Личният фалит. Новият закон в България и практиките в Германия

България най-сетне се сдоби със Закон за несъстоятелност на физическите лица, по-известен като Закон за личния фалит. Поне на хартия, защото ще започне да се прилага през март 2026 г. Нормативният акт, приет на 19 юни 2025 г. без особен ентусиазъм и след години протакане, беше условие за извършването на второто плащане по Плана за възстановяване и устойчивост.

Личен фалит съществува в много държави. В Германия например той е въведен още през 1999 г. и официално се нарича „потребителска несъстоятелност“ (Verbraucherinsolvenz), но е по-известен като „лична несъстоятелност“/„личен фалит“ (Privatisolvenz). За потребителската несъстоятелност няма отделен закон, а тя е уредена в част 10 от Кодекса за несъстоятелността.

Директното сравнение между личния фалит в България и Германия би било подвеждащо, защото в първия случай имаме закон, който още не се прилага, а в другия – дългогодишна практика. Съпоставката между тях обаче показва ключови разлики във философията, която стои зад възможността едно частно лице да бъде обявено в несъстоятелност.

България: да се разориш образцово

За да има шанс един човек в качеството си на физическо лице успешно да премине производство по несъстоятелност в България, той трябва да е достатъчно богат. И освен това да бъде, както пише в закона, „добросъвестен“.

Икономически ценз пред личния фалит

Необходимо е натрупаните задължения, които длъжникът не може да плати, да са в размер на поне десет минимални работни заплати. За 2025 г. това са 10 770 лв. Ако той няма имущество, което да се използва за разплащане с кредиторите, му се дава срок да придобие. Как да стане това, като е затънал в заеми? Ами, негов проблем.

Изисква се и фалиралият да заплати всички разноски по изпадането си в несъстоятелност – държавни такси, възнаграждението на синдика, който ще му бъде назначен, разходите, свързани с оценката, разделянето, съхранението и пр. на имуществото му. Тази сума е в добавка към средствата и собствеността, необходими за разплащане с кредиторите, както и към оставащото за задоволяването на основните му потребности (и на евентуалните финансово зависими от него членове на семейството).

Да не забравяме и адвокатските разноски. Те не са включени в закона, но е много трудно човек да премине през целия процес без квалифицирана юридическа помощ.

Кой длъжник е добросъвестен?

Законът посочва не кой длъжник е добросъвестен, а кой не е. Но от изброените примери можем да си направим извод колко изряден трябва да е човек, за да му се окаже честта да бъде обявен в несъстоятелност. Не е достатъчно да не е осъждан за злоупотреба с доверие и за финансови престъпления, да не се опитва да мами на дребно, като предоставя фалшиви или непълни документи или укрива пари или имущество, и да не си е декларирал честно доходите.

Добросъвестният длъжник, преди да поиска законно да фалира, трябва да е работоспособен и да е работил или получавал доходи от други източници поне година, освен ако не е бил възпрепятстван по уважителни причини.

Необходимо е кандидатите за фалит да отговорят на още ред условия, за да покрият изискването за добросъвестност. Едно от най-важните е през последните три години да не са купували на кредит нищо, което надхвърля доходите им и не е предназначено за задоволяване на основните им потребности, както и на членовете на семействата им, които трябва да издържат по закон.

Накратко – за кого не е законът?

Ако сте затънали в дългове, но общата им стойност е под десет минимални работни заплати и/или нямате пари за всички разходи по производството в несъстоятелност, новият закон не е за вас. Той не е за най-бедната и най-уязвима част от населението – хора, които задлъжняват от нищета, защото нямат достатъчно пари за лекарства, храна, дрехи, сметки.

Може би и вие като мен имате познати (или се е случвало на вас самите), които са си купували на изплащане или с кредит повече неща, отколкото са можели да си позволят. Защото нито вкъщи, нито в училище са имали възможност да придобият финансова култура, защото за тях е важно да демонстрират определен стандарт на живот, дори той да не отговаря на доходите им, защото са искали да осъществят някоя мечта...

Обществото, в което живеем, всъщност провокира „недобросъвестното“ (според закона) поведение. Докато пишех тази статия, получих имейл от банка, която ми предлага да изтегля заем. Отвсякъде изникват реклами за кредити, а възможностите за изплащане на вноски също стимулират спонтанните покупки.

Друг сериозен проблем е хазартът. Пристрастеността към хазарт в България придобива размерите на епидемия. Жертвите ѝ също не отговарят на изискванията за добросъвестност в закона.

