за това кой, кога и защо е предложил кандидата от съдебната власт на партийно обсъждане; кога и при какви обстоятелства са били провеждани предварителните разговори с него; какви проверки и анализи са били извършени върху професионалната му компетентност и нравственост, за да се прецени, че те са адекватните на съответната длъжност или функция.

В демократичните държави този процес е прозрачен от самото начало, като за повишаване на доверието в резултата се осигурява участието на съответните професионални общности – например чрез предварително предлагане на списък с изявени личности и професионални авторитети, от кръга на които може да бъде направен убедително обоснован избор. Така се разсейват и нездравословните съмнения, че подборът е станал на тъмно и е въпрос на индивидуални връзки, или пък представлява зле прикрита форма на властова корупция – магистратът се „награждава“ с високо назначение, защото е бил удобен или услужлив към властта. Иначе казано – защото отношенията между него и тези, които го номинират, са накърнили независимостта на съдебната власт, а оттам и конституционния принцип на разделение на властите и върховенството на правото.

Всичко казано е приложимо с още по-голяма сила за политическата кариера на настоящ главен прокурор. След като прокуратурата по конституционен модел е част от съдебната власт, тя трябва да бъде точно толкова отдалечена от управляващите, колкото е съдът. При това положение е непонятна заявената от министър-председателя в телевизионно интервю от тази седмица осведоменост за личностните качества на настоящия и на следващия главен прокурор. Навярно помните – г-н Борисов каза, че г-н Цацаров много е чел и в диспут с всеки един от своите опоненти щял да победи, а г-н Гешев бил израснал в оперативната работа и бил много по-добър в оперативната дейност. Независимата съдебна власт не предполага подобна форма на близост и опознаване на прокурори с министър-председателя. Независимата съдебна власт изключва и всякакви разговори от типа „Ти си го избра“ или предварителни консултации на съдии и прокурори с министър-председателя преди избор на ВСС за високи административни позиции.

В сегашния случай непрозрачността на процеса, по който вносителите са стигнали до идеята да номинират настоящия главен прокурор за председател на КПКОНПИ, се засилва и от това, че до последния момент номинацията беше държана в тайна. След избора на г-н Гешев за главен прокурор, в отговор на журналистически въпрос г-н Цацаров отрече да му е предлагано да бъде номиниран за председател на КПКОНПИ, въпреки че вече течеше срокът за номинации. Непрозрачността на процедурата създава и усещане за предрешеност, на което всъщност реагират и петте неправителствени организации. Те отказаха да зададат въпроси към кандидатите за поста, защото така биха придали формална легитимност на процедурата и биха затвърдили невярната представа в публиката, че отговорите на кандидатите биха имали значение за крайното гласуване.

Задкулисният сговор между управляващите и паралелната власт, гузното мълчание на опозицията, абсурдният маскарад с митингите в подкрепа на Гешев, организирани от медия, близка до Делян Пеевски, с участието на бивши затворници и мутри с едничката цел да се осигури недосегаемост от правосъдие на политическите и бизнес елитите и на хората от високите етажи на властта – всичко това е видимо за всеки. Има ли според Вас достатъчно професионална и гражданска енергия, за да се противопостави обществото ни на пълзящата диктатура?

Все по-примитивните прийоми на технологията за насаждане на страх имат една положителна последица – лесно се разчитат, поради което все повече хора се ориентират в безпрецедентната ситуация. Това е част от гражданското съзряване на българското общество и е безусловно полезно. Няма друг път за възникване на активно и отговорно гражданство освен този, почерпен от собствения опит, осмислен през собствените ни способности и минало. А ситуацията наистина е безпрецедентна и до голяма степен зловеща. Когато се набира подкрепа на избора на главен прокурор, в която участват осъждани граждани или физически силни млади мъже, които очевидно не показват никаква осведоменост за естеството на избора или за функционирането на съдебната власт и на прокуратурата в частност, очевидно е възникнал сериозен проблем с националната сигурност, за който честно трябва да си дадем сметка.

Същевременно опасността за държавата се засилва от факта, че прокуратурата, която е конституционната институция, овластена да ръководи борбата с престъпността, не показа никакво притеснение от облика на подкрепата за номинирания кандидат за главен прокурор – както преди това не реагира адекватно, когато физически здрави мъже носеха животински глави пред сградата на ВСС или разлепиха некролози приживе на член на ВСС от прокурорската квота. Ако политическата система отказва честно да си даде сметка за тънката граница или прекрачената граница за мафиотизиране на институциите и да поеме отговорност, това означава, че съзнателно се възползва от състоянието на прокуратурата и че прокуратурата е такава, каквато устройва управляващите.