Германия: подкрепа и превъзпитание за фалиралите

Между българското и германското законодателство, уреждащо личния фалит, има някои общи неща. И в двете страни човек трябва да се обърне към съда, за да бъде обявен в несъстоятелност (в Германия обаче се изисква преди това да се е опитал да постигне извънсъдебно споразумение). Еднакъв е и срокът на фалита – три години (в Германия до края на 2019 г. срокът е бил шест години и след това постепенно намалява до три).

В България с имуществото на фалиралите се разпорежда синдик, в Германия има нещо подобно – попечител. Според нашия закон обаче основната функция на синдика е да осъществява контрол, а длъжникът трябва да му се отчита незабавно за какво ли не (например да го уведоми до три дни при смяна на адрес). Изобщо, синдикът играе ролята на всяващ страх надзирател. В Германия по-важно от надзираването е активно да се общува с длъжника и да му се помага да придобие нужната финансова култура.

В Германия обаче няма минимален размер на дълга, при който човек има право да поиска производство в несъстоятелност. Нито толкова високи изисквания за добросъвестност.

Много германци стигат до процедурата за фалит, защото са пристрастени към пазаруването, нямат финансова култура, а често идват и от семейства, в които задлъжняването е обичайна практика. Някои имат и психични проблеми.

Всичко това е валидно за Алине, която неусетно затъва с 25 000 евро. Тя е героиня на репортаж от документалната поредица Die Frage („Въпросът“). След години на срам, спиращ я дори да отвори предупредителните писма за дълговете си, камо ли да сподели с някого, Алине намира сили да даде гласност на историята си и да се обърне към професионален съветник за длъжници. Много организации в страната предлагат помощ с такива съветници, някои – срещу минимални суми или дори безплатно. Голям брой сайтове описват необходимите стъпки с прости думи.

След като се запознава с всички документи, свързани с положението на Алине, съветникът обсъжда с нея вариантите за изход и препоръчва производството в несъстоятелност. Тогава младата жена се обръща към съда. Описва съдийката като изключително мила и разбираща. По същия начин определя и наставничката си, която ѝ помага да сложи ред в личните си финанси. Алине осъзнава, че не може да се справи сама и има нужда от подкрепа.

Историята ѝ има неочаквано щастливо развитие. Съветникът, към когото тя се обръща първоначално, ѝ предлага работа. Така самата тя става съветничка на длъжници и помага на хора с проблеми, каквито е преживяла. Понеже се справя добре, работодателят ѝ дори инвестира в допълнителната ѝ квалификация.

Основната разлика между двата модела е, че в Германия акцентът е върху превъзпитанието на фалиралите.

И вместо да се поставят тежки условия за допускане до несъстоятелност, се разчита на придобиването на лична финансова култура, докато трае самото производство. А това не става без разбиране и подкрепа. Неслучайно трите години, през които тече производството, се наричат период на добро поведение.

Докато в България човек има само един шанс през живота си да поиска да бъде обявен във фалит, в Германия това може да се случи повторно. Но тогава периодът на добро поведение вече е не три, а пет години.

Българският закон – решение или нови проблеми?

Според анализ на Мирела Веселинова в „Капитал“ новият Закон за личната несъстоятелност може да предизвика повече проблеми, отколкото да реши. Статията е публикувана преди приемането му, но основните пречки, посочени от Веселинова, не са изчистени от окончателния му текст. Една от тях е, че нормативният акт е изготвен „чрез префасониране на търговската несъстоятелност“ – със същата тромава структура, включваща събрания на кредиторите, синдици и пр. Хората обаче не са търговски дружества:

С фалита търговецът се заличава, но несъстоятелният гражданин трябва да продължи да живее и да издържа семейството си – […] той не може да бъде заличен.

За съжаление, във финалния си вариант дълго чаканият закон не изглежда, като да е правен за човешки същества. Което впрочем не е изключение сред българските нормативни актове. Когато целта е да се усвоят едни европейски пари, а не да се реши съществуващ сериозен проблем, това е резултатът.

А проблемът не е само на длъжниците и кредиторите им, а и на държавата.

В България контролът върху агресивната реклама на всевъзможни кредити и хазартни игри е твърде рехав, доколкото изобщо съществува. В училище няма и елементарно обучение по финансова грамотност. Резултатът е, че човек отвсякъде е „обстрелван“ със стимули спонтанно да харчи пари. Ала когато изгуби контрол, държавата не му предлага адекватни варианти за изход.

Примерите с Германия показват, че може да бъде и иначе. Когато в центъра на закона стоят човекът и необходимостта да бъде подкрепен, има шанс той да продължи живота си като пълноценен член на обществото. Остава да се надяваме, че Законът за личната несъстоятелност ще бъде толкова неработещ, че ще се наложи основно да се пренапише. Макар да няма гаранция, че и тогава законодателите ще мислят за хората.