Очаквате ли да се състои смислена експертна дискусия за необходимостта от конституционни промени, свързани с мястото на прокуратурата, каквато президентът Румен Радев заяви, че ще организира? Вече се появиха първите мнения – като това на адвокат Петър Обретенов, публикувано в сайта defacto.bg. В текста си юристът твърди, че статутът на прокуратурата ни, уреден в Конституцията от 1991 г., „e peцидив oт Живĸoвaтa ĸoнcтитyция oт 1971 г. и възпpoизвeждa мoдeлa „Bишинcĸи“ oт cъвeтcĸaтa пpaвнa cиcтeмa“. От свръховластената си позиция сега главният прокурор обвинява, изнася „доказателства“ и произнася присъди преди съда. Оптимистка ли сте, че може да се събере мнозинство за тези необходими конституционни промени?

Анализът на колегата Обретенов е много полезен, защото ни информира за нагласите в началото на Прехода за модела на съдебната власт и за намеренията на създателите на Конституцията. Независимо от намеренията обаче – които по-скоро са били да върнат структурата на прокуратурата, съществувала преди 1947 г., при която прокурорите са функционирали към съдилищата, – резултатът е различен.

Според настоящата Конституция прокуратурата е централизирана и функционира на принципа на единоначалието, но в същото време се ползва със същата форма на независимост като съда, въпреки че съдът е арбитър, а прокуратурата по дефиниция следва да работи в синхрон и сътрудничество с МВР и всеки прокурор е подчинен по делото, по което работи, на горестоящия. Съдебната независимост е гаранция в полза на гражданите, че органът, който ще реши делото – а това винаги и навсякъде е съдът, – е независим от политическата власт и от другата страна по делото. Такава независимост не е присъща на прокурорската функция, поради което, когато се прокламира изкуствено, тя се превръща в основание за безотговорност на върха на пирамидата, от една страна, а от друга – за перфиден (в смисъл на прикрит) контрол върху редовите прокурори, който ги обезличава.

Мисля, че обществената дискусия вече е достатъчно напреднала, за да идентифицира проблема с политическата злоупотреба с прокуратурата и тежките последици за прокурорската общност, чиято професионална култура се деформира опасно. Имахме злощастните граждански шансове да чуем записи за това как се осъществява въздействие, да четем на пресконференции на прокуратурата тефтерче за властови натиск, което след това беше загубено, докато беше на разположение на държавните органи… След като е ясен проблемът и той е забелязан и от европейските институции – Европейския съд по правата на човека, Съвета на Европа и Венецианската комисия в частност, тогава е назрял моментът за следващия етап на съдебна реформа. Съответно има все по-малко поле за лицемерно отричане на съществуващата опасност за правовата държава.

Разделянето на ВСС на две колегии беше важна, но недостатъчна стъпка. Възможно е да бъде продължена реформата в рамките, зададени от практиката на Конституционния съд, включително решение №3/2003 г., което обичайно служи за алиби на управляващите и опозицията да обясняват нежеланието и бездействието си да реформират прокуратурата. Например да се разширят възможностите за обществен контрол върху прокуратурата чрез увеличаване на политическата квота в прокурорската колегия, която да бъде излъчвана обаче по различен начин от Народното събрание, с широко участие на юридическата и академичната общност. В същото време би следвало да се намали политическата квота в Съдийската колегия, защото стандартите изискват съдът да се администрира от орган, в който съдиите, избрани от съдии, са мнозинство.

Има, разбира се, още много други възможности за конституционни изменения, съобразени с историята на съдебните институции и със съвременното им състояние, които могат да бъдат обсъждани, които могат да допринесат, от една страна, за отчетността и отговорността на прокуратурата, а от друга – за укрепване на независимостта на съда от другите власти. Безусловно е обнадеждаваща изразената от президента решимост да изведе дискусията на ниво, съответно на неговия конституционен статус на пpяĸo избpaн oт cyвepeнa; който oлицeтвopявa eдинcтвoтo нa нaциятa и е въpxoвeн apбитъp мeждy ypeдeнитe c Кoнcтитyциятa зaĸoнoдaтeлнa, изпълнитeлнa и cъдeбнa влacт.

Не мога да не Ви попитам как ще коментирате пълното неглижиране на идеята на президента за конституционни промени от страна на премиера Борисов и обещанието да се създаде механизъм за независимо разследване на главния прокурор. А също и изказването му пред bTV, че той е избрал Лозан Панов за председател на Върховния касационен съд, както и че Гешев бил най-подходящият кандидат за шеф на държавното обвинение, защото всички останали, с които разговарял, били мързеливи…

По отношение на участието на министър-председателя в избора на председател на ВКС трябва да се произнесе достатъчно ясно и категорично ВСС, защото нему е възложена отговорността да брани съдебната независимост. Това признание на г-н Борисов не може да бъде разгледано извън хода на събитията досега, като се започне от избора на предишния главен прокурор, чието име като фаворит на правителството беше публично известно месеци предварително и беше разпространена информация, че докато е бил председател на съд, г-н Цацаров е награждаван от МВР и е чел в нарушение на Закона за съдебната власт делото по обвинение за клевета срещу вътрешния министър, което е изискал от долустоящия съд.

След това е необходимо да продължим със спомена за станалия публично известен разговор на г-н Борисов с г-н Кокинов, градски прокурор на София, в който г-н Кокинов казва емблематичната реплика „Ти си го избра“ по повод г-н Цацаров. Г-н Кокинов беше дисциплинарно наказан с освобождаване от длъжност, но не беше извършено разследване за възможностите на г-н Борисов да влияе при избора на главен прокурор и апелативен прокурор на София, с каквато цел г-н Кокинов беше отишъл при него, видно от записа.

И това не е всичко, налага се да продължим с получения от г-н Панов SMS от министър-председателя по време на заседание на ВСС и с друг публично разпространен разговор между съдиите Ченалова и Янева, в който се коментират възможностите на министър-председателя да настоява главният прокурор да „опраска“ съдия. И това не е краят. Необходимо е да продължим с признанията на бившите председатели на Софийския апелативен съд и Софийския районен съд г-н Пенгезов и г-н Лалов за влиянието на г-н Пеевски върху назначенията и да стигнем до изпуснатата реплика от г-н Цацаров към председателя на ВКС, че изборите на тримата големи се предхождат от посещения в други две сгради.

В този контекст телевизионното изказване на г-н Борисов от тази седмица се вписва като логично продължение. Всичко това придава допълнителна сериозна легитимация на предприетата инициатива от президента за дискутиране на конституционни изменения в модела на съдебната власт. Ситуацията е нетърпима, но има законодателни средства за нейното преодоляване. Министър-председателят изрази готовност да се съобрази с препоръките на Венецианската комисия и изложи своя предварителна трактовка в какво ще се изразят те. Разумно е да приемем, че по същество докладът на Венецианската комисия поставя естественото начало на следващия етап от дискусията.

Въз основа на практиката си на наказателен съдия можете ли да кажете, че голям процент от делата, особено срещу лица от властта, завършват с оправдателни присъди заради негодно повдигнати обвинения? А това, от своя страна създава повече усещане за подкупност на съда, отколкото на държавното обвинение…

На този въпрос може да се даде валиден отговор единствено на основата на влезлите в сила съдебни актове и практиката на ВКС. Във всяка правова държава именно съдебните решения са корективът на прокуратурата. След като е такъв голям делът на оправдателните присъди по малкото дела, внесени срещу хора на високи държавни позиции, а делата са още по-малко по обвинения срещу хора от управляващите партии към момента на повдигане на обвинението, очевидно има проблем в няколко възможни насоки. Малкият брой дела от посочения вид индикира проблем с ефективността на прокуратурата и съмнения за политическа зависимост. Големият брой оправдателни присъди е сигнал за проблем или с качеството на обвинението, или със събраните доказателства. Вместо да се адресира правилно конкретният проблем обаче и да му се търси решение, властта създаде нови специализирани съдилища. Искрено се надявам, че те няма да удовлетворят опасенията за снижаване на критериите за справедлив процес в полза на прокуратурата, нито ще осигурят трайно спокойствие на силните на деня.

За конституционните промени е необходим и силен обществен натиск, какъвто в България, за съжаление, няма, а протестите в столицата не стигат. Може би ще се окаже, че това население заслужава такова правосъдие. Или?

Държавата е такава, каквато ние я конструираме – със способността ни за труд, постоянство и съпротива. Демократичните институти – независимостта на съда, автентичният политически плурализъм и свободата на медиите, изискват дългогодишни усилия. Няма място за самобичуване. Навсякъде е отнело време, никъде не е било лесно, нито е минало без конфликти и противоборство. Така че предлагам да не губим време за това, а да се съсредоточим върху ясното дефиниране на възможните и желани конституционни промени.

Заглавна снимка: © Надежда Чипева, „Капитал“